Вдъхновената воля (20.6)

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.6.Вдъхновената воля

Повечето от хората никога в живота си няма да напишат книга – за тях това ще бъде безкрайно трудно, невъзможно. Добрият писател пише книгата си с увлечение, лекота и удоволствие, независимо от трудностите, които се изправят пред него. Неговата воля преодолява изключителни трудности и е истинска до момента, в който писането не е станало мъчение. Когато се появи мъката, е безсмислено да се упорства, упорството тук е гавра и издевателство над волята. Изчезнало е вдъхновението и никаква воля не може да му помогне. Ако продължи да пише на инат, като сляпа и обречена съпротива срещу изникналата трудност и породената от нея мъка, това съвсем няма да бъде признак на добра или силна воля.

Онези, които разбират волята като инат, като безсмислено упорство, като насилие над волята си – което само по себе си е сляпо и обречено – съвсем не разбират какво е воля. За нашия писател, чието вдъхновение неусетно е изчезнало, волята означава да... спре писането – до появата на ново вдъхновение. Когато то се появи, волята за писане като че ли не е необходима, отново се е появила лекотата, увлечението. Ето го парадокса на волята: истинската воля е онази, която с лекота, неусетно и без мъка преодолява трудностите, която като че ли... не е воля и незабележимо активира душевния потенциал на личността. Ако забележим, че трябва да прилагаме насилие над волята си за правенето на нещо, то такава самоизмъчваща се воля вече не е воля. Всяко нещо трябва да се прави с вдъхновение, накратко казано, волята не е друго, а вдъхновение, истинската воля е изпълнената с вдъхновение, вдъхновената воля.

Сега да се върнем в началото на разсъждението, което започна с това, че повечето хора никога няма да напишат книга; да оставим настрана това, че много от тях няма никога и да... прочетат една книга. Случва се обаче – съвсем рядко – някой от тях да пожелае да напише книга. “Намислил” е и той да стане писател, разбрал е по някакъв начин, че “е хубаво да си писател”, още повече, казват, падали и парици от подобно занимание.

Това е възможно, защото е било и действително: винаги е имало много писатели, които са писали блудкавите си писания, водени само от подобна мотивация или амбиция. Както и да е, сяда нашият човек да пише книгата си. Всички усилия за постигането на такава цел ще бъдат по начало смешни, волята му без остатък ще бъде инат и нищо повече. Да иска да стане писател без усещането за непреодолимо вътрешно призвание и без душа, овладяна от дълбоката потребност за изразяване чрез словото, е безперспективна идея за този човек, приумица, явяваща се изцяло безсмислена, явна невъзможност, дължаща се на липсата на съответните душевни качества и възможности. Грешката тук е, че на него му се струва, че щом иска – значи може. Призванието, а именно вътрешната потребност на душата да въплъти своя живот в словото, в случая не влиза в сметките, а волевите усилия, колкото и да са грандиозни, са само трагично-смешни.

Девизът “искам, значи мога” е двусмислен, с тези думи много се спекулира и злоупотребява. Ако го има призванието, то явно се проявява в страстно желание да бъдеш и да станеш това, за което си роден. Но призванието е вътрешна необходимост, щом я има, тя така или иначе се реализира в дела. Призваният за нещо човек едва ли може да избяга от своето призвание, той по-скоро не може да бъде друг, несъответстващ на способностите си, на заложбите в своята душа и дори на предопределението си, което в този смисъл е негова съдба, орис. По начало всякакви искания и желания са възможни, но огромната част от тях не са нищо повече от това, на тях никога не им е съдено да преминат в сферата на мога, на действителното осъществяване. Тогава какво остава от прословутото искаш, значи можеш? Излиза, че способният за нещо и да не го иска така силно, може да го направи и в края на краищата го прави. Ако го има призванието, то с лекота постига самото себе си и волята без усилие насочва активността в тази посока, а трудностите се оказват преодолими (не без труд, но не и с мъка), успехът – постижим.

Правилото искам, значи мога е довело много хора до страшни трагедии на тяхното съществуване – когато липсва призванието, а човекът просто е решил да иска нещо, което му се е сторило привлекателно. Има много хора, които не са на мястото, което съответства на тяхното призвание или пък които не искат да отговорят на него. Има и такива, които не правят друго освен да се стремят да заемат нечие чуждо място, т.е. мястото, което не им се полага – ако се изходи от това, какво те всъщност представляват. Това се нарича амбициозност и на нея се гледа снизходително: човекът е искал да бъде нещо повече от това, което е. Но много често такива хора разхищават огромна енергия, за да направят нещо, за което нямат дарби и възможности. Тяхната воля може да се нарече нещастна воля, нещастието й се дължи на това, че си е позволила да бъде пленена от безпочвени амбиции. Успехът на такива хора – които са нагледно въплъщение на неправилно разбраната максима искам, значи мога – е временен, те виреят особено много в несвободните общества, а иначе свободата поставя всеки на мястото му.

Свободните общества създават външните условия за реализирането на индивидите, в тях всеки има възможността да бъде оценен по достойнство и да намери своето призвание, в тях няма особени пречки пред инициативните и способните. В тях не могат да виреят писатели с манталитет и душа на лакеи – докато в несвободните общества именно те определяха онази атмосфера в литературата, от която се задушаваха истинските творци. Същото може да се каже и за политици с призванието на кръчмари или овчари, за журналисти с души на слуги, за художници, родени за бояджии, за директори на заводи, които при социализма са ставали такива, въпреки че иначе са били предопределени да бъдат чираци, не дори майстори в някакъв занаят и пр. – всички тези природни аномалии не могат да съществуват в условията на свобода, а само в условията на общества, в които тя е тотално отнета.

И така, волята не е магическо средство, което може да ни позволи да искаме и да можем всичко, а предпоставка да бъдем само онова, което всъщност сме. Казано е, че истинското богатство на човека е в душата му и ако някоя душа е бедна, неразвита, с притъпени способности и пр., то на нея никаква воля не може да й помогне. Дори и такива същества да са си организирали онова царство на пълния произвол – комунизма – в което посредствеността изживя своя триумф, да се надяваме за последен път в историята. Разбира се, ощетените от комунизма – способните, потисканите, унижените, обезценяваните, принудените да се откажат от своите дарби – никога няма да поискат завръщането му. Волята е силата на душата и щом свободата – намерила своя дом в душата – е в нас, във всеки един от нас поотделно, няма външна сила, която да може да противостои на силата, извираща от душата и волята на пожелалите да бъдат свободни.

Темата за волята, както се вижда, е неизчерпаема. Психолозите у нас тепърва ще се заемат със задълбоченото й изследване, тя преди време беше табу, забранено място за психологически изследвания. Всяко разсъждение тогава – за свободната воля, за човека и за неговото достойнство – ако можеше изобщо по някакъв начин да получи публичност, би могло да взриви обществото на тоталната несвобода.

Днес обаче е насъщна потребност свободата и волята да бъдат разбрани – както от психологията, така и от всеки човек, който иска да направи волята си свободна. Защото в това е залогът за раждането на истински свободно общество, в което личността може да постигне и преживее разцвет на душевните си сили – и просперитет във външната сфера на живота.

(Следва)

Добави в Svejo