Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде

През годините на прословутия наш "преход" - някъде прочетох тия дни, че относно нашия исторически преход от комунизъм към демокрация сме изобретили нещо като "вечен двигател", именно, направили сме така, че преходът ни никога да не свърши! - много пъти ми се е налагало да пиша за ситуацията в средите на демократичните сили, за възходите и паденията на тъй наречената в наши дни "традиционна десница", за проблемите на т.н. "субективен фактор", за подвизите на толкова много лидери и лидерчета, които се възкачиха в политиката благодарение на ентусиазма на милиони привърженици на синята идея, а пък след това направиха всичко, за да съсипят и мечтата, и идеята, и каузата, и всичко.

Писал съм толкова много по тези теми и за случилото се в предишни периоди, правил съм толкова много анализи, че имам чувството, че всичко, което си заслужава, вече съм го казал и написал. Даже две книги издадох (Българската душа и съдба и Страстите и бесовете български), в които съм написал всичко онова според мен най-значимо, без което не може да се проумее, тъй да се рече, "есенцията" нашата най-нова история. Но е твърде измамно това усещане, че всичко е вече казано и написано и че нищо повече не може да се каже и напише. И се налага отново и отново да се връщам към все същите теми.

Тия дни ще пиша отново по настоящата реална ситуация в средите на това, което все още се нарича "традиционна десница" у нас. Ситуацията е плачевна. Не само заради разгромяващите резултати (15 депутата в НС!), не заради това как постъпи Бойко Борисов със сините след изборите и за това как лидерите им сякаш стоят пречупени в кръста, приведени пред него и дори целуващи му обущата. А заради много по-сериозни основания ще пиша по тази тема.

Има измерения на "българските работи", които са така дълбоки, същностни, значими, че до тях почти не се докосват т.н. "политологични анализи". А се оказва, че тъкмо от тях зависи всичко останало. И като политически философ нямам правото да избягам от отговорността си: налага ми се да изрека онова, което иначе никой няма да изрече. И което мнозина няма даже и да разберат. Поради което ще счетат за нужно да се погаврят с това, което ще напиша - така винаги постъпват по нашите предели посредствените и некадърните, но имащи огромни претенции. Колкото по-претенциозно е по нашите предели някое същество, бъди сигурен, толкова по-ощетено от природата и от Бога е то. И толкова е и по-зло, щото тази ощетеност трябва някак си да избие на повърхността. Истински надарените хора у нас са в повечето случаи безмълвни, щото знаят добре, че ако изрекат нещо, мигом ще бъдат най-жестоко оплюти. Както и да е де, човек каквото и да прави, от себе си не може да избяга. Ето малко потвърждение за правотата на тия мои думи.

А сега като въведение в темата искам да публикувам един мой отдавнашен текст, който, кой знае защо, ми се струва, че е твърде подходящ и за тия дни, когато ние, сините радетели на демокрацията, изживяваме поредния разгром - и поредните си унижения. Текстът е взет от книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА: идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността и според мен е добро начало на толкова необходимия ни разговор за участта на "традиционната десница" у нас. Като четете статията, имайте предвид, че е писана все пак преди повече от две години; реших нищичко да не променям в нея:

Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде

Десните партии загубиха европейските избори у нас. Загубиха ги, въпреки че именно те имаха решаващата заслуга за европейския триумф на България. Понякога става и така: “последните станаха първи – защото първите паднаха в… кърви”. Но проблемът е да се разбере защо десните загубиха, коя е причината. Да се каже “Не им върви на десните напоследък, ама хептен не им върви!” – както ни го внушават някои умни наблюдатели – е крайно несериозно. Не съдбата или случая е причина и за възхода на левите и псевдодесните популистки партии в последните години. Явно една и съща е причината, заради която автентичните десни губят, а пък популистите печелят – и тази причина трябва да се осъзнае.

Е, разбира се, има “много причини”, цял “комплекс от причини”, но тук става дума за най-главната, решаващата. Ако се открие тя, то всичко ще си отиде на мястото и проблемът ще се разбере в неговата цялост. Трябва да се вникне в случилото се с пределна откровеност и с безпощадна критичност – иначе рискуваме да заблудим сами себе си. А повече място за илюзии и самозалъгване няма.

Избирателят не подкрепи десните – и причината е че не ги разбира. Не ги разбира, защото с нищо посланията на десните не трогнаха масовия избирател. Десните се оказаха неадекватни на настроенията и не можаха да спечелят исканото доверие.

Следователно нещо в начина на комуникация е погрешно – защото вината не е само в избирателя, а е особено в този, който формулира и отпраща политическите послания. Политиката е и вид общуване, което поражда общностна близост и съпричастност – към съответните базисни ценности. Ето защо е прибързано да се приема, че проблемът е “личностен” – или пък че “старите лидери” се били изчерпали. Едно такова обяснение е прекалено лесно, и точно поради това не работи. То при това се дължи и на субективна пристрастност.

Защото едни нови лидери, ако продължат да общуват с избирателите в рамките на установилия се стереотип, пак нищо няма да постигнат. Тия политици у нас, които печелят и засилват подкрепата си, не че предлагат “свръх-умни” и “вълнуващи” послания. Те просто инстинктивно не правят грешката, която нашите десни политици – безспорно изключително интелигентни хора! – неволно допускат. Днешните популисти са по-адекватни на “обществените нагласи”, докато десните лидери не са. Коя е тази коварна грешка, която десните допускат, до какво се свежда тя?

Но има и нещо друго. Ако при десните този проблем за формулирането и отпращането на адекватни послания е крайно изострен, то същият проблем е налице и при всички останали партии. Самият факт, че вече 60-70% от избирателите не отиват да гласуват, ясно показва това. А не гласуват не просто “безотговорните”, “ограничени” или просто “отчаяните” избиратели, не гласуват най-вече ония избиратели, които не откриват, на които им се губи смисъла. За да изпаднат толкова много избиратели в такова безсмислие спрямо механизмите на демокрацията, то виновни за това са ония, които са призвани да създават този смисъл – политиците.

Когато вместо ясния смисъл в съзнанията и душите се настани безсмислието, то точно в такава атмосфера започват да просперират тъкмо най-безсмислените политици. А пък най-смислените, разумните, дори мъдрите никой не иска да ги чуе. Там, където безсмислието е станало норма, там смисълът е… безумие – или пълна неадекватност. Ето това имам предвид когато твърдя, че нашите десни политици са станали неадекватни спрямо нагласите, битуващи в обществото.

Популистът-спекулант или пък най-баналният фалшификатор на ценности печелят доверие, а умните политици са бити и неразбрани – как така? Нима това не е симптом на това потискащо и отчайващо безсмислие, което се е настанило не само в политическите отношения, но и в душите на нихилистично настроения избирател. Нихилизмът, за който говоря, е просто лицето, външният израз на овладялото общността безсмислие. А в безсмислието така добре виреят и лъжата, и измамата, и мошеничествата от всякакъв род, на които, уви, сме свидетели в българската политика от 6-7 години.

В една абсурдна атмосфера на безсмислие триумфират тъкмо най-абсурдните и безсмислените. Всичко останали са изгонени от това пиршеството на немисленето и на безсмислието. Как стана така – и какво трябва да се направи, та мъглата на всичко обхваналото безсмислие да бъде разсеяна? И да изгрее слънцето на разбирането, на съответствието, на пълноценната комуникация и обмен на ценности. Защото политиката освен всичко друго е и това. А в случая, в кризата, в която се озовахме – е преди всичко това. Но начинът на комуникация, на който десницата се опря, излезе съвсем неефикасен – коя е причината?

Изглежда вече дойде време за съвсем друг тип говорене в политиката. Нашите социалисти, които, впрочем, никога не са имали какво особено да ни кажат – освен блудкавите си идеологеми от едно време – за малко по тази причина да станат абсолютно абсурдни. Но тях ги спаси точно това, че нямат какво да кажат – а пък и слушателите им, собствено, не искат нищо особено да чуят. Освен онова, което така приятно гали ухото им, и което те добре си знаят. Те си общуват с една аудитория, която си има своите вечни страхове, и лидерите им привикнаха да я залъгват. И си имат горе-долу постоянен електорат (сега, оказа се, малко пада). При ДПС е същото. Атака пък изобрети – или по-скоро възкреси, извади от нафталина! – един абсурден начин на говорене, характерен за 30-те години в СССР и в Германия, и с него добре пасна на обхващащото съзнанията безсмислие. При тях крясъците и плюнките заменят смисъла – на някои избиратели явно импонира и това. По-добре това, отколкото нищо.

Популистът “бат Бойко” пък си говори като най-типичния еснаф и минава за “народен чиляк” – той затова така добре пасна на психозата на безсмислието, разяждаща съзнанията. Десните обаче бяха поразени в корена им, защото те говорят съвсем неадекватно на ситуацията на немислене и безсмислие, която се е установила: те си позволяват лукса да говорят интелигентно! Това обаче е недопустимо: на такива най-много да им се смеят, да ги считат за неадекватни, за “ненормални”, а най-често просто не ги разбират. Какво е това интелигентско говорене, което откривам като недъг на десните политици?

Интелигентското говорене кара слушателя да мисли и го предразполага към размисъл. А по принцип не е лесно да се мисли, мнозина пък просто ги мързи да мислят. Днес се търси такъв тип говорене, което не те потиква към самостоятелно търсене на отговори, а което ти дава готови отговори, без да си даваш труда да мислиш. Десните също дават отговори, но ги дават в такава форма, че техните отговори си остават неразбрани – защото се иска определено ниво на интелигентност, за да вникнеш, да доловиш в смисъла.

Примерно говоренето на И.Костов, на Н.Михайлов или на Св.Малинов трогва и вълнува мислещата част на обществото, но останалите просто не ги разбират. Един вид се изразяват така, че на широката публика й е трудно да асимилира смисъла. Тях мнозинството просто не ги разбира, а ги разбира само един тесен елит. А политиката не е интелектуално занимание или пък игра, а е специфично говорене, което има за цел да приобщава колкото се може повече съзнания около дадени ценности. Десните все едно че продават… кожуси на екватора или… фракове, докато потребителите просто искат къси панталонки.

Ценностите пък на десницата си остават “терра инкогнита” за съвременния масов потребител на политическа конфекция. Макар че по същество тези ценности са най-нормалното, най-близкото до обикновения човек светоусещане, нашите десни политици с говоренето си правят така, че този човек си остава абсолютно безчувствен спрямо тях. Нещо повече – такъв тип говорене отблъсква, а не приобщава. Ето че стигнахме до падението говоренето на Б.Борисов да бъде припознато за “дясно” (и дори, забележете, в самата Европа!), докато нашите най-големи политици неизбежно са застрашени да отидат – заради дефекти в комуникацията – в музея, в архивите.

Затова се налага да се предизвика и преживее коренна промяна на начина на говорене и на общуване с редовия избирател. Дясната политическа философия у нас така и не си изобрети подходящ, адекватен начин на говорене. Нашите десни вече близо две десетилетия продължават да говорят с езика на… марксисти-опортюнисти. Същите клишета, същите “мисловни схеми”, но само дето са наопаки, със знак “анти”. Така повече не бива да продължава. Видя се, че повече така не може.

Това, че у нас имаме около 100 000 твърди носители на дясната политическа философия съвсем не е малко – аз, признавам си, мислех, че вече са и по-малко. Тия хора обаче трябва да заговорят – отхвърлили всякакво теоретично, интелектуално, личностно и прочие високомерие и усещане за “избраност”, за превъзходство – значи те трябва да заговорят на най-прост, разбираем, естествен, човешки и популярен език. Не е нужно да се правят на “учени”, на “важни”, на “духовно извисени”, напротив, трябва да се разкриват по най-естествен и непринуден начин. Това е цяло изкуство.

Дясната част на политическата класа допусна непростимия лукс да се херметизира и да говори само с една нищожна част от обществото. И така остави безкрайно кухи популисти да съблазняват с тъпотиите си изоставения електорат. Сега трябва да се приучи да разговаря с “човека от народа”, с угрижения, оставен на произвола, безкрайно лъган и подценяван най-обикновен човек. Който не иска високомерни “наставления” и “поучения”, не иска да го мъмрят и укоряват за безсмислието му, а иска просто да чуе човешка приказка, иска да разговарят с него най-човешки.

Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде. Погледнете как говори Саркози, направи ли ви впечатление как просто и разбираемо говори интелектуалец от неговата класа? Погледнете как говори Меркел. Говорят най-човешки и абсолютно разбираемо. Така говорят истинските интелектуалци – а такива са обикновено десните политици. Такива са добрите политици: вижте, прочетете как е говорил Чърчил. Как говори Тачър, как говореше Рейгън. Усещате ли си грешката? Не трябва да се говори псевдоинтелигентски, защото надутото говорене издава личностен дефицит.

Истински умният човек не допуска другите постоянно да усещат неговия ум, той не ги дразни с неприкритото съзнание за това колко е умен. Той не допуска да ги дразни с манията за това колко е образован, “начетен”, “извисен” и пр. Иска се да се говори нормално, човешки, разбираемо, открито, просто, ясно, пределно честно – това е формулата, по която нашата десница ще накара хората да се вслушат в нейните приказки. Само чрез такова говорене ще блесне лъжливостта, празнотата и измамността на популисткото говорене. И само така десните ще могат да си възвърнат доверието.

Ето че проблемът на десните се оказа… лингвистичен и… комуникативен. Но точно затова – съдбовен. Езикът, на който разговаряме, бидейки човешки същества, трябва да бъде човечен – нима е толкова трудно да се разбере това? В политиката обаче това е най-важното, от което следва всичко останало. Иска се смяна на стила на говорене - в това аз виждам главния проблем…

(Статията е публикувана навремето и във в-к СЕДЕМ - когато този вестник не беше още узурпиран от една семейно-приятелска снобска групичка, която сега се разпорежда с него така, че го направи по-безвкусен и от манджа с грозде.)

Добави в Svejo