На едно място прочетох за състоял се дебат на тема „Омръзна ли ни демокрацията?”. Искам да поразсъждавам тази сутрин върху така поставения въпрос. Предупреждавам, че почвам да пиша този текст в крайно необичайни условия – в неотопления вагон на бързия влак Пловдив-София – като в този момент в студената мъгла ме стопля само обещанието на кондукторката, че скоро парното щяло да бъде пуснато.Въпросът, така формулиран, а именно „Омръзна ли ни демокрацията?”, ми прилича на недотам осмислен и подвеждащ въпрос от социологическо допитване, подготвено от Андрей Райчев или някой друг като него. Нормално е на някои или на някакви хора демокрацията да им е омръзнала, но на други, предполага се, не им е омръзнала, и то по простото съображение, че ние, българите, съвсем не знаем що е „истинска демокрация” – понеже все още не сме имали такава; а това, което сме имали, може и да наподобява демокрацията, ала едва ли може да се нарече демокрация в истинския смисъл на думата. Разбира се, че ние имаме някаква неразвита, млада, непълноценно функционираща, балканско-посткомунистическа, кагебистко-ченгесарска, комуноидно-путинизираща се „демокрация”, от което излиза, че все още не сме и усетили що е то автентична демокрация – как тогава „демокрацията” да ни омръзне, та ние не знаем що е това?! Понеже нещо може да бъде разбрано и осъзнато в своята пълнота едва след като е било преживяно и изстрадано.
Това е първото ми възражение спрямо самата формулировка на въпроса, на който на всичкото отгоре е придадена една всеобща форма – омръзна ли НИ... – което освен че е подвежащо, предпоставя някаква еднаквост и задължителност на отговорите; такива въпроси са подходящи за оракули, а не за нормално мислещи човешки същества. С една дума казано, въпросът е андрейрайчевски в пълния смисъл на тази дума. Най-естествената формулировка би следвало да е тази: какво е вашето лично отношение към демокрацията? И на такъв въпрос вече всеки ще отговори според опита си, според ценностите си, според темперамента си даже, според мирогледа си и дори според своята политическа философия – стига изобщо да има такава.
Аз лично нямам самочувствието, че мога да отговорям на подобни въпроси така, че моят отговор не просто да задоволи всички, но и, тъй да се рече, да ги замести в толкова насъщната потребност всеки човек сам да открие своя си, лично премислен и изстрадан отговор. Впрочем, пишейки това изречение, забелязвам, че влакът вече е на гарата в тъй наречения гр. „Септември” – и се сещам, че това е града на един страдалец за българската демокрация, Илия Минев. Това съвпадение ми се вижда неслучайно и символическо: някои умряха за демокрацията ни, крайно разочаровани и обидени от това, което у нас минаваше за демокрация – или по-скоро разочаровани от тия, които се кичеха с името „демократи”; както и да е, да продължа разсъждението си след това отклонение. Исках да кажа, че мога винаги да говоря и да пиша за това как аз лично мисля и оценявам нещо, но никога не мога да се превъплъщавам в някакъв самозван изразител на мнението на цялото човечество; а такива неизбежно стават ония, които са се хванали на въдицата на андрейрайчевския въпрос, по който се е провел упоменатия дебат.
Аз прочетох бележките по изказването на К.Павлов, вероятно е имало и други изказвания, но няма да се занимавам с оценка на това кой какво е казал. Всеки може да си каже каквото иска. Това е негово право. Искам обаче да кажа само нещо по-важно, понеже сега да пиша за това какво за мен е демокрацията е съвсем излишно: казал съм го и съм го написал най-категорично в своите лекции, статии, книги.
Аз лично си спомням един твърде показателен възглас, който можеше да се чуе по опашките още от луканово, а после и от виденово време, когато хората, крайно изнервени и унизени, чакаха на опашки даже и за хляб; и той е: „Искахте демокрация, искахте демокрация – нá ви сега демокрация!”. Разбира се, че най-примерни комуноиди бяха съществата, които тогава по този начин се гавреха със студуващите на опашките хора. Много пъти съм встъпвал в безмислени спорове с такива тъпи и безскрупулни наглеци, които правеха всичко възможно да припишат на демокрацията всички беди и страдания, които ни се стовариха в периода на „разграждането” на комунизма. Това, че тъкмо този комунизъм ни причини всички тия страдания, за комуноидите е една най-неудобна истина, която те никога няма да приемат.
Та ето сега накратко и моето мнение, понеже съм забравил да си заредя батерията на лаптопа и гледам че ми остава още малко време.
На тия, на които демокрацията им била омръзнала, или пък, представете си, се били разочаровали от нея, демокрацията и по принцип им е съвсем ненавистна. Така че за какво „разочарование” може да става дума когато тук имаме открити врагове, люто ненавиждащи самата идея за демокрация?! И какво да говорим за това какво значи за такива идеята за свобода, човечност, просперитет на личността и на цялата общност?! Тия като мен пък, които са влюбени и в свободата, и в идеята за автентична демокрация, те никога няма да мърморят злобно срещу демокрацията, да се оплакват от нея или да я проклинат. Защото хората от този човешки тип добре знаем, че и свободата, и демокрацията не са „манна небесна”, която всички ще ни нахрани, и то най-сито, защото добре разбираме, че демокрацията може да има своите недостатъци по същия начин както и свободата може да има своите неудобства, но това не значи, че нещо може да ни накара да се откажем както от свободата, така и от демокрацията. Просто защото без свобода и без демокрация животът ни неминуемо се превръща в кошмар. В такъв случай какво означава да ти „омръзне” демокрацията, какво всъщност на такива им е омръзнало?!
Да ти омръзне демокрацията означава, че съвсем не разбираш що е демокрация – и че съвсем не цениш свободата като първо условие на човешкото съществуване. Такива хора са съвсем нещастни, щом като предпочитат да живеят в едно дирижирано от „твърда ръка” общество, щом с такава лека ръка са готови да се откажат и от свободата, и от нейната политическа форма, а именно, от демокрацията, само и само за да живеят безотговорно, мислейки си, че някой ще ги остави да паразитират или да бъдат носени на ръце, т.е. че държавата може да бъде „грижовна майка”, и то за всички безличници в стадото и комуната. Самият живот един ден ще убеди и такива, че със свободата и демокрацията може и да не се живее лесно, но за сметка на това се живее достойно. Значи отношението към свободата и демокрацията е пробен камък за това доколко един човек е личност и държи на себе си. Сиреч, доколко не се е отдал на малодушието, на усещането за безперспективност, на дезангажираността към собственото битие – и към собствената участ.
А пък ако много държиш да бъдеш паразит, пожалуйста, заминавай да помаршируваш в Северна Корея, и то за шепа ориз... помарширувай някоя и друга годинка в държавата-казарма, пък после пак ще си поговорим. Май и ти ще проплачеш в един момент и за свободата, и за демокрацията – стига да не си безнадежден роб по душа. Ала аз лично смятам, че поривът към свобода у всяко човешко същество е неизкореним.
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2010 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
1 коментар:
Хубави и верни мисли. А иначе това са глупави и сугестивни въпроси. Много по-правилна би била формулировката „ОМРЪЗНА ЛИ НИ КАГЕБИСТКО-ЧЕНГЕСАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ?” и тук отговорът би бил прост и еднозначен: да!
Важно е и друго: разочарованието от кагебистко-кадесарската демокрация с нищо не повдига стойността на комунизма. Той не е алтернатива дори на извратената демокрация и си остава абсолютно неприемлив. Алтернативата на извратената демокрация е подобрената, неизвратена демокрация. Така че разочарованието от конкретната форма на демокрацията не може да е аргумент в полза на диктатурата и комунизма, а напротив, трябва да е стимул за отстраняване, преодоляване и премахване на недостатъците на демокрацията – но всичко В РАМКИТЕ НА ДЕМОКРАТИЧНАТА СИСТЕМА. Не може и дума да става за каквото и да било връщане към комунизма.
Всъщност това е великото у демокрацията – че е динамичен, а не статичен начин на обществено устройство, че е „отворено общество”, което непрекъснато се променя, включително по волята на населението. Докато при диктатурите почти нищо не завивиси от населението. Какви възможности имаха хората да променят нещо, да участват в политическия живот в България при Вълко Червенков и Тодор Живков? – Практически никакви. Дори само поради тази причина демокрацията, ДАЖЕ НАЙ-ЛОШАТА ДЕМОКРАЦИЯ, ВИНАГИ Е ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ ПРЕД НАЙ-ДОБРАТА ДИКТАТУРА.
Така че аргументите „нали искахте демокрация, ето ви демокрация” съвсем не улучват целта. Отговорът е: „Да, такава е демокрацията, когато се строи от комунисти, но въпреки това дори тази демокрация е по-добра от вашия комунизъм.” Както казва Игорь Бунич: „Нынешнее правительство России - то ли арьергард ушедшей в подполье номенклатуры, то ли авангард новой номенклатуры, выходящей из подполья. Не понять. Одно отрадно - никто больше не строит коммунизм. И на том спасибо.”
т.е. „Сегашното правителство на Русия е или ариегардът на миналата в нелегалност номенклатура, или авангардът на новата номенклатура, излязла от нелегалност. Не е ясно. Но радостно е, че никой вече няма да строи комунизма. Дори само за за това сме благодарни.”
Публикуване на коментар