Битката за свобода е битка за достойнство (15.3)

ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на безличността

15.3.Битката за свобода е битка за достойнство

Заразителна ли е, впрочем, тази моя дълбока пристрастеност към свободата? Или свободата винаги е самотно, лично осъществявано и прекалено субективно усилие, драма, разиграваща се само в нечии гърди? Податлив ли е светът за свободата, за човешкото усилие да бъдеш свободен?

Изглежда светът е устроен така, че неизбежно се съпротивлява, не допуска в себе си “произволите на свободомислието”, а също и на свободното действие. Защо е така, как да разбера подобна инертност на световото съществуващо?

На мен всекидневно ми се налага да употребявам човешка енергия и активност – за да променя нещо в света, да заявя своето присъствие в него, да изявя и реализирам себе си. Светът безспорно е инертен, той няма душа, той не е субект или човек. Това важи и за този фрагмент от света, какъвто са човешките общности. Те също трябва да бъдат предразполагани чрез усилия да възприемат онова, за което инициативата иде от някой човек. Разбира се, има общности, живеещи в пределите на една традиция на свободата, които са се убедили, че за тях е по-добре ако не пречат, а, напротив, ако насърчават свободните инициативи на човешките същества в тях.

Ние – човешките същества, уловени здраво за живота и търсещи смисъла му – сме поставени в един свят, който е изключително многолик, пластичен и дори хлъзгав, изплъзващ се на нашите опити за разбиране. Как да се доберем до проясняване на света, което може да обслужва ефикасно нашия жизнен порив?

Ясно е, че ние самите сме неотделими от света и дори сме негова опора, крепител, а също и душа, пулсираща сърцевина, оживотворяващ принцип. Светът без хората, които го населяват, е нищо. На тази основа израства и укрепва увереността ни, че ние непрекъснато творим своя свят, задаваме ценността му, правим го и можем да го променяме и облагородяваме. Макар че, впрочем, в резултат на нашите съзнателни намеси и усилия светът често като че ли става все по-лош.

От друга страна също е вярно, че ние, хората, постоянно забравяме за това, че светът, в който живеем, е наше порождение и създание. Кой знае защо ни се струва, че сме заварили света именно такъв, че са ни захвърлили в него и са ни оставили да се оправяме както можем. Усещам, че инертността на света ме потиска, от което следва, че от мен се иска отчаяна дързост да се изпълня със сила – и да се опитам да го подместя или пренаредя. Макар че е уместно да се запитам дали това изобщо си струва усилието: светът неслучайно е такъв, а новият ред в него винаги в някакъв смисъл е произвол – ако не се хармонизира с неговите исконни начала. Светът ме притиска със своята чуждост и като реакция на това усещане ми се налага да го отвоювам малко по малко за себе си, да го правя свой и близък, да се сродявам с него и пр. Зная, че ако се откажа от възможността и от ресурса си да го доизграждам и дори да руша неудовлетворителния за мен свят, то това означава, че в някакъв смисъл съм се отказал от себе си, от шанса си да получа власт над него.

Същевременно чувствам, че аз самият просто със своята наличност-в-света, с присъствието си в неговите предели го променям и го правя. Но си давам сметка и за това, че светът в някаква степен разполага с мен. Особено ако съм се разуверил в способността си да нося или да излъчвам динамичния живец на съществуващото, наречено свят. Но тук има и нещо още по-важно.

Светът така или иначе съществува, но той не знае това; аз обаче зная за него, преживявам го, преизпълнен съм с неговия и моя живот, ние съществуваме неразделни и един-от-друг-зависещи, допълващи се и пр. Това е така, но ето го нюанса, който никога не трябва да пропускам: съществуването и съществуващото човек-и-свят изкристализира единствено в моето съзнание, в съзнанието на съществуващото, наречено човек (аз, ти, "ние"…). Оттук извира моето превъзходство спрямо социалния свят, което аз не бива да забравям и което той никога няма да придобие. Независимо от това, че е потискащо масивен, грамаден, необятен, необхватен с просто око, и независимо от това, че аз със своето тяло все пак съм само една прашинка в сравнение с него. Тук изглежда се корени моето съзнание, че нищо не може да ми отнеме неотделимата от мен самия и от моята същност суверенност: аз мога да захвърля света когато си поискам, да се разделя с него, да го отхвърля от плещите си и да се отправя в едно тайнствено пътешествие "извън света", което не зная къде ще ме изведе, но което никой не може да ми забрани да опитам. Светът обаче не може да се отлепи от мен: докато аз съм, и той е около мен, той ме следва навсякъде, където ми се прииска да отида – уж аз бродя в него, а излиза, че той върви с мен неотлъчно! Оказва се, че аз в някакъв смисъл го водя, дирижирам, подреждам, насочвам, направлявам, структурирам, управлявам и т.н. Затова, търсейки корените на моите отношения със света, никога не трябва да пропускам току-що споменатото важно обстоятелство, извлечено от една изначална интуиция, която всеки може да намери в себе си.

И така, този свят, който тегне с неизмерната си маса върху моите плещи – макар че рядко си давам сметка за това – трябва да бъде подложен на внимателно оглеждане, на взиране, имащо за цел да улови контурите, основата, фрагментите, цялата многолика картина с възхитителната й пластика. Може би по този начин – благодарение на разбирането – ще можем да си облекча бремето, оловната тежест, която иначе се опитва да ме смаже.

Подобно на гмуркачите, които единствени имат достъп до живота под плитчините – в цялото му неописуемо великолепие! – така и небезразличните към истината се отправят там, където духът улавя отблясъците на неземна светлина, свободно ни движи към необятни пространства и неподозирани светове. Ако нашият свят е единственият, то зад неговата черупка са напластени безброй светове (огрени от Източника на всяка светлина!), с които сме длъжни да установим контакт, да се преизпълним с тяхната сила, да усетим прилив на енергия, мощ и вдъхновение. Така ще се върнем по един път отгоре към добре познатия ни свят, чиято грамада тогава няма да ни плаши. Но за това се иска най-напред да счупим черупката на този свят – можем ли да го направим? Вероятно да, ала какво ще стане ако е станало така, че самите ние сме тази непробиваема черупка, успели сме да станем броня, в която всичко се разбива? Само това: да предизвикаме напукване и да се изхлузим през пукнатините, нищо друго не ни остава като възможност. Но нима това е малко?! Дали само така няма да се окажем при самите себе си!?

Аз общувам и боравя не с целия свят наведнъж, а само с негови части, области, детайли и пр. Вярно е, че най-напред трябва да си изясня сметките със света като цяло, но щом като живея в него, щом като съм направил този съдбовен избор, то моят отговор се вече даден. При това ми остава да се задоволявам с отредения ми отрязък от близкия до мен свят. Ако съм наясно с него, то това съвсем не е малко.
Една такава част от света, за която стана дума, е направена от нас самите, при това тя ни включва в себе си – независимо дали го съзнаваме или искаме. Тази тайнствена човешка съставка на големия свят се нарича с различни имена: социум, история, култура и пр. Дали не трябва да тръгна от нея в опитите си да се справя, да постигна и света изобщо?

За този човешки свят най-напред мога да кажа поне това: той е мой свят, аз съм претопен в него, той е мое продължение и затова пулсира с ритъма на много човешки същества – едно от тях е моето. Търсейки разбиране на света, аз всъщност се опитвам да разбера себе си – и обратното: разбирайки себе си, аз по този начин вниквам в света, овладявам се от неговия смисъл. Не мога да се откажа от това, моето присъствие в света го променя и наслагва нов смисъл в него. Затова аз не мога да-живея-в-света-без-разбиране, потребността от разбиране ме владее в степента, в която аз искам да владея и да разполагам със света, с неговата произтичаща при това от мен самия жизненост.

Но какво, впрочем, е това живот без разбиране? Живот, който не разбира тъкмо себе си, живеещото? Или живеещо, което – не разбирайки, т.е. държейки на заслепението си – се е отказало от живота? Или, накрая (и това е възможно), животът се е отказал от него, обезнадежден от разлялото се навсякъде неразбиране?

Онова, което не разбирам, не го владея ("Човек не владее това, което не разбира", Гьоте), нямам власт над него. А владея ли поне себе си – щом сме изгубил власт над света, който току-що и всекидневно създавам?

Един свят, оставен без опори, неминуемо се сгромолясва. Светът, поставен на нездрави основи, е нездрав, болен свят. Какво ще стане с нашия свят след като единствената му опора – човекът! – не си е на мястото или е прекалено слаба в резултат на неразбирането си? Искаме да властваме над създадения от нас самите свят, но поради неразбиране и неумение изнемогваме от неговата тежест. Достойно ли е това за един творец? Когато творението се обърне срещу своя творец, а света срещу човека, който го е създал – какво е станало, докъде се стига по този път? Как човекът ще може да възвърне мястото си, автентичното и полагащото му се място в създадения от него социален и човешки свят? – ето една съдбовно важна тема за размисъл. Търсенето на достойнство, отговарящо на естеството на човека в един свят, просмукан от отношения и копнежи на власт – ето я нишката, която трябва да следваме неотклонно. Власт и достойнство – заслужава ли си да мислим за такава тема? А какво е власт без достойнство, заслужава ли да се нарича власт – нима това не е прелюбопитно?

Тази най-важни въпроси съм разгледал и описал детайлно в своята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА, която има подзаглавие “Източниците на достойнството, успеха и богатството”. Ето защо ония, които се интересуват повече от такива проблеми, ги отпращам към тази книга.

Да се върна сега към вече подетата линия на размисъл по-горе. Дали другите са елемент на света, или те, именно в своята “другост”, могат да бъдат отнесени към субективната реалност? Защо е така? Човешката маса в своята масивност може ли да бъде подместена чрез индивидуална активност?

Трябва да може, но това е изключително трудно. Тази реалност на т.н. “други”, в някакъв смисъл също е човешка реалност – поне формално. Но именно като други, в своята сплотяваща ги другост, другите придобиват античовешки характер: те стават обезличена инертна маса, комуна, дезиндивидуализирана общност, която по принцип е враждебно настроена спрямо личностното, чисто индивидуалното, дори спрямо самата човечност. Ето защо за личността, която държи на себе си, която не иска да се претопи в доменната пещ на социалитарността, е принудена всекидневно да води люта битка за съхраняване и подсилване на своята личностност, на индивидуалността и на достойнството си. В такъв смисъл най-дълбока вътрешна същност на тези усилия е не нещо друго, а тъкмо онази всекидневна битка за свобода и достойнство, от която здравата и горда личност никога няма да се откаже. В тази битка индивидуалната активност може да постигне много, онази обезчовечена маса с нейната грозна масивност може да бъде подместена, но само когато така разноликата общност на автентично свободните обедини усилията си. И ето това е най-трудното. То обаче не става с външна организация, а по ценностен, вътрешен, бих казал, по някакъв необясним чисто духовен начин и път. Именно чрез духовни въздействия и ефекти, които карат истински свободните и преданите на свободата хора да се чувстват все по-силни и обнадеждени. Защото усещат, че наблизо около тях има много също такива като тях отдадени на свободата си и дръзновени хора. Това усещане за духовно родство и съпричастност е извор на сила и то именно по невидим начин обединява поданиците на великото царство на свободата в една човешка и духовна общност, коренно различна от обезличената инертна маса на масовите социални същества.

Разбира се, моите всекидневни усилия да се приобщавам към невидимата общност на истински свободните винаги са застрашени от временни неуспехи, разочарования и провали. Но не е истина това, че моите усилия по начало са обречени на неуспех. Моята непресекваща загриженост за свободата и за личността ми най-малкото облекчава тежестта на света, която усещам върху плещите си. Победите в тази насока са незаменим извор на моя оптимизъм.

С автентично свободните около мен аз споделям тежестта на света. Да, възможно е да поделяме усилията си в носенето на така инертния социален свят. Затова аз жизнено съм заинтересован да насърчавам всеки порив към свобода и достойнство у хората около мен. Помагайки да се засили тяхната преданост към свободата и свободния живот, аз всъщност помагам на самия себе си: ние, така или иначе, сме силно зависими. Битката на свободата с несвободата, на личностностното срещу безликата социалност, да достойните с ония, които предпочитат да са си унизени в своята слабост и обезличеност, не престава нито ден. Затова аз съм длъжен да помагам на всяко човешко същество около мен в неговия порив към свободата. Защото тяхната свобода също трябва да се “излюпи” най-напред в гърдите им. А веднъж излюпила се, тъкмо тя ще ни сроди, ще придаде така потребната човечност на нашата общност.

Да, но нали ние, индивидите, по принцип сме различни? Как тогава ще породим една общност, която не потиска нашата различност и – опряна на свободата ни – придава човечност на нашето съ-съществуване?

Всъщност свободата не разделя съществуващите в нейния модус, а, напротив, ги свързва в нерушима цялост. Когато сме свободни в някаква група, ние сме си станали по-близки. Ние не сме задълбочили нашата отчужденост, напротив, в и благодарение на свободите си я сразяваме и побеждаваме.

Ние, човешките същества, държащи на самите себе си и затова поставящи най-високо свободата си, съществуваме в един невидим, но най-хуманен, личностно изявен и духовен свят. Такава чисто човечна социална реалност може би е утопия, но си струва човек да работи за нейното укрепване. Подобно на всички други духовни неща и тази общност на индивиди, овладени от духовния порив към автентичната свобода, е невидима за очите, но това не значи, че тя не съществува. Даже и в сърцата ни само да съществуваше, си заслужава да живея заради нея.

В края на краищата е станало така, че ние сме преобразили света, в който живеем. И сме сътворили свят, подчинен единствено на великата ценност на свободата. Не бива обаче да се оставяме на инертността просто да си живеем “заради” свободата си. Ако нищо не правим за нея и то всеки ден, рискуваме да я загубим неусетно. Свободата е действителна не просто в грижата за нея – и в безпокойствата, свързани с нея. Тя става действителна и укрепва, а също и се разпростира само когато всекидневно действаме, когато упорито работим за нейното тържество и разпростиране по света. В някакъв смисъл автентично свободният се чувства като истински войн на свободата, а не като пасивен нейн съзерцател…

Е, може би не е малко и просто да живееш главно за свободата си. Стига това да включва и ненатрапчивото правене на свобода, т.е. разпростирането на свободата и върху света. Живеейки заради свободата си, аз я защищавам, с живота си гарантирам своята преданост пред нея. И така съдействам за освобождаването и на моя свят. А на света, в който живея, тъкмо по този начин помагам да се освобождава малко по малко от бремето на задушаващата го несвобода.

А животът, зная добре това, не е нещо различно от действието, от правенето както на самия себе си, така и на обстоятелствата, в които го разполагам. Това е моята съкровена идея за пълноценен живот, определян от свободата. Само така свободата се намества както в съществуването ми, така и в моя свят. А този последният не е нищо друго освен сцена и арена на моя най-дръзновен порив към свобода, на който дължа всичко…

(Следва)

Добави в Svejo