Мостът между субективното и обективното (20.5)

ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТА: Свободната воля на човека

20.5.Мостът между субективното и обективното

Всичко казано дотук засягаше дълбоката вътрешна, субективна страна на волята, която в крайна сметка стига до своето аз искам. Съотнасянето на аз искам с трябва – с ценностите на личността, на нейния свръх-Аз – е друг аспект на волевата активност, който във всичките си измерения се изследва от философията, по-специално от етиката като нейна неразделна част. Психологията на волята обаче е длъжна да признае съществуването на този проблем и да потърси неговите психологически измерения.

Само по себе си съотнасянето на аз искам с трябва е един конфликт, който волята трябва да преживее, който е неизбежен и изпълнен с последици. Появява се ново раздвоение в пределите на душата, което волята разрешава нееднозначно, изправяйки се пред нови възможности и алтернативи. Тук също свободата на избора е условие, благодарение на което волята осъществява самата себе си. Признаването на влиянието на ценности, идещи от страна на свръх-Аз-а, не става автоматично и по общ, зададен на индивидите, механизъм, който да заставя волята към определен избор. Този избор отново е дело на волята и на Аз-а, той е избор, който аз правя, разчитайки единствено на себе си.

Индивидът в себе си открива опорните точки и основанията на своя личен и отговорен избор. Тук отново възниква драма – в някои случаи имаща характер и на трагедия! – подобна на оная, която установихме при борбата на мотивите и подбудите, която доведе до т.нар. аз искам на волята. Никой няма да се изненада, предполагам, ако кажем, че всеки индивид намира някакъв свой изход от това противоречие на волята с личните и общите човешки ценности. При този избор своебразието и индивидуалността на отделната воля се засилва допълнително и така се потвърждава. Полюсите на възможните избори са два: да пожертваш своето аз искам заради някаква приета от теб ценност или пък да отстояваш докрай аз искам, потъпквайки тази или онази ценност, която противоречи на твоето искане. Тези два полюса така или иначе имат характера на произвол, независимо от противоположната тенденция, която се крие в тях. Между тях, между тези две крайности се разполагат възможните човешки решения, превръщащи се в склонност, навик, стремеж и пр.

Тук някъде се заражда човешката съвест с нейното разбиране за дълг, които са неотделимо свързани със свободата на волята и на душата. Склонен съм дари да мисля, че на това ниво на душевен живот се преживява вярата като интимно отношение към абсолютната ценност – Бог – или пък, ако душата не е достигнала до това висше ниво на развитие, към някоя друга, достойна или недостойна ценност, превърната в кумир, идол или друг предмет за поклонение и подражание. Явно е, че не е задача на психологията да изследва подробно тези висши прояви на душевен живот или по-скоро на духовност, но тя е длъжна да посочи поне мястото, в което се пораждат, и връзката, в която се намират с волята. Някои от тях, като съвест, вяра, вярвания и др. имат своите психологически измерения и механизми, въпреки че психолозите ги избягват – плашейки се от тяхната дълбочина, сложност и многоизмерност. Аз съм принуден да спазя тази лоша традиция единствено поради липса на време и място, но горещо препоръчвам обсъждането им от интересуващите се – при съответната възможност и, разбира се, желание.

Съотнасянето на аз искам с трябва е първото самоограничение на волята по пътя на нейната реализация. Самоограничаването на волята на почвата на избора не накърнява свободата, а – напротив – я демонстрира, тук свободата отново потвърждава себе си. Човек разбира, че волята му не е безпределна и абсолютна, а е крайна и човешка воля, т.е. човекът със своята душа е нейният предел – също така, както е и неин корен. Така стигнахме до втория съществен момент на волята, нейното аз мога, при което белезите на тази конкретна човечност и индивидуалност се конституират окончателно и безвъзвратно. При аз мога волята се опитва да построи мост между субективното и обективното, между двете реалности, на които се беше разцепило битието, между душата и света, вътрешното и външното.

Аз-ът вече знае какво иска, но неговата воля се изправя пред потребността да разбере какво може – за да се нагърби с пълноценната реализация на своята субективност, с утвърждаването й. Свободното съпоставяне на двата рода възможности – на потенциите на душата с нейните способности и изискванията на реалността извън нас, на конкретната ситуация, в която животът ни е поставил – е основата на активирането на волята на етапа “аз мога”. Има невъзможни намерения и хрумвания, но тяхната невъзможност се осъзнава едва при съпоставянето на възможното за душата – като неин ресурс, набор от сили и качества – и възможното за самата ситуация на живота, в която сме попаднали. Самата ситуираност на живота в даден момент предпоставя не всички, а само някои възможности – и ние трябва да разберем кои са те.

Няма воля на този свят, която да посмее да заяви: аз мога всичко. Ако я има, тя е достойна за съжаление – защото не е в ред, нещо в нея не е както трябва, нещо е объркано. Онова, което е лесно за някоя воля – Аз-ът го оценява като лесно и затова с лекота го прави – за друга воля се оказва безкрайно трудно и волята се оказва блокирана. Един пример: да целунеш момичето, което харесваш – трудно или лесно е това? “Най-лесното на този свят е това!” – ще каже някой, без замисляне става и го прави, щом го е поискал. Същата задача – която като ситуация е лесна, стига да я има решителността – изправя индивида с друга воля и душа пред изключителни изпитания и терзания – не защото по принцип не може, а защото волята се е оказала в капана на това “Аз така не мога!”, от който понякога трудно се излиза.

Една и съща ситуация поражда две съвършено различни реакции на волите на два индивида – оказва се, че не от ситуацията, а от волята зависи всичко; зависи от човека, притежаващ една или друга воля. Решителността е качество на добрата, развитата воля, която не бива да се свързва със способността с усилия да преодоляваш трудностите – както много често си мислят. Понякога или по-скоро винаги главното е преценката дали трудностите си заслужават труда, щом се е появила трудността и усилието, нещо във волята не е наред. Защото трудът и усилието при добрата воля не се усещат и не са изпитание, при нея всяко усилие се прави с лекота, без напрежение. Това е така, защото трудно и лесно сами по себе си не съществуват, те са такива за този или онзи, и следователно определящото са потенциите, способностите на душата. За да поясня мисълта си, ще дам още един пример.

(Следва)

Добави в Svejo