Първоначалната интуиция за чисто човешкото (16.1)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията

16.1.Първоначалната интуиция за чисто човешкото

Светът, външно погледнато, в една съвсем първоначална представа, не е друго, а хаотичност и стихия, в която всичко е примесено и неразграничено. В него, така погледнато, сякаш господства някаква абсурдна пълна аморфност, безформеност и неразличеност. Дали обаче една такава повърхностна представа изобщо е годна за нещо? Мога ли да си представя един такъв свят? А заслужава ли той да се нарича “свят”? Каква дума би прилягала за определянето на неговата неопределеност? Може би думата… тъма?

Изглежда точно такъв е бил светът за човека някога, в най-първичните времена, когато човекът е съществувал в една архаична ситуация на плашещия, на ужасния, на изпълнения с всякакви чудовища жесток и безчовечен свят. Но светът, който имаме като представа в съзнанията си сега, съвсем не е такъв. Светът, който сега ние имаме в съзнанията си, е съвсем различен: той е светъл, хармоничен, подреден, красив. Дали пък тъкмо съзнанието не е структурирало света, не го е подредило в картината, която аз виждам и си представям?

Възможно е светът сам по себе си наистина да е хаос, но неговият логос, неговата подреденост и закономерност, да са прибавени именно от моето познаващо – и дори конструиращо – света съзнание. В такъв случай ако извадим именно човека от целостта на световото съществуващо, то какво ще стане със самия свят? Ще остане ли нещо от него? Какво ще бъде то, дали няма да се получи споменатия по-горе хаос?

Впрочем, прекалено е парадоксално това усещане, че светът се крепи върху раменете на немощния, на слабия човек. Изглежда прекалено претенциозният и самоуверен човек си е присвоил неподобаващата за него роля на крепител на света. И дори ролята на законодател на природата. Каква е тази прекомерна претенциозност на съществуващото, наречено човек? Какви са нейните основания?

Изглежда съм в правото си да допусна, че и другите същества, стига да бяха имали съзнание, щяха да виждат по подобен начин ролята си в битието. Ето, например, мравките непременно щяха да си отреждат мястото на носители на света в една своя “мравешка” философия. Чия претенция тогава е по-основателна и правомерна? Нашата, човешката, или мравешката? Имам ли право да поставя въпроса така? А може би човекът все пак има известно по-голямо основание да си отрежда по-значима роля в битийния строй на съществуващото?

Но все пак да се запитам най-напред за мястото на моето тяло в съвкупността от тела, наречена свят. По какво тялото ми се отличава от всички останали тела? Може би най-вече по това, че е мое, и че аз зная, че е мое. А също и че е живо и, най-вече, че аз чувствам това непосредствено и с цялото си същество.

Моето тяло наистина не е просто тяло сред телата, захвърлени някъде там в света. За мен то има особено значение, играе първостепенна по значимост роля. Дали е така, имам ли право да съхранявам грижливо това мое усещане? Наистина, аз с пълно основание мога да смятам, че тъкмо моето тяло е носител на жизнена сила, на живот, усещан непосредствено – и владеещ ме изцяло. Щом това е така, то живото тяло, което е част от мен самия, ме прикрепява здраво за света. Какъв тогава е смисъла на тази заедност със света, с живите тела в него, която усещам така ясно?

Ето защо, както с проницателност откри Шопенхауер, пътят за познанието на същината на света започва тъкмо от вглеждането в моето собствено тяло. Ако разбера същината на собственото си тяло, то точно това мое познание ще ми даде непременно и същината на целия свят. А моето тяло е неотделимо от мен самия, то е органична част от мен самия. Затова аз мога да разбера най-добре не някое друго тяло, а най-вече своето собствено. Моето тяло наистина е пряката ми връзка с целия свят.

Щом постигна същината на света, то с това аз ще имам на разположение и същината на целия свят. Същината на света съвпада със същината на моето тяло – едва ли може ли да е иначе. Този мой усет затова е една съвсем непосредствена и достоверна истина, която е толкова очевидна, че изобщо не се нуждае от някакво особено и остроумно доказване.

Да проследим отново хода на мислите на Шопенхауер по този въпрос. Наистина, а каква в такъв случай е същината на тялото ми? Той се пита: а има ли една дума, с която да мога да изразя онова най-дълбоко и непосредствено дадено, което съдържа в себе си същината на моето тяло? И няма ли, ако открия коя е тази дума, с носената от нея същност да имам вече и същината на целия свят? Коя е тази дума, изразяваща дълбините на моето тяло и съдържаща неговата същност? Кой е пътят до нея, мога ли да я измисля или примисля, да я изобретя и пр.? Ако процедирам по такъв начин, какво ще постигна?

Това са важни въпроси, които са импулсирали великия философ и откривател на една жизнеспособна и твърде съвременна, а също и много популярна философия на живота, за неговите търсения, довели в крайна сметка до формулирането на една по същество най-страшна истина за човека. Той си дава сметка, че едва ли нашето съзнание има пряк контакт с дълбоката и вътрешна същина на нашето собствено тяло. Но ако съзнанието не е способно да се добере до нея, то тогава какво друго ми остава, на какво в такъв случай мога да се доверя? На чувството? Или, например, на фантазията?

Изглежда тъкмо чувството-интуиция единствено може да ми даде тази същност. Ако заложа на чувството, то няма да ме подведе – това поне също го усещам с цялото си същество. И затова ако все пак запитам чувството си, какво ли то ще ми отвърне?

Шопенхауер в отговор на този въпрос смята, че интуицията и чувството непременно ще ни отвърнат в един глас: “Воля е думата, изразяваща твоята собствена същина! Воля за живот е разгадаването на загадката на тялото!”.

Наистина, точно тази ли е търсената дума? Прав ли е мрачният сърцевед, смятащ така? А има ли и някаква друга дума, която още не е казана? Казвайки “тяло”, с това всъщност казвам “воля за живот” или поне “жизнена сила”. Едва ли има по-изразителна дума от думата воля – когато става дума за нашето собствено тяло.

Тъкмо тази е непосредствено установената велика и страшна истина: че тяло на човека не е друго, а воля за живот. Не друга, а тази е и същината на тялото. Тази интуитивно постигната истина не е необходимо да бъде доказвана, да бъде правена понятна за ума. Умът едва ли може да бъде убеден в нея, защото това е истина от съвсем друг род. Но да оставим засега ума настрана. Да се запитаме дали изводът от нея – че по този начин всъщност съм постигнал и същината на света: защото чрез тялото светът ми е даден непосредствено – е правомерен, е основателен?

Моето интуитивно разбиране-познание за същината на собственото тяло може да бъде разпростирано върху целия свят. Не е вярно, че такъв един похват е недопустим произвол: да поставям волята в основата на целия свят било странна приумица според критиците на великия Шопенхауер. Разбира се, те са така враждебни защото едва ли са вникнали достатъчно в по-исконния и пълноценен смисъл на думата воля. Обикновено разбират волята съвсем повърхностно: като някаква способност да си избираме цели, а пък след това на тази основа да мобилизираме цялата си енергия за постигането им. Но не тази воля има предвид тук Шопенхауер. Той говори за волята в един най-първичен екзистенциален смисъл. Волята за живот е една най-първоначална и водеща интуиция на съществуването на живия и стремящ се към пълнотата на живота индивид. А светът като свят на човека не е нищо друго освен екстериоризация на нашата дълбока вътрешна същност: светът е нещо като “голям човек” по разбирането на Шопенхауер: защото и в нашите дълбини, и в дълбините на света бушува все една и съща несъкрушима и неутолима стихия, която той нарича “воля за живот”. Затова трябва да се признае, че шопенхауеровата истина, откриваща се толкова непосредствено на непредубедения човек, е крайъгълен камък на всичко останало в една питаща се най-упорито за съдбата на човека на този свят философия.

Впрочем, за волята във всеки един смисъл аз съм писал много в своята философска психология, която съм изразил в книгата си ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ. Там съм подложил волята на едно по-детайлно вникване и съм я описал достатъчно подробно, разглеждайки я през призмата на целостта на човешката душа. Тази моя книга има три печатни издания и три редакции, но още не е излязла в най-първоначалния си вид, който аз нарекох ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ. Отдавна съм подготвил тази обемиста книга за печат, но за момента не намирам възможност да го сторя. Защото у нас издателите на книги, между другото, са дълбоко убедени, че от книги, който провокират мисълта и разбирането, съвременният българин нямал особена нужда. Трябвали му на нашия съвременен българин предимно “леки неща”, по-смилаеми, за да не се затормозява с мислене, не дай си Боже пък с философия или психология! Да не говорим пък за книги от този род, който са написани, опази Боже, от българин: българин за българите, по убеждението на нашите проницателни книжари, не може да каже или напише нищо стойностно. Ние сме нация, овладяна от един най-коварен и многолик комплекс за непълноценност. Непълноценност всякаква: личностна, човешко-антропологическа, национално-психологическа, социална, историческа, политическа и каква ли не още. Което само показва, че имаме крещяща нужда тъкмо от книги, съдържащи мисли, които да провокират душевния потенциал на българина, имащ съдбовна задача пред себе си: да победи своята слабост. Вътрешна, човешка, екзистенциална. Да победи своята жизнена непригодност. Да победи нерешителността си пред свободата. Да надмогне своята така коварна жизнена непълноценност. Цял живот със средствата на философията работя за подтикването поне на младите хора поне към решаването на тази съдбовна за цялата нация задача…

И така, да се върнем на непосредствения си анализ: наистина, какви ли изводи ще произлязат от една толкова натрапчива интуиция за “нещо човешко” – волята за живот, страстта, жизненият порив, влечението към съществуване и живот! – което лежи в основата на целия свят? Ако чрез усета на моето тяло всъщност прониквам в същината на всяко друго тяло и в същината на самия свят, то доколко е здрав един такъв усет? Доколко душата ми, доверяваща се на споменатата интуиция, а също и вярваща в нейната непосредствена истинност, не е пренебрегнала грубо потребността от разсъдъчно аргументиране? А ако я е пренебрегнала – какво от това?

Това са необходими въпроси за навлизане във вътрешната динамика на онова, което наричаме “човешка субективност”, а пък една голяма група философи предпочитат да го наричат “човешка екзистенция”. Става дума за екзистенциалистите – философите на ХХ век, който най-упорито и цялостно са размишлявали за човешката участ на този свят – и за свободата като нейна първа инградиента. Към тази най-влиятелна школа в съвременната философия принадлежат немците Мартин Хайдегер и Карл Ясперс, а също и французите Жан-Пол Сартр, Габриел Марсел, Албер Камю и неколцина други, не толкова знаменити.

(Следва)

Добави в Svejo