Субективният свят на личността (17.5)

17.ЛЕКЦИЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА: Богатството на човека е в душата му

17.5.Субективният свят на личността

Аз усещам състоянията на своето тяло, неговите удоволствия или болка, неговите желания. Как мога да смятам, че те не са реални или че стават някъде другаде, а не в моята душа, вместилището на всички душевни движения, страсти и подбуди? “Някъде” и “някак” в мен има душа и е безсмислено това да бъде отричано. Даже ако някой говори за своето или за нечие бездушие, то не е ли в такъв случай именно бездушието качество или особеност на нечия душа? Бездушната душа не е ли просто грубата, безчувствената, лишената от душевни трепети душа?

Изглежда няма жив човек без душа, без добре или зле развита и оформена душевност, без страсти и без способности на душата, така или иначе проявяващи се. Душата е вътрешния, субективен свят на личността. Да бъде отричана реалността на душата е все едно да смятаме, че вътрешността на човека е празна, куха или пък да декларираме, че той е… “не човек, а желязо” или пък просто студен камък. Човечността или топлината, която струи от всеки две човешки очи, е най-сигурното доказателство, че душа съществува.

Разбира се, няма нормален човек, който без да мисли (или: след като се замисли) да отрече това, че има душа. Да, но има учени, които казват, че душата е “измислица”, “празна дума”, “фикция”, “брътвеж” и пр. Да се вслушаме в техните аргументи, не бива да превръщаме своята увереност в съществуването на душата в сляп предразсъдък, който нищо различно от себе си не иска да чуе.

Те казват, че душа е просто дума или понятие на религията и на старата философия и затова нямала място в научната употреба, а само в религиозния, философския или обикновения човешки език. Другояче казано, думата “душа” нямала научен смисъл, а само религиозен, философски или обикновен човешки смисъл и затова трябвало безпощадно да бъде изгонена от науката, където думите или термините били други, различни. Например, казват те, това, което старите философи са разбирали под душа, не е нищо друго освен... “функция на мозъка”, явяващ се “най-сложно организираната материя”, или пък “нервно-физиологичен процес”, даже “отражение на нещата в нашите глави”. Звучи наистина наукообразно, но да видим какво наистина означават тези застрашителни слова. Дали само в думите е същината на работата или тук става реч за нещо по-сериозно?

Отричайки съществуването на душата, тези учени (да ги наречем все пак така!) дават невярно и преднамерено тълкуване на сложния въпрос за отношението между душевно и телесно, между психика и мозък. Главният мозък и сърцето са двата телесни органа, които претендират да са “мястото”, обитавано от душата. Обикновено смятат, че в мозъка е “локализирано” мисленето, съзнанието, разума, а в сърцето са “поместени” чувствата и емоциите. Нещо повече, А. Шопенхауер добавя, че третата част на душата, а именно “волята за живот”, се намира в полюса на... гениталиите, в половите органи на човека, докато още Аристотел е слагал “желаещата душа” в... корема. Но въпреки това мозъкът е привилегированото място, “органът” на психиката. Да се намира душата “някъде” означава не друго, а допускане, че тя заема някакво място в пространството, т.е. е тяло, нещо материално.

През миналия век лекари-физиолози са смятали, че душата спрямо мозъка е същото, каквото е... жлъчката спрямо черния дроб. Тя била “секрет” или течност, отделяна при дейността на мозъка – също както черният дроб отделя жлъчния сок – и казвайки това, тези физиолози смятали, че са разгадали окончателно тайната на душата. Но физиологията, занимаваща се с изучаването на нервните процеси в главния мозък, не е успяла (и едва ли някога ще успее) да намери тази мистериозна “течност”, която по същество да съдържа... нашите мисли, чувства, съзнание. Затова тази “идея” на физиолозите-материалисти скоро била забравена и тук я припомняме по-скоро само като исторически куриоз.

Но същината на това разбиране, така грубо принизяващо естеството на душата, е запазена в някои нови наукообразни варианти, в които психиката бива разглеждана като функция или свойство на мозъка, което по същество е едно и също. Защото свойството на такъв телесен орган като мозъка на човека малко се различава по своите характеристики от оня материален екстракт (“течност”), за който говорят физиолозите от миналия век. Ножът, да речем, има свойството “рязане” или “острота”, но това качество е материална характеристика на една вещ, на ножа. Да кажем, че психиката е свойство на мозъчната материя, е абсолютно същото, т.е. приравняване на психичното до материалното. Това означава, че този възглед не разбира принципната разлика между телесно-нервния процес в главния мозък и психичното като особена, невидима, нематериална същност и реалност.

Мислите не могат да бъдат изведени без остатък от някакви нервни процеси, за които можем да кажем само това, че евентуално имат някакво отношение към тях. Но то обаче съвсем не е отношение на съвпадение по същност, тъждество, припокриване. Тази връзка и това отношение на мозъка към мисълта съвсем не е онова, което може да ни позволи да разберем естеството на мисленето и на мисълта. Напротив, когато се опитваме да проумеем същината на мисленето и на психичното изобщо, ние няма защо да прибягваме до мозъка и неговото функциониране. Това последното с нищо няма да ни помогне, то е без значение за целите на нашия анализ. Мисли не мозъкът, а човекът със своя ум, умът не е част от мозъка, а свойство на душата, физиологията изучава дейността на мозъка, психологията се опитва да разбере живота на душата – и тези две реалности никога не бива да се смесват. Никой не отрича дълбоката и засега неизвестна, тайнствена връзка между душа и тяло, между психика и мозък, но “за това, което не знаем, следва да мълчим”. Онези, които се опитват да изведат психиката от мозъка и то “без остатък” нарушават това правило на науката и разума.

Да завършим с онова, с което започнахме, а именно с искането за изхвърляне от научна употреба на думата душа по споменатите причини: била стара, “ненаучна” дума на религията и философията. Когато искат да заменят думата душа с по-научно звучащата дума психика, то това искане е безобидно и наивно: защото “психика” значи тъкмо “душа” и нищо друго. Ние ги употребяваме като взаимозаменяеми точно затова и няма никакво основание да бъде предпочитана едната за сметка на другата. Думата психика не е дори “по-модерна” дума – както на някои им се струва, – а е толкова “модерна” дума, колкото и думата душа – ако това има някакво значение. Когато ни кажат, че научните термини трябвало да бъдат “по-засукани”, “по-извъртяни” от думите на всекидневия език, то ние можем да отминем тази претенция с усмивка на съжаление. Най-жив, най-изразителен е тъкмо всекидневният човешки език и съвсем не е необходимо преднамерено да си налагаме “хватката” или “примката” на един изкуствен, измислен научен език, който никога не може да постигне гъвкавостта и яснотата на живия език. В психологията, в която се налага са бъдат изразявани най-тънки нюанси на мисълта, да бъде използван изкуствен научен език е толкова глупаво и абсурдно, както ако пожелаем... да си отрежем краката, за да можем да ходим с патерици.

Но когато ни кажат, че вместо душа трябва винаги да казваме съзнание, то това е неоправдано стесняване на обхвата, с който трябва да разполага психологията. Съзнание не е равностойна дума на думата душа, съзнанието е само “част” от душата, наред с него душата включва и такива свои прояви като чувстване, интуиция, памет, мислене, воля, вяра, въображение и пр. Душата обхваща всички разнообразни прояви на душевен живот, всички негови движения и не бива едно от тях, пък било то и съзнанието, да заема привилегированото място да бъде представител на цялата душа, на душата като цялост. През призмата на “душата като съзнание” не може да бъде видяна спецификата, особеностите на другите душевни прояви. “Оптиката” на едно такова разглеждане неизбежно води до изкривяване и изравняване, уеднаквяване на душевните способности, но задачата на науката е да ни казва истината за “това, което е, такова, каквото е” (Хегел).

Тезата за “душата като съзнание” ни отвежда встрани от тази задача и ни принуждава да мислим за всички душевни прояви еднакво, т.е. предубедено, преднамерено, предразсъдъчно. Освен това думата “душа” остава незаменима когато трябва да се схваща като единство и цялост на толкова многобразните душевни прояви на човека. Освен това тя има предимство пред термина психика в един определен смисъл.

А той е: психика имат и животните, душа притежава само човекът. Качествената разлика между двете е огромна, но нека тук да не отговаряме на такъв въпрос, нека тази тема да остане за самостоятелно осмисляне и обсъждане. Ние знаем, че психологията е наука не за друго, а за човешката душа.

(Следва)

Добави в Svejo