Във връзка с 20-те години от 10 ноември 1989 г. се изписаха и изрекоха доста празни и кухи думи, ала, за жалост, често в изречените или написани думи нямаше капчица мисъл, да не говорим пък за смисъл. Което означава, че масово не проумяват случилото се с нас самите в тия 20 години, което е скандално: това означава, че мнозинството от българите не разбира пътя на България, който тя пое преди 20 години! Това, ако се осмисли какво означава в същината му, е крайно смущаващо, отчайващо и дори страшно.Началото на възкръсването и възстановяването на свободата и на демокрацията в най-новата българска история сякаш е безразлично на огромното мнозинство от българите, което показва, че им убягва величествения, възвишаващ духа смисъл на свободата за живота на човека. А това пък показва, че такива хора са готови да се откажат от свободата и от демокрацията за едното нищо, стига някой да ги съблазни с някакви бляскави и примамливи дреболии; по същия начин, твърдят, всеядните щрауси обичали да кълват и поглъщат стъкълца и всякакви бляскави парчета от най-различни боклуци.
Най-вълнуващ въпрос, който общо взето постоянно и навсякъде се обсъждаше в тия дни, беше този: кога всъщност живяхме по-добре, тогава или сега?! И твърде показателно е, че прекалени вълнения у уж интелигентните обитатели на интернет предизвика не друго, а въпроса за цените: колко стрували сиренето, хлябът, кренвиршите; примерно наденицата "кучешко наслаждение" тогава била особено евтина, което свидетелствало за огромните предимства на социализма над капитализма! И този въпрос беше обсъждан даже с всеотдайно увлечение, което, простете, за мен е свидетелство за оскотяването на огромни слоеве от българското общество: драги ми българи и преди всичко комуноиди, човешката свобода няма цена! Защото не с единият хляб живее човекът! Защото ний, българите, трябва най-сетне да престанем да бъдем скотове, а да се опитаме да станем най-достойни человечески същества! Защото има много по-важни неща на тоя свят от цената на кебапчетата, на шкембе чорбицата, на бирата и на шльокавицата! Но кой ти да разбере и признае тия толкова прости, но безкрайно важни неща.
Аз и друг път съм писал, че прокоба на българския ген е че огромната част от българите са най-вулгарни материалисти, за които духовните неща и ценности нямат никакъв смисъл; това означава, че нацията ни продължава да вегетира в някакво полувживотнено състояние. Ето тук, види се, комунизмът е постигнал и причинил най-големите си поражения, поражения върху душите и съзнанията, от които ще се лекуваме много десетилетия, а нищо чудно и цяло столетие; щото тая проказа на комуноидния материализъм не се ликува лесно. Затуй думички като свобода, чест, достойнство, истински живот, човещина и пр. у нас сякаш са изпразнени от автентичния им смисъл и се схващат крайно примитивно; те затова и не могат да породят в душите оня свещен трепет, който предизвикват в душите на други, предани на свободата народи.
А се оказа, че ония народи, които показаха, че заради свободата са способни да понесат всякакви лишения, по някакъв чудесен начин днес са много по-богати и живеят много по-доволно от нас; а пък ние, дето се вълнуваме единствено за яденето и за най-първичните нужди, си стоим и още много време ще си стоим най-бедни - и това е наказанието ни, че нарушаваме основни и субстанциални зависимости на човешкия живот. Защото отдавна е доказано, че тъкмо свободата е тази, която дава на човека изобилие от всякакви дарове; а пък ония народи като нашия, за които свободата е просто нищо не значеща дума, за наказание съвсем заслужено ще продължат да си вегетират в бедност, нищета и мизерия; защото духовната нищета предопределя материалната мизерия и бедност. А истинското богатство на този свят е онова, което се крие в гърдите, в сърцата ни, в личностите ни: като си кух отвътре, не чакай доволен и богат живот, понеже заслужаваш само мизерия.
И ето че тия дни, цели 20 години след началото на пропадането на комунизма, след началото на прехода на България от комунизъм към човешко общество, нашенецът, като чуе, че сиренето при комунизма било по-евтино, пък дори и, представете си, по-вкусно от сегашното, почва жадно да се облизва и също да крещи: "Разбира се, че тогава живяхме по-добре! Леле, защо ни е тази проклета демокрация? И колко много загубихме като допуснахме да пропадне милия ни комунизъмец?!". И почват да реват тия нещастници, и да късат ризите си, и да си скубят косите от мъка по пропадналия и така мил да душите им комунизъм. И това щеше да е само смешно, ако бяха малко тия носталгици, ала всъщност е твърде трагично, защото кажи-речи мнозинството от българите днес продължават да се поддават на идиотската митология за "прекрасния живот при комунизма", което показва най-вече това, че съвсем не разбират що е достоен за човека живот. А също и че нехаят за това какъв живот заслужават съвременните хора - понеже днес цивилизацията на свободата е достигнала до невиждани преди върхове и хоризонти на достойното човешко съществуване.Ето всички тия неща показват най-категорично защо сме в такова окаяно положение и защо продължаваме да се въртим в някакви омагьосани кръгове, които все не успяваме да разкъсаме. На 20-тата година от новата българска демокрация масовият българин продължава да чака поредният си спасител да го оправи окончателно и безвъзвратно, и сега вече даже стискат палци белким най-сетне, след толкова разочарования от поредицата провалили се предишни щедри оправячи, този най-нов "оправител" най-накрая да успее да ни оправи така, че да можем и паметник да му издигнем един ден от благодарност и признание. Жалка картинка, вещаеща нерадостни бъднини на една нация, намираща се сякаш в детинския стадий на умственото и духовното си развитие: мнозинството от българите са наивни като деца и като децата се оставят да бъдат лъгани от най-безскрупулни лъжци, а също и се оставят да бъдат баламосвани и приспивани с всякакви зрелища, шоута и сеири. Плащали сме си за тая непростима наивност, плащаме си и сега, а и тепърва още много ще има да плащаме - щом не се вразумяваме, щом не ни идва разум в чутурите, тиквите и кратуните!
Разбира се справедливо е да отчетем, че за тия 20 години въпреки всичко и сякаш напук на тая масова психология на мнозинството съвременна България успя да преживее невиждан възход, осеян обаче и за жалост с множество пропадания, с безмислено разпиляване на човешка енергия, с безчет провали, с вървене по задънени улици, с връщания назад, към така уютното и добре познато минало. Три пъти българите за тия 20 години тръгваха уж смело напред, към неизвестностите на свободата (1989, 1991, 1997), и поне пет пъти се отказваха от туй вървене - и при първите трудности свръщаха назад, отказваха се, почваха недоволни да плюят реформистките си водачи; и мигом почваха да си искат "благоденствието" на социализма - като стадо се устремяваха към някакви миражи на популизма, на "лесния живот", на "пълното оправяне", предлагани им от откровени лъжци и измамници (1990, 1993, 1994, 2001, 2005, 2009).
У нас всички съдбовни реформи бяха наложени благодарение на отчаяните действия и огромния самоотвержен натиск на едно нищожно свободолюбиво малцинство, което използва моментите на стъписване, на крах на безпочвените надежди на неразбиращата какво иска тълпа; ала при първите изпитания и трудности масовият българин се сащисваше и почваше да проклина ония, които искаха да го изкарат на широкия друм на световната история. И бързо почваше да си търси поредния оправяч: Виденов, "Царо", Гоце, Дмитрич, Доган, Бойко.
По тази причина историческият зиг-заг в най-новата история, липсата на воля за вървене в ясната посока по пътя към нелекия, ала единствено възможен и заслужен просперитет доведоха дотам, че днес България отново е омаломощена от измами, от кражби, ат аморализъм, от нихилизъм, от безверие, от кухи обещания, а реформите или не са доведени докрай, или пък някои (образователната например) даже още не са започнати. И продължава да се пилее човешка енергия, да се боксува и тъпче на място, въпреки че мощните пазарни механизми напук на мърмоковците изведоха страната от тресавището на социализма.Ала у нас ролята на държавата е още прекалено голяма, а мнозинството от нацията иска точно това (да бъдем оправени от спасител, от "твърда ръка"!), което води до съвсем реалната опасност за възникване на авторитарен олигархичен режим, който да загроби, да натика в гроба младата българска демокрация по същия начин, по който това беше направено в путинска Русия. Страната ни вече е тръгнала по наклонената плоскост към такъв жалък край на надеждите ни да станем свободна и просперираща европейска държава. Понеже, знайно е, у нас винаги са се борили две начала: това на проруската азиатщина и другото, западното, началото на свободна Европа. Дошли сме до момент, в който битката на тия две начала е достигнала до своя решаващ момент и трябва да направим всичко, което е по силите на нашата обезсилена нация - за да не пропаднем до шията в новите тресавища на крайния олигархизъм, на авторитаризма, на своеволията на един най-нагъл волунтаризъм, на разрухата, на националната безпътица.
Понеже сме такива, затова живеем така, както живеем. Ако сме недоволни от живота си, към самите себе си трябва да насочим своето недоволство: така разсъждава свободният човек. А на несвободния все някой друг му е виновен: я "световната криза", я "империалистическия Запад", я "великите сили", я "злодея Костов", я "проклетата демокрация", я кой ли не друг още. Дошло е време нацията ни да проумее, че ако като индивиди и като народ не вземем собствената си съдба в своите ръце, просто няма как да дойде края на бедите, на страданията и на бедността ни.
В наше време имаме невероятни шансове и перспективи - и като индивиди, и като нация! - ала глупаво и най-баламски си позволяваме да ги пропиляваме. Все проспиваме решаващите моменти, понеже продължаваме да живеем с вехти и крайно негодни представи за живот, за бъдеще, за благоденствие; все мърморим, все се каем, все се вайкаме; повтарям, държим се като деца, а по-скоро като склерозирали и съвсем оглупели от умствена немощ старци.
Дошло е време да престанем с глупостите и да се осъзнаем, щото рискуваме да се покрием с вечен позор - и да заслужим най-окаяно и жалко бъдеще. Аз добре зная, че човешката история не допуска подобни провали, но ето, ний сме най-бедни в Европейския съюз; ала има още накъде да пропадаме: какво ни пречи да станем най-бедни и сред страните на... Африканския съюз - това ли искаме?! Защото всеки човек и всяка нация постига само онова, което сама си направи и което е заслужила. Нищо не се дава даром в тоя живот, а всичко се постига с разум, труд и с бистро съзнание за истински потребното, за онова, без което не може.Няма как тъкмо своята национална ограниченост да използваме като извинение та да я наложим върху самите субстанциални повели на историята: или ще се променим, или ще се откажем от дребнавостите и от малодушието си, или, ако трябва, ще тръгнем да мрем от бедност и от унижения - и тогава пак ще ни се наложи да се променяме. Значи трябва да се откажем от себе, от недостойнството си, от това каквито бяхме в тия 20 епохални години, пък и каквито сме сега, и то овреме, преди да е станало късно. Ако това поне проумеем и се стреснем поне малко, може и да избегнем глупавите провали, които за тия 20 години преживяхме донасита - ала някои сякаш искат да продължават вечно, та да ни натикат безвъзвратно в ужасиите на пълната безизходица.
Тяхната обаче няма да стане. Не може, не бива да бъде допускано да стане. От нас, от нормалните хора, от свободолюбците и демократите, които напук на обезверената тълпа успяхме да променим България и да я направим достойна да е член на Европейския съюз, зависи дали ще стане. Ний обаче няма да позволим да стане, въпреки че може да ни се наложи да платим жестока цена. Битката за свобода, за демокрация и за достоен живот никога няма да престане. И това, да признаем, придава всъщност голяма част от очарованието на самия живот. Ала плодовете на свободния живот ще обсипят само ония, които всеки ден се борят твърдо и беззаветно за него.
6 коментара:
Лозунгът, девизът или мотото на носталгиците в посткомунистическия свят би могъл да бъде: „Разбира се, Сталин, Брежнев, Хонекер, Живков и т.н. имаха грешки, престъпления дори, но при тях имаше работа и хляб за всички. А това е най-важното за хората.” Хаха
В този блог си гледаме с право предимно нашия двор, т.е. България, но носталгията по комунизма е повсеместно явление в целия посткомунистически свят. Особено показателни в това отношение са бившите ГДРманци, които поне на теория имат най-малко причини да се оплакват – ГДР възприе политическата и икономическата система на стара Западна Германия, доходите на ГДРманците междувременно почти настигат тези в Западна Германия и пр. Това обаче не пречи на големи части от населението да мрънкат и недоволстват. Посткомунистическата партия в бившата ГДР е на моменти най-силна политическа сила с твърдо около 30% (в Източен Берлин почти 50%). А продукти от комунистическата епоха – някои храни, цигари, напитики и др. - преживяват истински ренесанс. Същото се отнася и до някои културни продукти от времето на ГДР. Западногерманската преса също не можа да пусне корени в ГДР – след кратка еуфория се оказа, че ГДРманците имат други вкусове и предпочитания и искат други тип вестници и списания. А наследникът на държаваната комунистчическа телевизия MDR непрекъснато подхранва носталгията със съответните предавания.
Разбира се, носталгията у българите по комунизма би намаляла, ако средната заплата стане, да кажем, 1000 лв. Също не се съмнявам, че ако средната заплата в Норвегия стане 300 евро, и норвежците биха почнали да недоволстват. Няма защо да обвиняваме хората по света, че гледат главно материалното. Трудно е да си представим, че в някоя страна на света политик би могъл да спечели избори с обещанието, ЧЕ ЩЕ НАМАЛИ ДОХОДИТЕ, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА ЩЕ РАЗШИРИ ДЕМОКРАЦИЯТА В СТРАНАТА. Да се замислим дали ние самите, които толкова ценим демокрацията, бихме гласували за такъв човек.
Между другото известен факт е, че българите в някакъв смисъл не са чак толкова бедни, защото, както знаем, имуществото в България традиционно е разпределено много равномерно и голяма част от българите имат я жилище, я къща, я вила, я ниви, я гори, а някои дори от всичко по нещо и няколко. В този смисъл средният западноевропеец често е по-малко заможен от един уж беден среден българин. Българите обаче изостават при ДОХОДИТЕ поради общата НИСКА ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ТРУДА в страната.
Революциите навсякъде и винаги са били дело на едно малцинство. Дори когато движенията изглеждат изключително масови, в тях никога не се включва мнозинството от населението, което обикновено остава пасивно и изчаква. Комунистите именно това ни втълпяваха - че е важно било целият народ да участва. Затова не били успешни например Априлското и „Септемврийското” въстание. След Спартак са тръгнали само 70 000 роби, докато в Италия по онова време сигурно е имало стотици хиляди, ако не и милиони. А интересно как Ленин успя 1917, след като болшевиките със сигурност, както впрочем се вижда от резултатите за Учредителното събрание, не са били „болшинство”, а малцинство в руското общество. 1996-97, когато човек можеше да остане с впечатлението, че „цяла България” е на улицата, според проучвания в действителност в протестите са участвали само около 10% от населението.
Ако анализът на Голицин е верен, не само ние, но и целият Запад и особено, разбира се, САЩ, трябва да са изключително внимателни и нащрек. Демократизацията в постсъветския лагер тогава не би била просто принудителен ход на комунистите поради невъзможността да поддържат системата в досегашния й вид, а част от сатанински план за постигане на световно господство. Между другото Голицин не споменава за тях, книгата е от 1995, но в в този ред на мисли не е изключена и някаква роля на ислямските фундаменталисти в комунистическите планове. Каква е тази странна Ал Кайда и този митичен Бин Ладен, дето направлява терора по целия свят от някаква си пещера в пакистанските планини? Не стои ли голяма, организирана сила зад Ал Кайда? Но както и да е.
Пак от тази гледна точка стават фактически безсмислени дискусиите в коя посткомунистическа страна колко процента от целите си е постигнала Москва. Очевидно Москва навсякъде е постигнала целите си, контролирайки напълно положението. Братя Качински използваха израза „сговор” за алианса между посткомунисти, кадесари и мафията в Полша. Даже имам подозрения, че в страни като Унгария и Полша, където дирижираната либерализация започна малко по-рано, комунистите и кадесарите може да са се окопали дори още по-дълбоко, отколкото в България например с нейната пословична корупция и мафия. Много трудно е да се разкрие цялата картина под повърхността.
Големят биолог Теодосиус Добжански беше казал, че „НИЩО В БИОЛОГИЯТА НЯМА СМИСЪЛ, ОСВЕН АКО НЕ СЕ РАЗГЛЕЖДА В СВЕТЛИНАТА НА ЕВОЛЮЦИЯТА”. На моменти ми се струва, че „НИЩО В СЪБИТИЯТА В СССР И ИЗТОЧНА ЕВРОПА НЯМА СМИСЪЛ, ОСВЕН АКО НЕ СЕ РАЗГЛЕЖДА В СВЕТЛИНАТА НА ПОСТУЛИРАНАТА ОТ ГОЛИЦИН СТРАТЕГИЯ ЗА КОНВЕРГЕНЦИЯ НА СОЦИАЛИЗМА И КАПИТАЛИЗМА, НО ПОД ДИКТОВКАТА НА МОСКВА И ПЕКИН С ПОСЛЕДВАЩО СВЕТОВНО ГОСПОДСТВО НА КОМУНИСТИТЕ”.
Кратки откъси от книгата на Анатоли Голицин „Измамата перестройка” от 1995 г. – за повече много интересни факти и подробности – самата книга:
Убеден още от ранните дни на своето пристигане в Съединените щати, че конвенционалните западни интерпретации на развитието в комунистическия свят страдат от сериозни ндостатъци, авторът се зае с изследване на съветската стратегия, включваща използването на дезинформация. Резултатът от тези проучвания беше въплътен в книгата 'New Lies for Old', завършена в 1980 и публикувана...1984. Оттогава авторът е пратил голям брой меморандуми до ЦРУ. Тази книга съдържа редактирани версии на някои от тези меморандуми. Този сборник от меморандуми за ЦРУ са за голямата съветска стратегия и новите измерения на заплахата за западните демокрации. Има подчертана разлика в смисъла, в който се използава терминът „стратегия” у американците и комунистите. Американците са склонни да разглеждат стратегията краткосрочно, по отношение на следващите президентски избори...За руските комунисти, от друга страна, стратегията е големят план или Генералната линия на партията за дълги периоди, обхващаша една или повече маневри, които да помогнат на партията да постигне своите цели – завземането на властта в Русия през 1917, последващото разширяване на комунистическия лагер и окончателната победа на комунизма в целия свят...
Основната цел на моето бягство в края на 1961 беше а) да предупредя американското правителство за приемането на сегашната голяма стратегия на комунизма, политическата роля на КГБ и използването на дезинформация и контролираната политическа опозиция, включена в стратегията, и б) да помогна на Запада да неутрализира проникването на КГБ в неговите правителства...
През 1984 публикувах книга 'New Lies for Old' за комунистическата стратегическа политическа дезинформация. В книгата и моите меморандуми направих забележителни предсказания за бъдещото развитие в комунистическия свят (потвърдени според някои автори в 94% от последвалото развитие). Аз предсказах, че комунистическите стратези ще отидат отвъд Маркс и Ленин и ще въведат политически реформи в СССР и Източна Европа. Предвидих легализирането на Солидарност в Полша, връщането към „демократизация” в Чехословакия и падането на Берлинската стена...
Също така е факт, че водещи експерти по Съветския съюз като г-н Збигнев Бжежински не успяха да направят точни прогнози за тези развития...
В меморандумите дадох седем ключа към разбирането на перестройката, обясних опасността от подкрепата на Запада за нея и предложих нова оценка на ситуацията...Предложих как Западът би трябвало да реагира на предизвикателството на перестройката и нейния дестабилизиращ ефект върху западните демокрации...
След като ЦРУ не реагира на моите меморандуми, реших да ги публикувам и помолих ЦРУ за целта да ги разсекрети. Уравлението се съгласи...
...не можех да си представя, че американските политици, особено консерваторите както в Републиканската, така и Демократичната партия, въпрески дългия си опит с измамите на комунистите няма да са в състояние да схванат маневрите на комунистическите стратези...
Тъжно беше да се наблюдава ликуването на американските и западноевропейските консерватори, които аплодираха перестройката, без да разбират, че нейната цел е да постигне техния собствен политически и физически край...
Трета причина за липсата на интерес към точните анализи на автора е познатото обстоятелство, че хоризонтът на западните политици обикновено е ограничен до предстоящите общи избори. В резултат за тях е трудно да разберат, че комунистическата и „бившата” комунистическа система е в състояние да развие стратегии, оставащи в сила с тактически напасвания в течение на много десетилетия...
Изключение е френският президент Жорж Помпиду...За съжаление той не живя достатъчно дълго...
Не през 1985, а в 1958 комунистическите лидери след унгарските и полските вълнения разбраха, че сталинистката практика на масови репресии силно вреди на системата и че са необходими радикални мерки, за да бъде възстановена...Не в 1985, а в 1958 комунистическите лидери разбраха, че тяхната икономическа система е неефективна и изостава от Запада по производителност...Тогава те разбраха, че комунизмът не може да бъде разпостранен на фон от страх от масови репресии и че световната победа на комунизма може да бъде постигната само чрез трансформация на съветския и другите комунистически режими в по-атрактивни за Запада....
Приемайки необходимостта от стабилност в ръководството на СССР за изпълнението на дългосрочната стратегия, съветските лидери отхвърлиха практиката на Сталин за елиминиране на съперниците и се върнаха към ленинския стил на ръководство...
Общото придържане към дългосрочната стратегия само по себе си стана фактор за предотвратяване на борбите за политическа власт. Западните експерти не разбраха това, защото съветските лидери нарочно представиха оттеглянето на Хрушчов като негово снемане от поста...
В съответствие с решението на партията на КГБ се придаде ключова роля в изпълнението на стратегията. В 1959 Александър Шелепин беше инструктиран да използва тайните служби не за масови репресии, а в интерес на стратегията срещу основния враг...
КГБ и Партията извършваха своята подготовка за перестройката в тясно сътрудничество с партиите и тайните служби на другите комунистически страни...
От 1959 насам комунистическите партии и правителства са въвлечени в практически експерименти и репетиции за отделни елементи на перестройката в различни страни като подготовка за нейното повсеместно въвеждане. Най-важните от тези репетиции са:
- опитът за „либерализация” в началото на 60-те години при Хрушчов
- пуликуването на статия за пазарната икономика на проф. Евсей Либерман и експерименти с фирми и „тръстове” в 1962
- мнимата румънска независимост след началото на 60-години
- културната революция в Китай...
- „демократизацията” в Чехословакия в 1968
- легализацията на Солидарност през 1980
- въвеждането на капиталистически стимули в Китай и Унгария през 70-те и 80-те години
В резултат на дългия исторически опит, на техния по-голям политически, икономически и военен потенциал и основна подготовка комунистическите стратези са уверени, че могат да водят своите народи без загуба на контрол...при необходимост обаче ситуацията ще бъде решена по обичайния начин – чрез военна репресия...
Перестройката не е насочена само към обновление на съветското общество, а е глобален план за „преустройство” на целия капиталистически свят...
Ключовият период, когато в западното стратегическо разузнаване се отвори дупка, беше между 1958 и 1960. В този период западните разузнавания не бяха в състояние да придобият надеждна информация за приемането на дългосрочната стратегия, защото те бяха дълбоко проникнати от КГБ и основните им източници в СССР и Китай бяха компромитирани.
Някои западни експерти са стигнали до крайно мнение, тълкувайки появата на Горбачов и перестройката в типично западна терминология като спонтанно, положитено развитие, тласкащо съветския режим към капитализъм и западна демокрация...
За съжаление могат действително някои коментари да се окажат верни. ПОГЛЕДНЕТЕ КАКВА КОМУНИЗАЦИЯ НАСТАВА В ЕВРОПА. Някой подминават без да четат задълбочено. Запознайте се с Договора от Лисабон и новата европейска конституция. Това е новата комунизация - ЕС-ССР . Пътят към диктатурата е вече отворен. Наблюдавайте , какво става в Европа. Естествено е , че България е част от плана. Но истината е друга - българите не се интересуват от България. Те са едни най-обикновени паразити , които като всички нищо не даващи гниди , само искат да се присламчат към по-богатите. И тъй като гледаме само в паницата на другия , а не си гледаме нашите работи, за тове все ще сме бедни , завистливи и глупави.
Публикуване на коментар