Механизмите на потискане и разгръщане на личността (21.6)

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.6.Механизмите на потискане и разгръщане на личността

Субективната реалност, или вътрешният свят на човека, неговата душа, по начало се намира в твърде многообразни отношения със света около нас. “Плътта”, обективацията, непосредственият човешки израз на тези отношения е личността, явяваща се лицето на душата. Обогатяването и усложняването на отношенията със света води до съответното развитие както на душата, така и на личността.

Втората съществена страна на този процес е разгръщането на отношенията на човека към самия себе си, към своята субективност, което допълва до цялост и завършеност конституиращата душата и личността система от човешки отношения. Вътрешната, специфично човешка и субективна съставка на този цялостен процес е активността, която изхожда от човека и поражда, твори човешката същност, човешкия облик, съществуващ в два плана: душевен и личностен. Душевният план на развитие на човешката същност в отделите й форми на проява (мислене, чувстване, памет и пр.) беше разгледан на съответното място, сега предстои да се занимаем с другия, личностния план на проява на тази същност.

Основното тук е, че душевното определя личностното, но това последното е пречупено и модифицирано съобразно възникналите устойчиви и характерологични тенденции в отношението към света и към самия себе си, които човекът е създал и в които в крайна сметка се определят от насоките и формите на проява на активност, специфични за този конкретен индивид. Затова потискането на личността не е нищо друго освен задържане на енергията и на активността в пределите само на вътрешното, субективното. Докато разгръщането на личността е отправяне на тази енергия и активност навън, при което тя формира адекватната и съответна на този човек личностност, т.е. нанася и наслагва възможния за нея отпечатък. Предназначената за този род прояви активност и енергия в първия случай се изразходва не по предназначение – което произвежда съответните ефекти – докато във втория е употребена не така икономично и следователно е отишла именно по предназначение, което означава, че е увеличила е ресурса на личността, нейната величина и качество.

Естествено е, че не е възможно пълното задържане или пък изчерпателният разход на тази предназначена за формирането на личността активност и в двата случая това означава, че съществува определен неизразходван – по-голям или по-малък – личностен ресурс и резерв. Това от своя страна прави всяка личност в определена степен неразвита, неразгьрнала се, не докрай проявена навън. То е гаранция за съществуването на неизразходвани възможности за личностна реализация у всеки човек, но също и за перспективи пред него в тази насока. Може да се приеме, че единствено в редки случаи отделни личности изпъкват с изключителна степен на развитие, намираща се в хармония със съответните качества на душата – или с ясна личностна проявеност и изявеност.

Това ни дава основание да ги считаме за т.нар. големи, велики или изключителни личности, изпъкващи на фона на огромното множество от малки, средни или с нищо неотличаващи се “нормални” хора, които или не са развили своя личностен потенциал, или пък са с такава душевност, която поради бедност на душата не предоставя възможност за някаква особена личностна проява. Ясно е, че първата категория хора, а именно добре проявените и неординерните (нестандартните), са ония, които съставляват елита на най-добрите, на имащите душевно и личностно превъзходство над останалите, т.е. на аристократите (от гр. дума αριςτος, “най-добър”). Това е психологическият тип на висшата личност, който по обясними причини съвсем рядко се приема и обявява за такъв.

Фридрих Ницше – този велик философ и проницателен психолог – през последните десетилетия на миналия век слага ударението именно върху типа на духовните аристократи и го нарече тип на свръхчовека. Той откри основата на неговото превъзходство в абсолютната му адекватност спрямо живота, в неговата жизнена пълноценност, изразяваща се във волята за власт, която отличава силните телом и духом индивиди. От средата на този малочислен елит израстват водачите, истинските лидери, имащи силата да наложат своето превъзходство и своята власт над т.нар. маса от слаби и посредствени индивиди, която обаче обича да се подчинява на фалшиви кумири и “величия”, изразяващи най-пълно нейната собствена сивота, низост и посредственост. Тук само мимоходом отбелязвам съществуването на такъв тип, като си позволявам да посъветвам онези, които се интересуват от психологическата пълнота на описанието му, да прочетат съчиненията на немския философ Фр.Ницше, там всичко е казано най-добре, категорично убедително, ясно и безапелационно прямо и честно.

След като отбелязах вече възможността за съществуването на такива максимално изявени и развити личности, съм длъжен да посоча и тяхната противоположност в лицето на условния тип на безличията – на неизявените и затова без-лични “личности”. Това е типа на слабата личност, така слаба и непълноценна, че с право може да бъде определена като безличност. Такава личност е потиснала до възможния минимум активността – предопределена да формира изразите на душата навън, или нейното лице – и поради това е останала неразгърнала се в личностен план, т.е. само потенциално, но не и актуално съществуваща е подобна абстрактна личност и също така психологически тип. И макар че в живота е невъзможно съществуването на абсолютно безличие, условно обозначавам възможността за наличието на такъв тип – за да подчертая механизма за потискане на личността, който като тенденция съществува у всяка отделна, в една или друга степен развита и проявена личност.

Тази тенденция, от една страна, пречи за появата на личността у отделния човек, а от друга обуславя известното безразличие, с което другите се отнасят към недоизявените, скрити и затова “неясни” личности около тях. Тъй като околните хора нямат почти никаква възможност за пряк контакт с душата на даден човек – освен може би само интуитивното прозрение, опиращо се на телесни и следователно пак на личностни дадености – то за тях единствено свидетелство са съответните личностни изяви. Потискането на тези последните обаче довежда или способства за угасването на всякакъв интерес към него от страна на околните – и това е основната причина за безразличното отношение. Провокирането на интереса на другите към “собствената особа” – стои в основата на не-безразличието към човека, който си е позволил да се открои и да се изяви в особена светлина. Това е механизма на личностно признаване и оценяване, или поне този е неговия корен. Разбира се, най-силно провокира интереса съм себе си личността с изявена и силна индивидуалност, която рязко се отличава и откроява на общия фон и затова вълнува другите. Съвсем без значение е дали това вълнение у тях представлява неприемане, отрицание, завист и пр. или пък възхищение, възторг, възприемане като образец за подражание и пр. И тъй като вече стана дума за отношенията на личността с другите, то нека да отбележа и двата възможни и също реално съществуващи типа отношение на индивида към неговата социална среда.

Личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя съществува, и следователно рязко изпъква на него, е личност с подчертано неконформистко отношение или, другояче казано, това е психологическият тип на неконформиста. Това е личност с ярко проявена индивидуалност, поради което тя не иска (а и не може!) да прилича на другите, на обкръжението си. Това е типът на т.нар. “конфликтна личност”, която не желае да се приспособява към средата и затова непрекъснато я провокира, дразни я и затова се намира в конфликт с нея. В много случаи в основата на този конфликт стои съпротивата срещу безличността, срещу обезличаващите норми и канони на социалното обкръжение, с които подобна личност не иска и не може да се примири и затова най-предизвикателно ги отхвърля.Ясно е, че такава особена личност с непрекъснатите си предизвикателства дразни и изпълва с ненавист към себе си своята среда и обкръжение, към което почти винаги принадлежат – в смисъл на олицетворение на неговите норми – и родителите й. Конфликтите на поколенията много често имат тази основа.

Неконформистът е ярка личност със засилена потребност от личностна изява, в голяма част от случаите такъв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата, на напредничави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Неконформистът е добре или се чувства добре, когато е в... раздор с другите, той изпитва силна страст да не се примирява и особено да не се нагажда, по душа той обича рисковете и предизвикателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой, с единици съвсем близки и родствени на самия него личности, не обича в много от случаите публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим, неконформистът умее да й даде решителен отпор, а съответно – да си навлече беди.

На другия полюс стои личността на конформиста, при която личностното един вид се стреми да се разтвори в общностното, да се слее с него. Стихия и страст на конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, сред който те живеят. Конформното отношение към средата не предполага и не съдържа различие с нея, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на социалното, на колектива, на групата. Конформистът като че ли е склонен да се откаже от себе си, но никога – от своята среда и от своя колектив. В средата си такъв човек се чувства уютно и безметежно, в тях той намира подкрепа на своята безличност, на своята, вероятно, посредственост.

Защото, впрочем, какво друго може да привлича така силно, като магнит, конформиста към едно социално обкръжение, освен импулса да се сродиш със себеподобните и също като тях да станеш фон, с нищо неотличаваща се нула? В колектива, следователно, имаме единство на безличията, в него важи общата норма, усредненото, колективът не търпи различното и индивидуалното, а само онова, което не се отличава с нищо особено, с никакви особени качества. Това е именно посредственото – което тъкмо затова е така упорито в своята конформност и респективно изпада в такава дива озлобеност срещу всичко онова, което го превъзхожда. Ясният психологически тип на конформиста, на завършения конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която едни са по-склонни да се подчиняват, а други – да се съпротивляват, да й устояват. Живият човек по свой начин се отнася съм тази тенденция на личностното проявление, изпитва пориви както към подчиняване, така и към отхвърляне на конформността. В повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу безличността. Това е особено характерно за обществата, преживели терора на комунизма срещу свободната личност. В тях тенденцията към конформизъм се опира и на неизживения, все още жив безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на обществото и държавата над индивида.

За да завърша започнатия проблем – за механизмите, определящи и движещи оформянето на личността – съм длъжен да наблегна на това: процесът на личностното израстване и изразяване екстериоризира достигнатото равновесие и съответствие на основните душевни сили, въплъщавайки го в личностни качества и характеристики. Всеки човек намира баланса, достижим за съответното ниво на личностно изграждане, на различните тенденции, които действат в отношенията му с другите и тези към самия себе си, а именно тенденциите: потискане-отблъскване, приспособяване-съпротива, обезличностяване-оличностяване, безразличие-небезразличие и пр. Така всеки човек достига своя жив, конкретен, индивидуално-неповторим личностен израз и облик – или не го постига. В този последния случай личността един вид се разсейва, слива се със своето социално обкръжение, с нищо особено не се отличава и не личи, няма свой собствен оригинален лик и лице, поради което се примирява да бъде част от социалния фон, която с нищо не изпъква и не дразни.

Такъв един провал на личността, ако се осъзнае, може да импулсира душевните сили за надмогване на самия себе си, за намиране на своето лице, за открояване поне с нещо – независимо от бариерите, които сама си поставя, личността винаги може да върви по пътя към своето съвършенство, към предела на достижимото и възможното, а също и на дължимото, определян от нейния душевен потенциал. Не съществува окончателна, завършена, веднъж завинаги станала или случила се личност. Реалността на личността е безкрайно динамична и интензивна, човешката същност не е застинала даденост, а изцяло зависи и се определя от съществуването, което отделният индивид е избрал.

И тук свободата е първото условие на човешкия живот и на търсенето на своята личност, на своята личностна идентичност, тя е постоянна възможност да правиш себе си съобразно собствен проект. Затова пътят към самия себе си, стига да не си загубил свободата си, е винаги открит – и трябва да бъде поет най-решително и смело…

(Край)

Добави в Svejo