Тук и там из интернет и в някои вестници се правят вяли, но иначе доста претенциозни опити да се подеме един разговор за изключително тежката, катастрофална ситуация, в която се оказа след изборите т.н. "традиционна десница". В предлаганите тези обаче ясно си личи неспособност за достигане на едно по-дълбоко, същностно ниво на анализа, или пък, доколкото поне има такъв стремеж, за него се оказва непостижима синтеза на постигнатите моменти в една по-цялостна идейно-ценностна картина.
Та в тази връзка, един вид да запълня този пропуск, ще публикувам поредица от текстове, които имат пряко отношение към проблема за това как традиционната десница може да заеме онова достойно място, което й се полага. (Вчера публикувах като първи подтик към разговора статията Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде.) Факт е, че в момента десницата е доста унизена и е достигнала най-ниската точка на падението си: да се въодушевява от слугински импулси спрямо новия пълновластен господар на България Бойко Борисов. Ето в тази насока един според мен важен текст, а в близките дни, нищо чудно още и днес, ще продължа по-нататък:
Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една група или общност разбирането и солидарността са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение.
Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на истината, за доближаване до “обективното”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.
Казаното ми дава правото да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от ценностна недоизявеност, от липсата на достатъчно ясно съзнание-разбиране за своята ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи.
Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу него трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които от жадна за хляб и развлечения тълпа ни правят свободни човешки същества и граждани.
Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал към най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери – и именно то е в основата на нейната криза.
Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят “склонния към дясното” човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия.
Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.
Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции.
А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външният израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност.
Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил…
Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма.
Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.
Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дошъл е моментът да се разделим окончателно както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита.
Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души – и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място, в това число и ние самите…
Та в тази връзка, един вид да запълня този пропуск, ще публикувам поредица от текстове, които имат пряко отношение към проблема за това как традиционната десница може да заеме онова достойно място, което й се полага. (Вчера публикувах като първи подтик към разговора статията Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде.) Факт е, че в момента десницата е доста унизена и е достигнала най-ниската точка на падението си: да се въодушевява от слугински импулси спрямо новия пълновластен господар на България Бойко Борисов. Ето в тази насока един според мен важен текст, а в близките дни, нищо чудно още и днес, ще продължа по-нататък:
Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една група или общност разбирането и солидарността са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение.
Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на истината, за доближаване до “обективното”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.
Казаното ми дава правото да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от ценностна недоизявеност, от липсата на достатъчно ясно съзнание-разбиране за своята ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи.
Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу него трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които от жадна за хляб и развлечения тълпа ни правят свободни човешки същества и граждани.
Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал към най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери – и именно то е в основата на нейната криза.
Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят “склонния към дясното” човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия.
Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.
Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции.
А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външният израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност.
Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил…
Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма.
Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.
Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дошъл е моментът да се разделим окончателно както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита.
Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души – и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място, в това число и ние самите…
Няма коментари:
Публикуване на коментар