Принципът в разбирането на душевния живот (17.4)

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.4.Принципът в разбирането на душевния живот

Тук ще разгледам основните проблеми, с които се сблъсква познанието и разбирането на душата. Най-напред е необходима позиция в разбирането на главното, основното, същественото, а създаването й всъщност означава появата на водещ принцип, изходно начало на анализа.

Ще започна с основното, именно с питането: какво е това душа? Човешка душа, не някаква “душа изобщо”, каквато, впрочем, и не съществува, а именно душата на човека, нашата, моята душа. Няма човек на тази земя, който да не си е задавал такъв въпрос. Какво съм аз? – нима някому е безразличен този въпрос? Няма такъв човек, който да изпадне в безразличие по най-важния за човека въпрос.

Съществува един т.н. атомистичен възглед за психиката, според който тя е съставена от най-малки частици (“елементи на съзнанието”), каквито биват усещанията, възприятията. От друга страна, елементите, за които става дума, са вътрешни и външни. Първите са непосредствените възприятия на вътрешното състояние на самата психика, а вторите са възприятия на външни по отношение на съзнанието предмети и техни свойства. Градивните частици на психиката, веднъж появили се, по-нататък се съчетават и комбинират, от което в крайна сметка се образува психиката, явяваща се единната връзка на съставящите я компоненти. Познанието на човешката психика се свежда до обяснение на това как се появяват елементите, които я изграждат, и, на второ място, пак обяснение на устойчивата връзка на своите части – каквато според този възглед е психиката. Това е същността на анализа на психичните явления така, както я виждат представителите на атомистичната психология.

Второто, алтернативно разбиране е това, че психиката е цялост и дори тоталност, всеобхватност, чиито качества и същност по никой начин не могат да бъдат изведени чрез простото разчленяване на нейните съставки, елементи, части. Нещо повече, дори самите части, да речем, отделните възприятия, сами по себе си остават необясними без представата за тяхната вътрешна структура, задаваща целостта им – на това особено настояват учените от школата на гещалтпсихолозите. Съзнанието е нещо като “мозайка”, в която обаче частите или частиците заемат мястото си неслучайно, а само съобразно организацията, вътрешната структура на тази душевна връзка, каквато представлява съзнанието, човешката душа. Не частиците, възприятията, обуславят целостта на душата и не душата е производна на своите части, а, напротив, душата като първична цялост и единство е предпоставката за самата възможност за съществуването и появата на такива нейни компоненти и образования като възприятия, представи, мисли и пр., които, впрочем, са и немислими извън обуславящата ги цялостност на душата.

Душата според тях е вътрешна, субективна връзка от цялостен, органичен тип, която определя всичките свои състояния и образования. Както един жив организъм е нещо повече от сбора на неговите части, така и живата душа, душата на човека е нещо повече от струпването на нейните части на едно “място”. Аналогично на това всяка отделна част – “орган на организъм” – извадена от целостта на организма, вече е нещо различно от онова, което е тя, бидейки в единството на целия, жив, функциониращ организъм.

Тези две алтернативи са принципно различни представи за душата и е невъзможно да бъдат примирени. От приемането на едната от тях зависи и подходът, който ще бъде провеждан по-нататък в разбирането на останалите проблеми на психологията. Всеки човек, пристъпващ към по-системни занимания с психология и философия, би трябвало най-напред да прецени коя от двете позиции ще стане негова лична позиция и нагласа. Съпоставянето на два отричащи се принципа на разбиране не е лесна работа, изборът на единия в никакъв случай не може да бъде случаен.

Продължаваме разсъждението, оставяйки този въпрос засега открит. Човекът, всеки един от нас, има душа и тяло. За тялото всичко е ясно, ние го виждаме, докосваме, обичаме друг да докосва нашето тяло, грижим се за него и пр. Относно въпроса “Имам ли душа?” нещата обаче не са толкова сигурни и непосредствено очевидни. Как можем да сме поне толкова сигурни – както и за тялото – че имаме душа? “Къде” е тя и как съществува, живее тя у нас – след като не се вижда и не можем да я пипнем? Дали казаното преди малко, че “имаме душа” – не е само една илюзия?

Това са неизбежни въпроси. Вярно е, че всеки от нас има усет или чувството за своя душевен живот, който му е даден непосредствено. Това са моите мисли, преживявания, емоции, вяра и т.н. Аз имам съзнание, т.е. със-знание мога да се отнасям към нещата от света около мен, аз разбирам (или не разбирам) смисъла на това, което става с мен самия или с човека до мен, аз мога да съ-чувствам, съ-преживявам, да бъда уверен и пр. Къде стават тези мои състояния? Как се случват?

Явно не извън мен, а “някъде” в мен, дълбоко вътре в мен самия, те стават точно с мен самия, защото аз не съм нещо различно от тези мои състояния, а съм това, което нарекох мои мисли, чувства и т.н. От друга страна, тези мои вътрешни състояния не са илюзия или фикция, аз съм уверен в тяхната непосредствена реалност и съществуване. Нещо повече, за мене те са поне толкова реални и очевидни, колкото са реални и нещата “около мен” съществуващи или случващи се.

(Следва)

Добави в Svejo