Пътят към съдбовно потребния на обществото ни нравствен катарзис

Често ни се налага да си задаваме един най-прост въпрос: как се печели доверие? Най-верният отговор е: трудно. Особено ако вече си го имал, но не си го оправдал. И по тази причина си го загубил. Понеже си се оказал недостоен за него. Защото не си пазил това доверие като най-драгоценнен капитал. Не си съзнавал какво е то за теб, и по тази причина си направил така, че си го пропилял.

Позволил си си нещо недопустимо: доверието трябва да се пази. А възвръщането на загубено доверие е много по-трудно от това да спечелиш нечие доверие. И това важи не само за отношенията между личностите, но също така и за отношението между политическите сили и техните избиратели. И в двата случая същината е еднаква: да спечелиш човек. Един или много няма значение, принципът е все същия. Всъщност, човекът е най-голямото богатство на този свят, и затова да спечелиш един човек е онова, от което зависи всичко. Да си позволиш да губиш доверието на човешки същества наистина е непростимо.

Да, но когато вече се е случило, какво ни остава като изход? Който се примири със загубата, тя си остава невъзвратима. Но който се захване с търсене на начин отново да си върне доверието, е заел единствената достойна позиция, която му остава. А всичко започва с осъзнаването на това какво е причинило страшната загуба.

Искам да поставя въпроса за това как десните сили у нас могат да възвърнат доверието в себе си. И да заемат онази позиция, която да породи в крайна сметка надеждата в по-добро бъдеще на страната. А сега наистина положението у нас е отчайващо. По-лошо от това едва ли може да бъде; по-лошо е само в Русия, но и ние с шеметни темпове я настигаме.

Ако човек сгреши, ако направи нещо нередно, ако си е позволил да разочарова други хора в себе си, искреното разкаяние е началото на поврата и изходна точка за връщане на загубеното доверие. Ето че намерихме нещо твърдо: истината и тук е целебна. Каещият се показва, че е осъзнал грешката си. И е прозрял истината. На тази почва възниква искреното разкаяние. Само в такова разкаяние хората могат да повярват. Пътят към нравствения катарзис има само една посока – доверието. Движещата му сила е истината. Каещият се страда, защото признава, че е съгрешил спрямо истината. Един вид й е изневерил.

Десните консервативни партии в сърцевината си се базират на тези така прости правила на християнския морал. Затова за тях е непростимо да съгрешават спрямо истината. За левите партии, пък и за “центристите”, по презумпция се знае, че много лъжат, че без лъжата и измамата няма как да съществуват. Затова от тях по най-инстинктивен начин избирателят не очаква морал. По същия начин същия този избирател не прощава на десните, когато са съгрешили, а пък се преструват, че не са били “разбрани”. Липсата на разкаяние поставя всичко на съвсем нездрава почва. На такива вече никой за нищо не вярва. Ако се продължи да се действа по този начин, има опасност доверието да бъде загубено безвъзвратно.

Добре де, ще каже някой, какво толкова съгрешиха десните? Коя е причината да стане така, че именно те, които имаха решаваща роля за демократизирането и модернизирането на страната, че те, които направиха най-тежките, но съдбовни реформи, днес вече нямат доверие и решително катастрофираха тъкмо на европейските избори, когато трябваше да получат дължимото признание? А тия, които през целия преход саботираха реформите, днес най-безсрамно си приписват заслуги и… “берат плодовете”. И едва ли не натрапват на обществото някакви свои “морални предимства”. Според мен ето тук е възловия момент, който трябва да бъде разтълкуван най-внимателно.

Да се приеме, че избирателят е виновен, понеже не може да оцени действителните заслуги – и понеже се оставя да бъде баламосван от лъжците и спекулантите – не е верен отговор на загадката. Десните при това бяха изиграни по най-гаден начин: днес левите, днес бившите комунисти отново владеят всички лостове, и икономически, и политически. Днес те са “капиталистите”, а пък капиталистите са все техни: някой да е чул, че поне един олигарх у нас е с дясна ориентация? В Русия даже имат Ходорковски и Березовски, у нас нямаме никой. И тук е нещото, което си заслужава да бъде изтълкувано, защото и то може да ни подскаже истината за случилото се. А само истината дава точния смисъл.

Коя е толкова тежката грешка на десните, че те се дискредитираха така пълно – и загубиха доверието в своята политика? Да, наистина, много са причините да стане така, но някоя от тях е решаващата?

Аз все си мисля, че съдбовната грешка на десните има нравствен характер. Левите си крадат и от тях никой нищо друго не очаква, но десните бяха наказани от избирателя защото псевдодесни с най-ярък ляв манталитет в един момент също се впуснаха в злоупотреби. Разбира се, намиращите се под контрола на ДС и на левия бандитски манталитет медии, действащи по принципа “Крадецът вика: дръжте крадеца!”, направиха всичко, за да пришият на десницата като цяло етикета на “мафиоти”, “крадци”, “разбойници”, “бандити”, на изцяло корумпирани и съвсем деморализирани. По най-инстинктивен начин, действайки по принципа на самозащитата, действителните крадци убедиха големи слоеве от обществото, че “и тия са като ония”, от което пък спечелиха тъкмо “ония”. А “тия” бяха най-сурово наказани – дори и за греховете на нашата така деморализирана и крадлива левица.

Защото, знайно е, далаверата е единствената ос, около която се върти цялата “ценностна система” на лявото “мислене”. По най-манипулативен начин десницата беше натоварена с всички грехове на политическата класа от периода на целия преход. А пък левицата, респективно, успя да умие мръсния си образ така, че ето днес едва ли не изглежда съвсем “чистичка”, като новородена, невинна кажи-речи като девственица. Старата блудница БСП (в лицето на всичките й структури – ДС, ДПС, Симеоновите кагебистки маскари, дори “абсолютно невинните мръсници”, дегизирани и скрити сега под фирмите “Атака” и ГЕРБ!) успя да пренесе всичките си грехове на десницата, защото доста голям слой от управленския й апарат успя също нещичко да понамаже. Ала реалните злоупотреби бяха така хипостазирани, че медиите успяха да пришият на десницата етикета на “най-първи маскари”. И голяма част от обществото беше убедена че е така: това беше най-грандиозната и най-успешна манипулация на нашата прокомунистическа олигархия.

Ето за това доверието в десницата се срина така кардинално. Кой ли вярва на “лъжеца” и кой ли ще съчувства на “крадеца”? А истинските лъжци и крадци тържествуват. Ето по този начин десницата беше по най-клеветнически опорочена и дискредитирана. И затова посланията на десницата – независимо от тяхната рационалност и смисленост – на последните 3-4 избори не бяха чути. Никой не вярва на загубилия доверие, на дискредитирания, на оня, комуто е създен такъв образ на най-нравствено опорочен.

И какво да се прави сега? Има ли надежда нещо да се промени. Най-изпечени крадци от новия ешалон, скрити под фирмата на “проекта ГЕРБ”, са на стартовата линия към властта, наточени пак да крадат. Защото сега и слепците виждат, че днешните управляващи всъщност не са така “чистички”, както ни се представят – и както ни беше натрапено да ги възприемаме. Ситуацията наистина е отчайваща: олигархията ни работи за вечно господство и непресекващи никога кражби и измами. А народът е така отчаян, че вече е склонен да вярва на всичко – и на всички, дори и на най-отявлени лъжци.

Но надежда има, и тя се свежда до разбулване на страшната мистификация. Защото тази манипулация, която дотук се опитах да опиша, всъщност е една наистина най-грандиозна мистификация. Приписването на десницата на образа на морално опорочена и дискредитирана при положение, че други са тъкмо такива, не е нищо друго освен груба, но, уви, и успешна мистификация.

"Грешката" на Костов навремето беше, че в името на запазването на мнозинството не посочи имената на ония, които се бяха оцапали. Става дума за ремонта на неговия кабинет, когато П.Стоянов патетично се провикна: “Иване, кажи си, те ще те разберат!”. Костов е бил пред невероятно сложна дилема: или да каже истинита, което означава разцепване на мнозинството и край на реформите, или мълчание, сиреч временно запазване на мнозинството с оглед завършване на съдбоносните реформи. Костов тогава пожертва СДС в името на България и нейното бъдеще – и това не е грях, а държавнически подвиг, който тепърва ще бъде оценен. Но ето че мълчанието му тогава беше най-умело използвано за да се развие грандиозната мистификация: “СДС са крадците!”. И това срина доверието в СДС, а пък след това доверието пресекваше от година на година: вирусът на неверието вече беше посят. И той даде грозните си плодове.

Обикновено се смята, че не трябва да се гледа назад, а да се мисли за бъдещето. И аз съм склонен да мисля така. Но има рани, наследени от миналото, които трябва да бъдат лекувани само като се установи причинителят, а и точната диагноза. Моралният срив, довел до тоталната загуба на доверието, е тази гнойна и кръвотечаща рана, която трябва да бъде лекувана. Тя застрашава здравето на целия организъм. “Старата десница” вече се помина – вещаят радостни политическите оракули. Но ако се излекува раната, и организмът ще се съвземе. Как да стане това е тема на следващия ми анализ по същата тема.

Ето още две мои статии, които от друга страна говорят за същия проблем:

Политическата лидеромания

Психопортрет на Бойко Борисов

(Тази моя статия съм я публикувал на 18 юни 2007 година. Понеже ми се вижда особено актуална и спрямо сегашната ситуация в страната, та си позволявам да припомня какво съм писал тогава. А пък когато - или ако - се появи дискусия, ще си напиша и сегашното разбиране, понеже моментът, в който се намираме сега, предпоставя нови задачи пред нас, ангажираните граждани.)

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!

Добави в Svejo