Феноменът власт: конституирането на властта (3)

3.Конкретните властови ситуации

Казаното в един принципен и философски план – ние дотук се интересувахме преди всичко от идеята за власт – може да бъде илюстрирано единствено в опитите за разбиране на конкретни властови ситуации. Коя да бъде тази изразителна ситуация, в която може да изпъкне принципното разбиране в неговата "нагледна истинност", в неговата "самоочевидност", в неговата убедителна и безспорна правота?

Става дума за конкретни ситуации, в които се появяват лидери, постигащи засилващо се влияние, доверие и власт. Става дума за анализ на отношения в конкретни групи с цел постигане на властния компонент в тези отношения. Става дума за междуличностни, чисто човешки отношения, в които дадена личност неумолимо налага себе си, а другите се виждат принудени да признаят превъзходството й и т.н.

Наличното и безкрайно многообразие на тези отношения предполага една почти непреодолима трудност за изнамирането на "най-показателното", на "най-изразителното" и пр. Почти винаги непосредствената действителност на живота превъзхожда категорично всяка теоретична конструкция не само по изразителност, пластичност и пълнота, но и по смислова натовареност; казано е, че "теорията, братко мой, е суха, дървото на живота зеленее" (Гьоте). Ала в анализите, занимаващи се с човешки въпроси и реалности, тази трудност не е нещо ново, тя непрекъснато трябва да се съзнава; важното е да се загуби ориентирът, посоката, а тя е една: животът.

В свободните общности индивидите притежават, извоювали са си самостоятелност; нормите на групите, към които принадлежат, налагат известни рамки на свободата им, приети доброволно от индивида и явяващи се условия на груповия живот. В този последния индивидът, съотнасяйки се с другите от групата, може едва на тази основа да се убеди в своята раз-личност (преди това "мержелееща" се само като чувство!), в своята "изключителност" и най-вече в самоценността си. Едва на тази основа по естествен път се заражда конкретното властово отношение, което се разгръща в една поредица от живи властови актове. Актът, конституиращ властта в нейната конкретност, нарушава динамичното равновесие (абстрактната равнопоставеност) между индивидите в групата, явяващо се по естеството си крехък баланс на сили, зад които стоят различните по своя все още скрит потенциал индивидуалности. Оказва се, че появата на власт вътре в някоя група е неизбежно; властта регулира силите и по този начин структурира съответната група, преодолява аморфността й, внася живот в нея, поражда жизнено необходимата за нейното съществуване динамика и подвижност, която всъщност е израз именно на живот.

Нека разгледаме последователността във възникващите ситуации в една нова група, например групата на асоцииращи се (по повод на някаква дейност – книгоиздателска, търговска, индустриална и пр.), на опитващи се да постигнат чрез обединяване на силите си една съвместна дейност индивиди. Такава асоциация (кооперация) възниква в отговор на ясно изразена или скрита пазарна потребност. По-чувствителните към тази потребност индивиди, съзнавайки и нуждата от асоцииране (сам по себе си, без сътрудничество с други хора човек може да направи много, но не всичко!), от обединяване на своите сили в една нова жизнена цялост, първи "узряват" за съответната дейност, преизпълват се с готовност за осъществяването й, предвкусвайки и изгодите от това за себе си.

Разбира се, че първоначалната идея и инициатива идва от един, при това най-деен индивид, който, споделяйки със свои най-близки съдружници, придава гласност на предприетото дело ("кооперация", фирма от съдружници); възможно е, разбира се, той в качеството си на "едноличен собственик" да е учредил своя фирма, за която след това ще му е необходим персонал. Но във всички случаи винаги се появява неструктурирана начална (нова) група, пред която е открито бъдещето, което индивидите в нея успеят да й придадат. Неструктурираната, без ясна регламентация на отношенията между индивидите група е изкуствен конгломерат, който може във всеки миг да се разпадне. В нея трябва да бъде внесен живот не просто чрез "излъчването" на жизненост от страна на съставящите я индивиди (това е само желание за участие), а и чрез пораждането на собствена активност на групата чрез ангажирането на жизнеността на ядро от индивиди, на което останалите (или "шефът") делегират правото да се разпореждат, да вземат решения и да изпълняват тези необходими за дейността на групата инициативи (касаещи конкретните стъпки, практическата реализация на замисъла). Не може "всичко" да се прави от "всички", не може и да се запази абстрактната "равнопоставеност", не може групата да си остане еднородна, в нея неизбежно трябва да се породят различия, благодарение на които някои индивиди "изпъкват" и се налагат над другите, а тези последните се примиряват с това да поемат отредената им роля.

Приемаме, че на някои е възложено да се ангажират повече с груповата дейност – те стават "ръководители, вземащи решения и бдящи за провеждането им в действие". На тази основа останалите индивиди заемат съответното място и се ангажират със своя дял от дейността и отговорността, който е по-малък от този на първите, на "избраниците" на шефа (или на… случая). Налице е "първичната структура" на една нова група: в нея по-инициативните са приели ролята на "властващ елит", а на останалите се отрежда ролята на "подчинени", на изпълняващи решенията, на управлявани. Но тази първична структура е все още твърде формална, изкуствена, в този смисъл още нежизнеспособна – всичко в нея трябва да бъде проверено на дело, необходимо е време, в което по естествен път да се внасят корекции в отношенията, индивидите доказват себе си чрез и в действията. Възможно е да се окаже, че първоначално някои са били незаслужено надценени, а други – също така подценени; но другояче не е могло и да бъде, тъй като заслугите ще се видят едва впоследствие, единствено в практиката. Но така и така появилата се групова динамика (симптом на живот) неизбежно ще постави всичко на мястото му, стига да е налице свободата на личностните изяви.

Ясно е, че водещото в тези отношения е индивидуалният стремеж към "себедоказване" или "себеизява", обособяващ един частен интерес, и "груповият интерес", който от своя страна е резултантна на множеството индивидуални интереси. Но ето ги неизбежните противоречия: надценените индивиди са заинтересовани от запазването на началното статукво (нищо че това противоречи на груповия интерес, т.е. вреди на работата, макар че "облагодетелства" тях самите – стига да не разбират действителния, дълготрайния си интерес!). В същото време подценените индивиди, чиито способности са по-големи от отредената им роля, желаят промени в статуквото – което съответства на дълготрайния групов интерес и съвпада и с действителния личен интерес на по-способните, т.е. е полезно за работата. (То е в интерес и на надценените индивиди, но те си мислят, че техния интерес е да заемат място, което всъщност не им се полага, поради което и вредят на работата; но нали ако губи фирмата, то губят и всички в нея!) Но щом назрява конфликт, то всички индивиди в групата съобразно самите себе си и според разбирането им за бъдещето на фирмата са принудени да "вземат страна"; възникват два съперничещи си центъра, борещи се за надмощие. От изхода на тази борба зависи и бъдещето на групата, преуспяването или провала както на организацията, така и на индивидите в нея. Но тези вътрешни борби стават "движеща сила", те са симптом на живот, от непринудения изход в съперничествата зависи и жизнеността на организацията.

Възможно е властващите в групата да се опитат да потискат инициативата на "подчинените", от което организацията като цяло губи прекалено много чрез разпиляването без смисъл на неизползван личностен ресурс. "Непослушните" и "нестандартните" в групата са онези, които предизвикват промените, ако пък "послушните" са мнозинство, то и цялото нищо особено няма да постигне. Главното за изхода на тези борби е спечелването на своя страна на лидера, на властовия фактор, от неговата благосклонност към едните или другите зависи какво ще стане и докъде ще се стигне. Лидерът, бдящ за перспективите на организацията и цялото, не може да бъде безразличен към ставащото, от неговата реакция зависи бъдещето на организацията. Ако лидерът реши да пази статуквото, то съдбата на организацията с това вече е предопределена; също може да се каже и за това ако той разбере инициативите на "недоволните" и реши да заложи на промяната. Но накърнява-нето на свободата от страна на временно властващите не остава безнаказано, потискането на динамиката в групата и "затварянето" й за промени непременно поражда апатия; в резултат на което жизнеността на групата като цяло неумолимо намалява. Ясно е, че "добре разбраният интерес" на властващите е да не държат властта като самоцел, а да са готови във всеки момент да я отстъпят на по-добрите, на по-способните от тях – гибелта на организацията във всеки случай на никой от намиращите се в нея не е изгодна, но много често властващите държат на принципа "след мен и потоп", т.е. не разбират интереса си. Понякога само – колкото и да е чудно това – пропитите с автентично разбиране на свободата ръководители са готови да отстъпят властта, но да запазят организацията; но в повечето от случаите това не е по силите им – което е потвърждение, че по начало не са били на нивото на "автентичния властелин" и господар.

Добрият властник – аристократът като личност – се обкръжава със способни сътрудници и никога не престава да се надява, че може да се появи и по-добър, по-способен от тях; той не престава да търси нов личностен ресурс и ако намери индивиди, които показват превъзходство, веднага ги приобщава към себе си, предоставяйки им всички необходими условия за успешна изява. Властта като човешко отношение е толкова по-силна, колкото по-силни човешки индивидуалности "включва" в себе си – или поне се опира на тях. Властта не е друго освен концентриране на сила и "боравене" с човешка енергия, с човешки потенциал: затова и лошите властници са лоши най-вече и затова, защото разпиляват и опропастяват човешка енергия, поради което и властта им става все по-слаба. Властта, която потиска човешката инициатива и енергия, по начало не може да е автентично силна: тя неумолимо отслабва до мига, в който неизбежно ще се срути. Властта, опираща се на грубата сила (на нахалството, на безпардонния кариеризъм, на тъпата корист, на неуважението на индивидуалността и личността, на "котерийните интереси", на пренебрежението спрямо управляваните и т.н.) и съответно подценяваща фината човешка енергия, е обречена на неминуем провал: истинската сила у човека не е грубата физическа сила или пък "изродената, користната душевност", а само духовното превъзходство и автентичния личностен потенциал, които нищо друго не може да замени.

Доказателство за това – при това проверено практически, в историята, е съдбата на комунизма: той влезе в света на човешкото като "слон в стъкларски магазин", не направи нищо друго освен да изпотроши всичко, след което не му оставаше друго освен безжизнен да се сгромоляса, да се задуши в собствената си бесовщина. Комунизмът се задържа десетилетия – не векове! – само защото беше абсолютно неадекватен спрямо "фината материя" на човешкото, само защото органично не разбираше човека, само защото ненавиждаше свободата и духа; комунизмът е варварска система на античовечността, която сама изправи срещу себе си могъщи сили: животът, свободата, личността, духът, истината, доброто и дори красотата още от неговия генезис не бяха на негова страна и така го осъдиха на неотвратим провал.

Последователно възникващите властови ситуации се разрешават с позитивен ефект само на почвата на свободата, само чрез признаването на неограничените от нищо хоризонти на индивидуалната инициатива, само чрез уважението към личността и нейното непокорство. В такива ситуации властта по право принадлежи (дава се!) на силните индивиди, отличаващи се с неоспоримо превъзходство, с прекрасно развити личностни, човешки и духовни качества; групите, организациите и общностите, които искат да постигнат нещо значимо, с желание приемат такава власт. (Наполеон е постигнал чудеса не само заради личния си гений, но и заради това, че винаги се е опирал на талантите: негови приятели и сътрудници са били хора, на които може да се заложи, от които могат да се очакват дръзновени дела и подвизи; но за да бъдеш такъв лидер се иска самият ти да си личност, която не се бои да бъде "засенчена" от някой подчинен, която вярва в неоспоримото си превъзходство. Затова "по-скромно скроените" души, които по начало не стават за лидери, винаги се обкръжават най-вече с бездария!)

Властта на всяко друго основание по принцип е нездрава, тя е власт, която съществува само в нездравите общности (комуни, "колективи", безлични "маси"), обединяващи в себе си също толкова болни и непълноценно съществуващи "индивиди". Условието, позволяващо на "родените да властват" да постигнат своята задача или дори мисия, е същото, което конституира здравите общности, и то се нарича свобода. Свободата единствена по спонтанен начин установява естествени и човешки отношения в групите, стремящи се към позитивна ефективност, към успех, задоволство от съществуването, прояви на личностна "себестност", на "неукротимата" активност и на градивната енергия, при което непринудено възникват и отношения на власт – структуриращи, обединяващи и дори "спояващи" индивидите в групата, запазвайки раз-личността им като извор на самата енергия. Властта подчертава различията, насърчава ги и така ги санкционира; властта, разбрана автентично, преодолява аморфността в групите и "разпределя ролите", изхождайки от индивидуалните дадености, от реалността на личностното, която единствена е водещото, основателното и необходимото, смислозадаващото.

Накратко казано, ако властта трябва да служи на доброто в живота на една общност (група, асоциация, съсловие, дори многоликата общност на "цялото общество", социума с държавата), то тя трябва да бъде поемана именно от най-добрите, при това по признанието не "на всички" (такова не може да има!), а тъкмо на добрите. Случайното "пробиване" към властта на случайни или опорочени индивиди, носители на една личностна непълноценност (на нездрава нравственост, например тази на комунизма) е преизпълнено с непредставими беди за общността, която е допуснала това.

(Следва)

Добави в Svejo