Пак "другарят" Серьожка Дмитрич Станишев и беловласите му фенове шумно честваха "героичната партизанска акция при Жабокрек". И този път се виха там хора от дружно подскачащи другарки и дрегари на преклонна възраст, ядоха се, разбира се, апетитно цвърчащи безплатни партийни кебапчета, пяха се партизански песни, все според обичаите на тази "партия", явяваща се негоден за нищо свястно комунистически динозавър и мутант. Медиите ни информираха за събитието, чухме и прочувствените думи на Дмитрич, ала нито една телевизия, нито един вестник няма да ви кажат или напишат истината за т.н "героичната партизанска акция при Жабокрек". А ето всъщност и наистина какво се е случило тогава там, на това място, дето комунистическите разбойници вчера са празнували:
През 1947 вече произведените като „активни борци“ шумкари от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии възпроизвеждат пред нарочен филмов екип „най-голямата антифашистка акция“. Снимат се в специално ушити партизански униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията. Пресъздава се картина на ожесточено с „въоръжените до зъби хитлеристи“ сражение. Тридесет години по-късно наглостта и безочието им достига дотам, че дори си построяват и откриват за поколенията музей на акцията в Рилското корито. Съчиняват и си пеят песни, а художници „активни борци“ рисуват „епични картини“, някои от които влизат в учебниците. Налага се и продължаващото и до днес ежегодно шумно честване на „героичното“ събитие. И всичко това при положение че е безспорен факт една долнопробна лъжа.
Към средата на август 1944 в кочериновската почивна станция се възстановява поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер (според други източници 33 и още две сестри и един лекар). Станцията и районът на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници. Почиващите германци не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. За да се прояват, дупнишките шумкари решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това сами, затова викат на помощ терористите от Разлог и Горна Джумая. Така според спомените се събира „внушително партизанско съединение от 250 борци“, т. нар. Обединен рило-пирински партизански отряд с командир Желю Демиревски.
Около 18.00 часа на 24 август войнишкият взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтване в столовата на станцията и вероломно избиване на нищо неподозиращите и беззащитни германци. По чудо, защото не е в помещението за хранене, се спасява само офицерът. Несрещнали „въоръжен до зъби враг“, шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Такава е истината за тази прословута „антифашистка акция“. За нея в една псевдоистория пише: „Войнишките взводове се предадоха, без да окажат каквато и да била съпротива. Групата на германофашистките войници беше пометена от вихрената атака и цялата бе унищожена.“ И се доуточнява, че вследствие на тази „вихрена“ атака жертви сред нападателите нямало, но са убити 18 „хитлерофашистки войници“. И за да се подсили ефектът от „вихреното нападение“, се упоменава, че било иззето „голямо количество оръжие“.
По-късно фантазиите на участници в нападението се развихрят до такава степен, че се рисуват какви ли не епични картини от неколкочасово сражение с „елитна“ хитлерофашистка част. „Разбити“ били и „дошли на помощ“ с манастирския влак „въоръжени до зъби български фашистки части“ и т. н. Над всичко доминира „партизанската смелост“ и „песента на картечниците“, които били „унищожили“ къде 30, къде 100, та и повече дори „хитлерофашисти“.
Редове от спомени на участник допълват истината за акцията. Той пише: „Всеки, който пристигаше, го задържахме. По едно време се зададе един автобус. Ние не знаехме кой пътува с автобуса. От другата засада откриха огън. Дадохме знак на автобуса да спре и той не искаше да спре. Ние вече не мислехме кои са в автобуса и стреляхме направо в него. Едва тогава спря. Дадохме сигнал да слезнат всички. Запалихме рейса.“ След това, уплашени от стореното, „славните борци“ отново се скриват вдън гори.
След 1990 историци и журналисти, основавайки се най-вече на сведения от комунистически истории, спомени на „борци“ и свидетелства на очевидци, разкриха истината за тази прословута акция. Останалите все още живи нейни „смели“ участници предвидливо и гузно си мълчат, но това не им пречи да си я честват. Намери се обаче техен адвокат – някой си Иван Хаджийски от гр. Дупница, титулуващ се като „главен асистент, философ, историк, специалист по ораторско майсторство, краевед-изследовател, общински съветник“. Навярно читателите се досещат каква е боята на този „изследовател“.
Да се спори със самозванци е безсмислено.
Нямаше да занимаваме читателите с този самонадеян комунистически адвокат и псевдоизследовател, ако не се беше посвенил да опетнява и името на мъченика от с. Бобошево със светското име Н. Васев Атанасов, игумена на Рилската света обител до 1948 – Калистрат. И той лъжел за „битката“. В Рилското корито все още го помнят с добро и никой няма да повярва, че е бил лъжец. За разлика от Хаджийски той е по-образован и многократно по-ерудиран – завършил е право, икономика, българска и славянска филология, богословие. Знаел е няколко езика. Занимава се с търговия на тютюн. Нелепа смърт на любим син и след 40 дни на скърбящата майка го кара да дари цялото си имущество на държавата и църквата и се посвети на Бога. За ужас на Хаджийски и архимандрит Калистрат е „краен“ антикомунист. Когато комунистите решават да извадят от гроба в манастирската църква тленните останки на цар Борис III, се противопоставя. Съдят го през 1948 и заплаща за „крайния“ си антикомунизъм с живота си.
Упорит човек е Хаджийски, защото жадува „аргументирано да спори“ за „сражението“ и „клеветите“ и гръмогласно продължава да твърди, че при Жабокрек „е проведена действително най-голямата партизанска акция в България“ и е унищожена „група за фронтово разузнаване, печатаща фалшиви пари за балканските страни“!
Истински удар в десетката е съобщението му за една „неизвестна“ и „героична“ шумкарска постъпка – убийството на техническия директор на дружество „Гранитоид“ Райнхард Йохан Томаник – немец, довел електричеството в стотици хиляди български домове. И тук е мястото до допълним: Томаник работи по това време по електрифициране на района и пътува с дъщеря си в запаления от шумкарите автобус. Двама шумкари го свалят от автобуса, водят го в канцеларията на дружеството, насилват го да отвори касата и го убиват, задигайки парите. А ще каже ли Хаджийски какво са направили шумкарите с дъщеря му? Наследниците на българските комунисти – социалистите, все още продължават да наричат тази очевидно срамна, престъпна мародерска акция „най-голямата антифашистка“. И на всичкото отгоре продължават все така безсрамно да я честват.
Автор: Н.с. I ст. д-р Веселин АНГЕЛОВ
Публикацията е препечатана от в-к ДЕМОКРАЦИЯ, бр. 248/28.09.2000; по действителната история на срамните жабокрекски събития виж също и Тези луди, луди (червени) жаби
През 1947 вече произведените като „активни борци“ шумкари от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии възпроизвеждат пред нарочен филмов екип „най-голямата антифашистка акция“. Снимат се в специално ушити партизански униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията. Пресъздава се картина на ожесточено с „въоръжените до зъби хитлеристи“ сражение. Тридесет години по-късно наглостта и безочието им достига дотам, че дори си построяват и откриват за поколенията музей на акцията в Рилското корито. Съчиняват и си пеят песни, а художници „активни борци“ рисуват „епични картини“, някои от които влизат в учебниците. Налага се и продължаващото и до днес ежегодно шумно честване на „героичното“ събитие. И всичко това при положение че е безспорен факт една долнопробна лъжа.
Към средата на август 1944 в кочериновската почивна станция се възстановява поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер (според други източници 33 и още две сестри и един лекар). Станцията и районът на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници. Почиващите германци не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. За да се прояват, дупнишките шумкари решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това сами, затова викат на помощ терористите от Разлог и Горна Джумая. Така според спомените се събира „внушително партизанско съединение от 250 борци“, т. нар. Обединен рило-пирински партизански отряд с командир Желю Демиревски.
Около 18.00 часа на 24 август войнишкият взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтване в столовата на станцията и вероломно избиване на нищо неподозиращите и беззащитни германци. По чудо, защото не е в помещението за хранене, се спасява само офицерът. Несрещнали „въоръжен до зъби враг“, шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Такава е истината за тази прословута „антифашистка акция“. За нея в една псевдоистория пише: „Войнишките взводове се предадоха, без да окажат каквато и да била съпротива. Групата на германофашистките войници беше пометена от вихрената атака и цялата бе унищожена.“ И се доуточнява, че вследствие на тази „вихрена“ атака жертви сред нападателите нямало, но са убити 18 „хитлерофашистки войници“. И за да се подсили ефектът от „вихреното нападение“, се упоменава, че било иззето „голямо количество оръжие“.
По-късно фантазиите на участници в нападението се развихрят до такава степен, че се рисуват какви ли не епични картини от неколкочасово сражение с „елитна“ хитлерофашистка част. „Разбити“ били и „дошли на помощ“ с манастирския влак „въоръжени до зъби български фашистки части“ и т. н. Над всичко доминира „партизанската смелост“ и „песента на картечниците“, които били „унищожили“ къде 30, къде 100, та и повече дори „хитлерофашисти“.
Редове от спомени на участник допълват истината за акцията. Той пише: „Всеки, който пристигаше, го задържахме. По едно време се зададе един автобус. Ние не знаехме кой пътува с автобуса. От другата засада откриха огън. Дадохме знак на автобуса да спре и той не искаше да спре. Ние вече не мислехме кои са в автобуса и стреляхме направо в него. Едва тогава спря. Дадохме сигнал да слезнат всички. Запалихме рейса.“ След това, уплашени от стореното, „славните борци“ отново се скриват вдън гори.
След 1990 историци и журналисти, основавайки се най-вече на сведения от комунистически истории, спомени на „борци“ и свидетелства на очевидци, разкриха истината за тази прословута акция. Останалите все още живи нейни „смели“ участници предвидливо и гузно си мълчат, но това не им пречи да си я честват. Намери се обаче техен адвокат – някой си Иван Хаджийски от гр. Дупница, титулуващ се като „главен асистент, философ, историк, специалист по ораторско майсторство, краевед-изследовател, общински съветник“. Навярно читателите се досещат каква е боята на този „изследовател“.
Да се спори със самозванци е безсмислено.
Нямаше да занимаваме читателите с този самонадеян комунистически адвокат и псевдоизследовател, ако не се беше посвенил да опетнява и името на мъченика от с. Бобошево със светското име Н. Васев Атанасов, игумена на Рилската света обител до 1948 – Калистрат. И той лъжел за „битката“. В Рилското корито все още го помнят с добро и никой няма да повярва, че е бил лъжец. За разлика от Хаджийски той е по-образован и многократно по-ерудиран – завършил е право, икономика, българска и славянска филология, богословие. Знаел е няколко езика. Занимава се с търговия на тютюн. Нелепа смърт на любим син и след 40 дни на скърбящата майка го кара да дари цялото си имущество на държавата и църквата и се посвети на Бога. За ужас на Хаджийски и архимандрит Калистрат е „краен“ антикомунист. Когато комунистите решават да извадят от гроба в манастирската църква тленните останки на цар Борис III, се противопоставя. Съдят го през 1948 и заплаща за „крайния“ си антикомунизъм с живота си.
Упорит човек е Хаджийски, защото жадува „аргументирано да спори“ за „сражението“ и „клеветите“ и гръмогласно продължава да твърди, че при Жабокрек „е проведена действително най-голямата партизанска акция в България“ и е унищожена „група за фронтово разузнаване, печатаща фалшиви пари за балканските страни“!
Истински удар в десетката е съобщението му за една „неизвестна“ и „героична“ шумкарска постъпка – убийството на техническия директор на дружество „Гранитоид“ Райнхард Йохан Томаник – немец, довел електричеството в стотици хиляди български домове. И тук е мястото до допълним: Томаник работи по това време по електрифициране на района и пътува с дъщеря си в запаления от шумкарите автобус. Двама шумкари го свалят от автобуса, водят го в канцеларията на дружеството, насилват го да отвори касата и го убиват, задигайки парите. А ще каже ли Хаджийски какво са направили шумкарите с дъщеря му? Наследниците на българските комунисти – социалистите, все още продължават да наричат тази очевидно срамна, престъпна мародерска акция „най-голямата антифашистка“. И на всичкото отгоре продължават все така безсрамно да я честват.
Автор: Н.с. I ст. д-р Веселин АНГЕЛОВ
Публикацията е препечатана от в-к ДЕМОКРАЦИЯ, бр. 248/28.09.2000; по действителната история на срамните жабокрекски събития виж също и Тези луди, луди (червени) жаби
2 коментара:
Нищо ново в поведението на комунистите.Повече от 50 години като пиявици пият кръвта на българина.Промениха бита на българският народ,поквариха го станахме крадци,доносчици и мързеливци.И всичко това с особено голямото желние и подкрепа от "братята руснаци".Историята го показва няма държава с такъв строй да да е просъществувал.А ти сергей отивай си в родината(СССР)
какво пуши автора?
Публикуване на коментар