Многоликият образ на Европа и състоянието на съвременния свят според М.Тачър

... Независимо от това дали предпочитаният от вас вид кошмар е Оруеловият свят, разделен на три, или видението от 1914 г., само един е начинът той да бъде избегнат в действителност. Кошмарът няма да се сбъдне, ако в Североатлантическия съюз доминираща сила остане Америка, заобиколена от съюзници, които, водени от дългосрочните си интереси, следват нейното ръководство. Реалностите като население, ресурси, технологии и капитали са такива, че само ако Америка остане водещият партньор в един обединен Запад, Западът може да продължи да е главната сила в света като цяло.

И тъй като истинската колективна сигурност може да бъде обезпечена само ако е налице свърхсила с ръководна роля, останалата част от света (като изключим държавите, подкрепящи тероризма, и терористичните организации) в общи линии би подкрепила такава международна структура или поне би се примирила с нея... Причината е, че такъв свят най-добре ще отговаря на нуждите на международния мир и на общото благоденствие. Той би бил и свободен свят - в политическо, икономическо и културно отношение, отколкото друг свят, доминиран от азиатски и евразийски блокове - колкото и забележителни да са техните постижения в историята през последните години.

Подчертавам отново - кошмарът няма да се сбъдне, ако Америка бъде убедена да остане доминиращата европейска сила във военно и икономическо отношение. За целта трябва да осигурим оставането на американските войски в Европа в обозримо бъдеще и по-специално през следващите няколко години, когато бюджетните проблеми ще изкушават САЩ да ги изтеглят. При сегашните условия засилващият се Европейския съюз стремеж той да се обособи като отделна "трета сила" рискува да доведе до отчуждаване на Америка и връщане на легионите й отвъд океана. Залозите са високи. А разединяването на Запада и приближаването към дълготрайна настабилност в света - само и само Европа да се радва на незначително издигане на статута й като една независима свръхсила сред седем-осем други, смятам за най-зловредната и безотговорна проява на национализъм.

... Една демократична Европа, състояща се от национални държави, би била движеща сила на свободата, предприемачеството и отворената търговия. Но ако създаването на Европейски съединени щати погази тези цели, новата Европа ще бъде в плен на субсидирането и протекционизма. Наистина Европейската общност има политическа мисия. Мисията й е да обвърже по-здраво новите крехки демокрации със свободата и със Запада. Така стана, че след като беше сложен край на авторитарното управление в Испания, Португалия и Гърция. Затова на страните от Източна и Централна Европа трябва да бъде предложено членство в Общността веднага щом в тях се утвърдят демокрацията и свободната пазарна икономика. А междувременно ние трябва да укрепваме връзките с тях чрез търговията, капиталовложенията и културата.

... Фалшивата политическа мисия, която някои отреждат на Европейската общност, е да я превърнат в... Европейски съединени щати. Това ще е Европа, в която отделните страни - всяка със своя действена демокрация - ще бъдат в подчинено положение като части на изкуствена федерална структура, която неминуемо ще е бюрократична. Общност, която няма общ език, не може да има обществено мнение, пред което бюрократите да отговарят.

... Член А от Договора от Маахстрихт - поне на пръв поглед - съчетава успешно двете алтернативни виждания за неговата цел и смисъл:

С този Договор високодоговарящите се страни образуват Европейски съюз, наричан по-нататък "Съюзът". Този Договор бележи нов етап от процеса на създаване на още по-тесен съюз между народите на Европа, в който решенията ще се взимат възможно най-близко до гражданина.

... Но бихме били безразсъдно смели, ако повярваме, че подобни последици непременно биха довели федералистите от отказ от начинанието. Защото подобен благоприятен изход ще зависи от здравомислието и чувството за отговорност на демократичните институции в Европа. Националните политически институции обаче губят властта си в полза на централизирани европейски учреждения, върху които няма реален демократичен контрол... В крайна сметка, разбира се, зависи от самите германци, французи, италианци и останалите какъв вид икономически и политически отношения искат да имат помежду си. Но онзи, който не бие тревога, когато вижда как велики нации са се устремили безразсъдно към катасрофални цели, е в огромна степен безотговорен човек - а и лош европеец.

Няма никакъв смисъл Германия да се откаже от марката, нито Франция да свири постоянно втора цигулка на своя доминиращ съсед от изток, нито Италия да се отвлича от задачата си да извърши вътрешна пполитическа реформа в очакване решенията да дойдат от Европейския съюз. Няма смисъл Испания, Португалия, Гърция и Ирландия да разчитат на субсидии от Германия, като в замяна се откажат от възможностите да оползотворят най-добре своята евтина работна ръка, нито пък скандинавските страни да прехвърлят високите стойности на своите социални придобивки в други европейски страни, вместо да ги намалят. Колкото до бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа, как може да се очаква от тях да се оправят с високите цени, които валутната и социалната политика на Общността ще им наложи? Трудно е човек да си ги представи другояче освен като далечни бедни роднини на един Европейски съюз "а ла Делор". Казано накратко, на членовете на Съюза такава политика обещава икономически спад, на съседите им - нестабилност, а на останалата част от света - плъзгане към протекционизма.

... От създаването на Общността насам условията се бяха променили толкова много, че имаше нужда от коренно преосмисляне на идеята. Връщайки се назад към нейното зараждане и развитие, разграничих две различни икономически традиции - на либерализма и на социализма. Дошло бе времето Европа да избира между тези два подхода. Федерализмът на Маахстрихт по същество бе рожба на социалистическия начин на мислене. Той предвиждаше определена степен на централизиран контрол, който в по-голямата Европа, образувала се след краха на комунизма, бе отживелица. Всъщност, както заявих, става дума за:

... основна концептуална грешка. Прието бе, че моделът на бъдещото управление е централизирана бюрокрация, която ще събира идещата по възходящ ред информация, ще взима решенията на върха и после ще ги спуска надолу. Ала това, което през 1945 година изглеждаше като събраната мъдрост на вековете, на практика бе най-елементарна самозаблуда. Йерархичната бурокрация може да е подходяща за организацията на малкия бизнес, който е изложен на остра външна конкуренция, но в почти всяка друга област тя е рецепта за застой и неефективност.

... Колкото по-голяма става Европа, толкова по-разнообразни трябва да са формите на сътрудничество. Моделът трябва да бъде не централизирана бюрокрация, а пазар, чиито участници са не само индивиди и компании, но и правителства. Така правителствата ще се конкурират за чуждестранни инвестиции, първокласни методи на управление и доходоносни проекти чрез ниски данъци и по-малко държавно регулиране. Подобен пазар би им наложил финансова дисциплина, защото те няма да искат да отблъснат експертите и деловите дейци. Той би помогнал също така да се установи коя финансова и регулативна политика дава най-добри икономически резултати като цяло. Нищо чудно, че социалистите не харесват тази идея. Разбира се, за да започне такъв пазар да действа, отделните правителства трябва да запазят повечето от своите съществуващи пълномощия в социалната и икономическата сфера. И тъй като тези правителства са по-близо до своите избиратели и се отчитат пред тях, двойно по-желателно е да оставим властта на национално равнище.

... Трябва да се стремим към многорелсова Европа, в която ad hoc групи от различни държави - като Шенгенската група например - да подготвят различните равнища на сътрудничество и интеграция, като решават всеки случай поотделно. Подобна структура няма да има прегледността на графична схема. Но тя ще вмести многоликия образ на посткомунистическа Европа.

Вторият ми извод беше: на Европейската комисия не само че не трябва да се дава повече власт, но и тази, с която разполага, трябва да бъде намалена. Всъщност в сегашната си форма тя е ненужна и от всяко положение трябва да престане да бъде законодател - по-скоро следва да е административен орган, който не лансира политиката, а я осъществява.

... На сегашния етап най-големия принос, който могат да направят поддръжниците на идеалите, озложени от мен в Брюж (идеалите за свободно сътрудничещи си страни, които почитат свободната инициатива и насърчават свободната търговия), ще бъде: да съберат и обединят всички политици, юристи, икономисти, писатели и публицисти от различните европейски държави, за да подемат отново движение за трансатлантическо сътрудничество, включващо по-голямата Европа и двете Америки. Както призовах в края на речта си в Брюж:

Нека тази Европа бъде пълноценен участник в световните събития, с поглед, отправен към широкия свят. Нека тя запази Атлантическата общност - онази Европа от двете страни на океана, която е нашето най-ценно наследство и най-голямата ни сила.

... Бях надлежно заклеймена от "източници" от британското правителство за това, че призовавах руснаците да излязат на улиците, за да спрат преврата, както и затова, че поисках нашите политици да не съкращават разходите за западната отбрана. Но аз не се разкайвах за нищо. За демокрацията трябва да се води борба и ако е необходимо, да се умре - както трима храбри младежи наситина дадоха живота си за нея. Руснаците не са забравили тяхната саможертва.

... Според мен консервативният подход към международните отношения се опира на пет принципа, които в различна степен и в различни комбинации могат да се прилагат за решаване на задачите, пред които сме изправени:

Първият принцип е, че колективна сигурност може да се поддържа само ако е гарантирана от една сила или от стабилен съюз, която е достатъчно мощен да възпира посегателствата на други сили. В днешният свят това означава, че Америка трябва да остане единствената свръхсила.

Вторият мой принцип гласи, че във външната политика трябва да признаваме значението на равновесието на силите в регионални аспекти. Това е важно допълнение на първия принцип с оглед глобалната роля на Америка. Действието на регионални силови равновесия ще спомогне да се намалят случаите, в които е нужна оглавявана от Америка намеса.

Третият принцип се състои в това, че националната принадлежност, националните държави и националният суверенитет са най-здравите устои на една стабилна международна система. На пръв поглед това изглежда парадоксално. Нима не е вярно, че национализмът лиши Европа от мир с две световни войни? Всъщност в много отношения - повечето и най-важните - отговорът на този въпрос е "не". Нестабилността на многонационалните империи бе причина за Първата световна война, а транснационални мирски религии като комунизма и нацизма доведоха до Втората. И в двете войни само силни национални държави можаха да устоят и да победят агресията.

Така стигам до предлагания от мен четвърти принцип на консервативната външна политика, който гласи, че трябва да се стремим да утвърждаваме свободата, демокрацията и човешките права в цял свят. Причините са преди всичко от практически характер. Демократичните държави като правило не влизат във войни помежду си.

Така наречената "доктрина Рейгън", която Pоналд Pейгън изложи в реч пред двете камари на британския Парламент през 1982 г., показа колко мощно оръжие в международната политика могат да бъдат човешките права. Неговата теза беше, че срещу комунизма в цял свят трябва да водим битка на идеите за свобода и да не се примиряваме с постоянното лишаване на угнетените страни от благата на свободата. Този прям философски подход и въоръжената сила в негова подкрепа преобразиха политическия свят. Президентът Рейгън подкопа устоите на Съветския съюз отвътре, като вдъхна надежда на неговите граждани... Той превърна Съветския съюз в главна мишена на своята кампания за човешките права и премина от словесна към матерална подкрепа за антикомунистическите бунтовници в страните, в които комунистическите режими не бяха здраво установени. Резултатът бъше решителен напредък към свобода в света.

... Но ние не можем отвън да имплантираме демокрация там, където няма народно движение за демокрация или където то се свежда само до няколко интелектуалци със западно образование, живеещи в столицата.

... Една от общите черти на тези четири принципа е, че те могат да бъдат задействани само от петия принцип - на силната отбрана. В това отношение все още важат аргументите, с които Роналд Рейгън и аз използвахме през 80-те години. Разходите за отбрана са вложения за мир, защото не оръжията предизвикват войни - войните избухват, тъй като потенциалните агресори смятат, че разполагат с достатъчно военно превъзходство, за да успеят.

(Поредицата от публикации, накратко представящи разбиранията на такъв образцов консервативен мислител и деец, каквато е г-жа Тачър, ще продължи в скоро време.)

Добави в Svejo