Социалните роли и игри, които индивидът е принуден да играе (21.5)

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.5.Социалните роли и игри, които индивидът е принуден да играе

Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието), съвсем не може са смени. Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”, която се развива успоредно на развитието на душата – защото второто се определя от първото и зависи изцяло от него. Човек има само една личност, своята, съответстваща на неговата душа, която е истинската, неподправената, оная, която е лицето зад маската. Нас всъщност ни интересува само тази личност, а другите – маските, персоните – могат да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маските стои едно и също лице с неговите гримаси, които се налага да бъдат крити зад маска.

Гримасите на истинската и единствената личност, стояща зад маската, не променят устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек разполага. Лицето или личността гримасничи и се мени, но нали след изчезването на гримасата остава едно и също, неукрасено вече с грим лице, от което и маската е паднала. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е единствена и истинска. Тази личност интересува психологията, до нея психологията се опитва да се добере, и понеже тя е единствена и уникална за този човек, аз я наричам индивидуална личност – тъй като индивидът, за който тя се отнася, също е един и единствен на този свят и в този живот.

Личността винаги е индивидуалност, общото между личностите е толкова малко, колкото е общото между лицата им: всички имат устни, носове, очи, чела и пр., но лицата, физиономиите са различни и своеобразни, т.е. изцяло индивидуални. Затова ще говоря само за индивидуалната личност, защото друга не съществува, човешката личност е индивидуална, несъвпадаща е никоя друга, самобитна, уникална. Другата личност, т.нар. “обща личност”, общото в личностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и неиндивидуално, то е и нечовешко и може да се разпознае в ролята, която индивидите са принудени да играят пред другите и респективно – в маските, които са свикнали да си слагат.

Това е така, защото в социума никой не се интересува от истинското лице на индивида, а всички – с малки изключения – са предоволни когато виждат ролята, маската, персоната. Но множеството социални роли и игри, които индивидът е принуден или избира да приеме и да играе, а също и съответните на тях маски, не са и не могат да бъдат личности, които човекът има под ръка и с които свободно разполага – те са по-скоро без-личностите, лицата-маски, които наистина могат да бъдат неограничен брой. Много са възможностите за безличие, за скриване, за потулване и маскиране на истинското лице, а също и за не-явяване, не-изразяване на своята същност и душа, но адекватното явление, изразяване на своята душа, на нейната външна форма в личността, е само едно и единствено. Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането на достъп до неподправената душевност и индивидуалност на конкретния човек, до неговата вътрешна същност. Това е задачата на приложната, на практическата психология, която не произвежда теории, а има работа с реални, живи същности, с отделните човешки души.

Всеки човек е една уникална личност, явяваща се формата на проявление на неговата единствена душа. Затова стремежът да надмогнеш себе си, своята индивидуалност, желанието “да бъдеш като другите” (което кой знае защо някои хора имат и така държат на него!) е отказ от своята личност и стремеж към безличността, към безличието на човешката маса и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в своите попълзновения, целящи убиването, смазването, унищожаването на човечността, личността и индивидуалността, а също и на свободата. (Впрочем, “комуна” е точно това: безличната, аморфна маса от безличия, потискаща всеки опит за личностна проява.) Общността от хора затова е общност – защото си създава общи, усреднени норми и представи за нормалност и човечност, които след това се опитва да наложи на всички индивиди, опитва се да накара индивидите да се “вместят” в тях, а това не означава нищо друго, освен натиск да ги обезличи, да ги превърне в безличия.

Социалното е точно това, то е усредненото, общото, средната мярка за “нормалност”, изравненото, не-своеобразното, не-личното, не-човешкото, не-конкретното, абстрактното, без-личното, без-раз-личното и пр. Следователно утвърждаването на собствената личност се определя от съпротивата срещу нивелиращите тенденции на социума, това да бъдеш личност означава способност да се противопоставиш на инертността, водеща в крайна сметка към обезличаване, т.е. към социализиране. Личност е индивидът, който е запазил лицето и своебразието си, устоял е на възможността да бъде “един от многото”, постоянно съществуваща в социума. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека, запазил е своята индивидуалност, която го прави различен от другите. Човешката същност, задавана от душата на човека, е такава особена същност, която е в състояние да се проявява в безкрайно многообразие от индивидуални и неповторими форми, всяка от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на другите, по-оригинална, по-личностно изявена и неподправена. Тази е спецификата на човешкото и на човека, който се различава точно по това от всичко друго, съществуващо на тази земя; раз-личието е ключа към човешката личност и същност, а приличието, при-личността, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността. Тя не създава друго, а фабрикува бездушните и затова безлични фигури на социума – които комунизмът искаше да създаде в своето прословуто “царство на всеобщото равенство”, на принудително организираното “щастие” и на несвободата. Свободата – този корен на човешкото – е причината за проявата на човешката същност чрез безкрайно многообразие от индивидуални форми и воли, т.е. тя се реализира само чрез също толкова много личности, съхранили себе си от външното нахлуване и агресията на безлично-социалното и на несвободата. Именно в отделния човек се срещат реално свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на безличността, индивидуалното и социалното и пр. В зависимост от това кое от тези две начала надделява и доминира или се ражда индивидуална и суверенна личност, или пък – както това доста често се случва – се е получил “полу-фабрикат”, масов индивид, сиреч обтекаема и аморфна маса и безликост, тълпа, стадо, което жадува своя пастир и пр.

Тенденцията към нивелиране на различията (обезличаване), на която е символ социума, трудно примиряващ се с различието и личностите, в ХХ век намери своя триумф в лицето на комунизма. В корена на комунизма стои патологичната омраза към свободната и суверенна личност, към свободния живот и към удовлетворението от такъв един живот. Тази дива озлобеност към живота и към свободните човешки същества, преизпълнени с любов към живота, е изходната точка на феномена комунизъм, който е абсолютно неразбираем без отчитането на неговата екзистенциална и психологическа сърцевина, изтъквана тук.

Ясно е, че комунизмът е душевна патология в масови размери, произлизаща от неразбирането на живота и страха от свободата. Какво може да определя подобно неразбиране и подобен страх?

Смятам, че в основата на комунизма стои абсолютната жизнена непълноценност, която от своя страна е породена от една крещяща сексуална неудовлетвореност, явяваща се – както вече знаем това – разрушителна за личността. Бясната разрушителна енергия, която комунизмът насочи срещу всички устои и традиции на човешкия живот (икономика на предприемчивите, демократични институции, морал, религия, култура, изкуство, наука, философия), неговата сатанинска жажда за кръв, убийствената скука и монотонност, която комунизмът създаде в своя лишен от всякакви импулси за развитие и за живот лагер (така те сами наричаха своя “свят”!), цялата картина на всевъзможните му изстъпления и ексцесии е категорично свидетелство за това докъде може да доведе тази социална психопатология, каквато по естеството си е комунизмът.

Комунизмът даде пълен израз на ирационалните сили, които мога да избухнат в една разбита, лишена от субстанциални опори душа, и които след това опитват да залеят със своята разрушителност целия свят. Диагнозата, която тук поставям – комунизмът като социална шизофрения – не е метафора: всяка шизофрения в корена си се дължи на обръщане на либидото срещу Аз-а и в резултат на това на разцепване на душата на части, влизащи в борба помежду си. Неистовото буйство на комунизма, неговата садистична неприязън към живота на отделната, суверенна личност и неговата варварска разрушителност се дължат на акумулирането и безкрайното увеличаване на неизразходваната по предназначение сексуална енергия, което се получава в резултат на масовия, заразителен характер на това заболяване, овладяло огромни тълпи от лумпени, нещастници, отрепки и пр. измет на обществото, голяма част от които е и с разбойнически наклонности. Подобни ефекти на заразяване и комулиране на енергия са добре изучени от т.н. групова динамика, а също най-вече от социалната психология на тълпата, която изучава влиянията и отношенията в социалните групи, масовите прояви и пр.

Тук не ме интересува проблема за психологическата основа на комунизма сам по себе си, а само този факт, че комунизмът наистина се явява страшна вакханалия на безличността, на бездушието и, в крайна сметка, на безчовечността, която избликва в една болна душа. Обаче това, че комунизмът е патология на душата и масово заболяване съвсем не означава, че неговите зверства могат да бъдат оправдани – аз съм далеч от тази мисъл. Поради огромния, масов характер на това заболяване към него е неприложима никаква терапия – и тя не е могла да бъде приложена при зараждането му, още по-малко пък по време на неговия апогей през първата половина на ХХ век. В този смисъл комунизмът не е бил проблем на медицината и психологията, а на политиката и на историята – независимо от това, че сега, при обяснението му, постфактум, може да посочи неговия медицински, екзистенциален и психологически корен. В наше време комунистите все повече и по-ясно стават това, което винаги са били: жалки, непълноценни, абсолютно сиви и безлични, достойни за присмех и съжаление, неадекватни спрямо живота и затова така озлобени на него.

Финалът на комунизма е логичен, но затова пък напълно безславен: комунизмът постепенно ще изчезне завинаги когато един по един адептите и симпатизантите му станат клиенти на психиатричните клиники и психоаналитичните кабинети (в по-леките случаи) – за да се отърват от своите нещастия, а също и да оставят на спокойствие здравото човечество, което достатъчно страда от техните безумия. Колко беди човечеството би си спестило ако в средата на ХIХ век психологията е била поне на нивото на 30-те години на ХХ-ия? Ако е било така нима Маркс, Енгелс, по-късно Ленин, Сталин и пр. нямаше да се избавят по-ефикасно от комплексите и болестите си в кабинета на психиатъра, а не на сцената на историята и с цената на толкова много кръв и жестоки страдания на човечеството? По най-достоверни сведения, впрочем, Сталин е получил диагноза параноя от един психиатър, след което този последният е бил изпратен в концлагер, а пък “бащицата на народите” продължава да беснее още години наред.

(Следва)

Добави в Svejo