Как разговаряме и защо не се разбираме?

В блога на Радо започна един разговор, който ми се вижда едно добро начало. По тази причина ми се иска да ви направя участници в него, та затова заповядайте, включете се. Мнението на всеки мислещ човек е важно. Вижте там какво е казано, аз искам да ви въведа в проблема, като цитирам част от дискусията, касаеща обозначената по-горе в заглавието тема.

Ангел Грънчаров каза: Аз лично съм на мнение, че ако се установи пълноценен диалог между загрижените и искащите промени в ужасното статукво в страната, то промяната ще дойде значително по-скоро. Липсата на диалогичност е една от причините да няма напредък даже в мижавия обществен дебат, а какво пък остава в съвсем незадоволяващата ни реалност… Понеже тъкмо идеите движат развитието - това е доказано от поне три века. Ала у нас изглежда тепърва ще се разбира…

Rado каза: Аз съм все по-малко склонен да се оплаквам от липса на диалогичност. Много хора четат блоговете като вестник - минават и заминават. Ако искаме диалог, можем да уточним списък от въпроси, да свикаме среща и да ги обсъдим. Не само, че ще има диалог, ами ще се намерят хора, които искат непрекъснато да говорят и не може да се вземе думата от тях. Ето, Ангеле, подарявам ти идеята за блогърска конференция, ако желаеш повече контакт. Аз съм достатъчно ангажиран, но бих се включил, ако я организираш (в София).

Ангел Грънчаров каза: Мерси, но нямам аспирации да се занимавам с подобен род дейност. А че няма диалогичност и нормална комуникация даже е видно чак от Космоса: оказва се, блогърите сме станали нещо като мърморковци, при което всеки си мърмори в своя си октава, а ефектът, чини ми се, е нищожен, е доста съмнителен. Мнозина пък се изживяват като месии. Възвестяват “истината” и гордо мълчат: считат че е под достойнството им да разговарят, да водят нормален човешки разговор с тези, антитези, аргументи. Истината обаче е процес, търсене, опитване, иска диалогичност и пр.. Обикновено най-много да съберат сила и да се изхрачат по някой, който мразят, щото ги превъзхожда в някакво отношение. Дано греша, но впечатленията ми за морала в блогосферата не са бляскави… е, има и изключения, но се броят на пръсти… нашата блогосфера точно отразява нравствения статус на самото общество… казвам каквото мисля, не ми е присъщо да лицемеря…

Ирена каза: Много добре написана статия. Аз споделям същото мнение, че са необходими 2 - 3 поколения за се съберат достатъчно хора, за които гражданското общество представлява ценност. Но какво правим ние, които сме се родили тук и сега?

Калоян Борисов каза: Дам точно “какво правим ние които сме се родили сега”, диалогът е единственият начин, отвореният диалог, така нещата ще се погледнат под различни ъгли, ще се появят нови идеи, най-вероятно и нови хора. Не знам за вас, но аз познавам най-малко още двама човека които биха влезли в диалог. Замислете се :-).

А начините да се направи това са много, даже и като коментари на една статия. Аз лично го правя защото имам съзнание, мисля, виждам нещата, някак си не ми е присъщо да стоя от страни и безучастно да наблюдавам.

“Ако искаме диалог, можем да уточним списък от въпроси” - винаги съм се питал за какво са тези анкети.

Никъде не видях идеи, “ам сега на къде” явно страха си казва думата. Нормално или ще те помислят за наивник, или за някои за луд :), а да идват избори подготвят почвата.

Съсипана интелигенция, крадливи нещастници, образование, това са обширни теми по които има какво да се каже. Но конкретно, с конкретни идеи. В такъв диалог бих влязал. Общите истиви… “ами естествено, че ще те подминават като вестник”.

Какви срещи? Глупости, ходил съм на такива, събрали се разни болни мозаци и си говори оня как бил в USA и “ко” видял без да слуша останалите или да правят връзка с темата (Петък вечер :-)

Докажете тук кой сте, и не си обмисляйте много изреченията, щото звучите дървено.

Ангел Грънчаров каза: Калоян, напълно си прав, но искам да напомня нещо, което постоянно се забравя, а то е тривиално: идеите движат света. А идеите (пък и стоящите зад тях ценности, обуславящи ги), когато се изразят, звучат като "общите истини", които ти, да речем, недолюбваш. Когато се разговаря, разговарящите "бистрят" идеи, сиреч, бистрят съзнанията си, надмогват объркаността си, заедно откриват опорни точки на мисълта, а също и, бих си позволил да кажа, и на вярата си. Да не подценяваме вярата (не в Бога, а иначе), тя има огромна роля във възникването и съществуването на нашите идеи. А че идеите движат света, това се знае от памтивека, само дето у нас, понеже материалистите винаги са били мнозинство, тази толкова проста истина не се признава. Но ако нещо е истина, то това дали го признаваме или не го признаваме съвсем не променя факта, че е истина; който пък не признава някои истини, такъв сам си е виновен: понеже без истината няма как да живееш смислено и разумно.

Това исках да кажа. И още нещичко: ние сме различни, и трябва да приемем това не като превелико нещастие, ами като същинска Божия благодат. Тази проста истина у нас пак не се "признава": като разговаряме, всеки се счита за длъжен да принуди опонента си да почне да мисли като него, иначе почва да се ядосва, да нагрубява, в един момент пък се отказва изобщо от разговора, щото му се вижда неприятно даден човек да стои на гледната си точка. Сдушваме се с тези, които мислят като нас, те са ни приятни, макар че ако се замислим, по-важни и по-интересни за нас са хората, които стоят на друга гледна точка, понеже с тях има смисъл да се разговаря. А пък когато разговаряме, забелязал съм, че разговарящите изобщо не се стараят да вникнат в гледната точка на опонента, да признаят основанията му, да се съгласят, че начинът, по който той вижда нещата, е напълно допустим и по свой си начин помага да се придвижи напред нашето разбиране спрямо предмета на спора. Нещо повече, разговарящите у нас даже нямат търпението да изслушат опонента си, понеже добре знаят, че той, след като не мисли като мен, няма смисъл да го слушам, респективно да го чета.

Ето аз примерно, щото съм нещо като философ, често забелязвам следното: чете някой нещо написано от мен, в един момент обаче почва да не разбира, и вместо да се постарае да вникне, да открие смисъла - не, няма такова нещо, той иска да схване всичко ако може с пет думи! - изстенва недоволно, и почва да вопие: "Баси глупостите, мноого прост е тоя бе?!". Даже някои прочути и уважавани блогъри са ми заявявали така: "Виж какво, може и да казваш смислени неща, ама аз немам търпение да те изчета; всичко обясняваш, и преливаш от пусто в празно, по тази причина не искай някой да те чете!". Значи човекът не разбира, вместо да опита наново да разбере, както правят искащите да разберат хора, нашенецът обявява това нещо за "неразбираемо", а пък в един момент почва да обявява неразбирането си за свръхголяма добродетел. И разговорите у нас в резултат са толкова безсмислени, повърхностни, те са жалки опити за проявяване на известно остроумие, на някаква мизерна оригиналност, ала онова, което е техен основен дефект, е именно неумението и нежеланието да се мисли. И в резултат се появява и нежеланието да се разговаря: за какво да говорят немислещите, какво ли пък може да търсят, та те нали всичко си знаят?! Аз бих нарекъл това наш основен, най-жесток и дори убийствен национален дефект или кусур.

Ето по тия причини аз винаги съм настоявал, че ако се появи известна култура на диалога, то тогава ще се породи и смисъл в разговорите ни. Иска се да се спазват някои прости правила, особено пък при разговорите, касаещи такива сложни теми, каквито са човешките, обществените, политическите. За политика у нас разговорите и дискусиите са крайно елеменвтарни: всеки изявява собствената си ограниченост, изобщо не се опитва да вникне в гледната точка на опонента, просто изявяват своите пристрастия, глупавата си вяра в някакви най-пошли идеологеми и митове, липсва всякакво желание за задълбочаване, липсва и елементарен респект спрямо личността на опонента.

И последното, на което искам да обърна внимание е именно това: да се уважаваме. Без уважение към другата личност нищо не се постига. Просто трябва да разбереш, че не си априори най-умният, а това трябва тепърва да се доказва. Но умният, като открие умен човек, изпитва невероятна радост, защото е празник за смисления човек да разговаря с умен, мислещ и разумен човек. Такива хора са същинска рядкост, може би по тази причина у нас толкова не ги ценят. Ала глупакът, като срещне умен човек, изпада в най-люта ненавист към него, и почва да ръмжи, да плюе, да ръкомаха, ако може би го стъпкал и смазал. Достойнство ли - айде де?! Нема такова нещо, важното е умните да бъдат унижени, и понеже у нас най-ценните хора съвсем не се ценят, точно затова у нас триумфират некадърниците, безнравствените, глупаците.

Ние такива си туряме и за управници ако сте забелязали. А пък като по някаква случайност изберем за управник умен човек, веднага мнозинството най-всеотдайно го намразва. Глупакът няма как да се възхити на умния. Ето по тази причина у нас най-мразен е Костов - понеже е най-умният политик. Факт, колкото и да е неприятен за мнозина. Значи ненавистта към даден човек е точно мерило за неговото интелектуално превъзходство - имам предвид по нашите географски региони. В останалия свят ценят най-много, както подобава, най-умните си хора.

Това е малка част от въпросите, касаещи голямата и съдбовна тема за това как разговаряме и защо не се разбираме. Мисля, че тя има възлово значение. Ако напреднем в нейното проясняване, ще можем да се предпазим от най-честите грешки, което пък е предпоставка да възникне смислена дискусия и пълноценен човешки разговор. Без такива разговори доникъде няма да стигнем. У нас забелязвате ли как "дискутират"? По телевизиите примерно - ами крещят, надвикват се, изобщо не слушат другия, плюят се, фърчат плюнки и пр. Затова страната ни е станала подобна на лудница. Затова объркаността на хората у нас е станала вече нещо като национална добродетел. Затова и нямаме напредък, а всичко гние и се разлага. В това число и демокрацията ни, и политическия ни живот са сполетени от тия недъзи.

И да не забравяме това: идеите движат света. Безидейните нации, нациите, които не изпитват респект към жизнените идеи, не могат да просперират. Мислещите нации, уважаващи духовните неща, ето, примерно немците, преуспяват. В Германия даже, не знам дали ви е известно, уважават философите си. Аз съм философ. По-обруган философ от мен няма в българското интернет-пространство. Е, Костов е само по-обруган, ама ний с него сме от една "пасмина". Грешката ни е, че мислим. И че не се подмазваме никому...

Но да свършвам, щото май пак се олях. Май пак никой няма да прочете казаното от мен. Щом го е казал философ, значи "нема смисъл да се чете", нали тъй, таварищи?

Добави в Svejo