неделя, 31 януари 2010 г.

В памет на 156-годишнината от рождението на Ст.Стамболов публикувам негова статия против експанзионизма на Русия, която сякаш е писана вчера

Препубликувам статията на Ст. Стамболов в памет на неговата годишнина, която се навършва днес: 156 г. от раждането му. Взех текста от тук: Защо Русия пречи на Съединението?. Та в тази връзка се сетих за тази негова важна статия, в която е изразил същината на своето държавническо верую, заради твърдостта в придържането към което той плати и с живота си. Статията на многоуважавания г-н Стефчо Стамболов в светлината на сегашните домогвания на днешна Русия спрямо българския суверенитет - по т.н. "енергийни проекти" - сякаш е писана вчера.

Стефан Стамболов

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший народ щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - съединението. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство отзоваха своето зловредно влияние на този род от нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че злото на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха почва из между войската за свалянието на Негово Височество, чрез което тези господа искаха да се направят приятни и услужливи на руското правителство, което в замяна на това да ги закрепи на властта, тъй като почвата им в народа беше почнала да се исплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянието на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че може би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовляваше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипломати и на царят.

Грубите отношения на руския пратеник спрямо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунтове посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един честен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката" и да са позамисли върху нейните благопожелания за наший народ. Настана вече решителний час за нашите ръководящи елементи, нашата интелигенция да покаже пред света доколко наший народ е достоен за свободен индивидуален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший народ. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживява нашето Отечество, когато нашата независимост и самостоятелност са изложени на опасности да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независимост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелигенция принадлежи болшинството от нашата интелигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не притежават твърди политически убеждения и на които е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по­-нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явяват много пo-активно в полето на политический живот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да могат да си постигнат целта, държението (на) властта. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви безобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохме за нашите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?"

В отговор на това ний ще кажем, че един успешен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени политически принципи, а инстинктивно и без всякакви по-нататъшни разсъждения се покланя пред блясъка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна нация. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите правителства през печата и своите народни представители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална поддръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешния резултат от нашата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балканския полуостров.

В. „Свобода", бр. 7, 19.XI.1886 г.

3 коментара:

Анонимен каза...

Основната разделителна линия в българската политика след 1878 не е между леви и десни, а между, условно казано, "русофили" и "русофоби". Лошото е, че КГБ е имал и има в България мрежа от агенти, независима от ДС и БКП. Ето защо дори да отворим всички досиета на ДС докрай, тези най-опасни агенти пак ще останат неразкрити.

anthanyforman каза...

българия щеше да е недостижима и саизмерима с великите сили днес ако до стамболов, най-велиия и продуктивен държавник,беше застанал капитан петко воевода но сляпата му вяра в русия ни лиши днес от тази екстра да не ни казват как да се оправим а да питат нас как да я свършат тяхната по добре,че да мязат поне мало на нас,но кавото рекъл бог,сега имаме шансове още ама руските агенти са на влас вече и аз зех да се бъркам но ако на можеш да кажеш абе няма да стане на путин къв си то верно политика ама нали като говориш,че туй-онуй ти няма и се правиш на народен человечец а бе лошо,но шансове има. дано си жив и здрав

VGV каза...

Като четях тези редове, написани от Стефан Стамболов, чувствах се горд, чувствах се като част от тези българи, описани от него като номер едно. Писал съм и против "шмайзера", и против неясния "химн". И все си припомням думите на дядо Славейов: "Хубаво ни освободихте, а сега кой ще ни освободи от вас." Питам отново, какво ни пречи да махнем "шмайзера" - паметника на поробителя? С какво настоящият химн, писан по еврейска музика е по-добър от истинския химн "Шуми Марица", написан от български учител и водил толкова много българи под знамената? Защо не смеем да заявим нашата идентичност?
И до кога ще позволяваме на разни руски "дипломати" да пробват да се разпореждат с нас?