Глава 2: РешениетоПистолет „Валтер”. Прекрасна изработка. Казват, че никога не прави засечка. Остана от баща му. Единственият предмет, наследен от него. Зареди, опипа го продължително от всички страни, погали цевта му и го остави на масичката. Въздъхна тежко и отиде до прозореца. Дръпна пердето и отвори едното крило. Невидимите ръце на утрото нежно обгърнаха тялото му. Лъхна го свеж, влажен въздух. Дъждът беше спрял. Чуваше се само капчукът. Тонколоните в дъното на стаята тихо ромоляха клавирното изпълнение на „Утешение” от Ференц Лист.
За тази сутрин се бе приготвил като за пътешествие. Сякаш му предстоеше околосветска обиколка. Някъде в безкрая на физическата му същност душата блаженстваше. Не дълбаеше дупката на своя житейски кристал. Почувства се свободен. Свободен до смърт.
Христо живееше в стара къща до парка. В мансардата на третия й етаж. Купи я от една възрастна дама преди десетина години. Малко преди да се разведе. На името на майка си по обясними причини. Обстоятелствата го прокудиха от семейния апартамент. После се поизмъчи докато изплати борчовете си за това маломерно, но доста уютно „местенце”. Даже се наложи и да погладува за него известно време, но въпреки всичко, успя. Сега, в тези тежки времена и в това си окаяно положение, едва ли би могъл да извърши такъв подвиг.
Искаше да се сбогува с живота. А той беше отвън. Сред ласките на свежия пролетен вятър. Между тополите въздишащи по топлото слънце. В могъщите им почернели от влага, опънати към небето стволове, чийто островърхи краища смело „разгонваха” тежките, сиви облаци. С тази си показна мощ те даваха израз на някаква своеобразна тяхна непоколебима приумица да направят пролуки за животворните слънчеви лъчи към земята, позеленяла от свежа трева.
Христо често им говореше. Предугадили копнежите му по златистата лятна омара, те загадъчно шептяха с листата си. Разбираха го. Повече хубавото, по-малко лошото. След миговете на вълшебното единение тополите го отпращаха с някакъв тайнствен, различен от всякой друг, техен си тътен. Ах, как желаеше за сетен път да им издаде наслоилото се в зажаднялата му за ласки душа. Да види още веднъж живоносния слънчев „прашец” в короните им, пробуждащ неясни желания в изстрадалото му тяло.
Още като юноша разходките сред природата станаха любимо негово занимание. Непреходните й красоти, стремежът към тайнствата в нея и него самия лесно мотивираха бъдещия самотник, придавайки смисъл на младия му живот. (ОЩЕ >>>>>)
(Досега публикуваните глави на романа можете да прочетете тук: Време да се живее)
Няма коментари:
Публикуване на коментар