Нещо се случи, или в прегръдката на "Параграф 22"

"НЕЩО СЕ СЛУЧИ" ИЛИ В ПРЕГРЪДКАТА НА "ПАРАГРАФ 22" - ПОСЛЕДЕН ЩРИХ ОТ "ПРЕЛЕСТНАТА", МИЛА, РОДНА ШКОЛСКА КАРТИНКА

"Който загуби смисъла на думите, той загубва и свободата си." (Конфуций - V в.пр.Хр.)

Навън е прекрасен ноемврийски ден, от много години насам истинска есен. Ден, който Бог е подарил на философите - за размисъл и равносметка. Падат последните листи от дърветата, земята е изцяло оцветена в жълто. Всеки падащ лист напомня отминъл ден от личния ти календар: "Ей, ти, последният жълтурко, не беше ли петнадесети юни, вторник, на тази година?". "Да, аз съм, отивам си сега, за да се върна напролет, светло зелен!"...

Петнадесети юни тази година също беше чудесен ден, седмица преди истинското лято да встъпи в астрономическите си права. Но беше изпреварил законния си родител, та се оказа по-горещ и от августовска жега. В късния следобяд на предния ден, понеделник, предпоследният учебен ден за средния курс бях предал поредните си обяснителни бележки, шести за последните пет години и очаквах с тягостно настроение поредната интервенция на директора. Седмица преди това един от охранителите, който впоследствие бе съкратен, защото охраната на училището бе поета от друга фирма, ме бе предупредил: "Следят, слухтят, ще резнат главата на някого!". Е, при този раздут щат, в който ръководният екип (директор и четирима помощника, администрация, седем служителки, плюс четирима педагогически съветници, обслужващ персонал двадесет и нагори човека), все някой трябваше да си ходи - я "законно", я доброволно, я доброзорно. На мен ми бяха вдигнали мерника от преди пет години (да не мислите, че тук ви гледат някакви си скапани членове от Кодекса на труда, като този, кой беше, май 328, с някакви си алинеи там), този път отърване нямаше, начинът и методите бяха отиграни. ОСТАВАШЕ ИЗПЪЛНЕНИЕТО! И ТО НЕ ЗАКЪСНЯ!

В свойнствените, шлифовани в комсомолската кадрова лаборатория методи: интриги, клевети,доноси, облечени в административно - делови стил. Първо - обяснителни бележки, които никой не взема под внимание (нали си спомняте онзи герой от "Параграф22": "Ще влизате в кабинета ми когато ме няма!") и после еднолично решение на директора, поредното дисциплинарно наказание. Но стига публицистични отклонения! Тягостно ми беше на душата, защото очакването, макар и да знаех предварително какво предстоеше да се случи, бе мъчително. Два пъти излизах от библиотеката за да видя дали Шефът е дошъл на работа. Нямаше го, обикновено идва малко преди обяд. Разбираемо, все пак е натоварен човек, много ангажименти, пък и виден, посинял от демократизъм общественик, то само училището му е на главата.

Към единадесет и половина в билиотеката влезе А..... от шести клас, редовен читател, заедно с две приятелчета, не от редовните посетители, и ме помолиха да ги оставя за половин-един час в библиотеката, да се почерпят със сладки и кола за края на учебната година, защото не искали да бъдат със съучениците си, заради класната си. Оставих ги в библиотеката, пуснах им патриотична музика от CD "Де е България", а аз си останах изцяло потопен в несветлото корито на мислите си...

Времето неусетно се изнизваше. Когато погледнах стенния часовник, стрелките сочеха тринадесет часа без петнадесет минути. Помолих А.... и приятелите му да си тръгнат защото исках да изляза навън, да поема глътка юнски въздух, да се освободя от училищната задуха. Тръгнаха си като ми оставиха една едва начената кутия шоколадови бисквити, за да се почерпя и аз. Просто нямаше как да им откажа. Пази детето в себе си, за да си жизнен в този гаден, днешен наш живот! Взех кутията със себе си за да почерпя приятелите си от отсрещното кафе-бар, което е всекидневната ми обедно-делнична спирка, където на чаша кафе и сок бягам от училищния маразъм.

Почерпих приятелите си с останалите бисквити, викнах им по едно..., поръчах традиционните си кафе и сок и седнах на ъгловия диван в дъното на заведението, защото не се чувствах добре. "Ей, даскале, черпиш за последния учебен ден, а бягаш от нас!" Бях извадил цигара, дотогава пушех по пет цигари на ден, такава мярка си бях наложил и от този момент ми се губят няколко часа от деня. Помня че се надигнах от някакво подвижно легло, бърках в десния джоб на панталона си, а пред очите ми се мержелеше лицето на единствения ми приятел от ръководството на училището, моят състудент и доскорошен помощник-директор, но изпратен в девета глуха, преназначен за педагогически съветник за да освободи мястото за поредния нечий избраник, за поредния свой...

После чувах как подскачат и ръмжат някакви колела, после някой се надвеси над мен, виждах легла и някакви хора по тях и... се събудих в Спешното отделение на Многопрофилната болница, после Четвърто Мъжко отделение на Нервнохирургическия блок, системите, вечерта отново дойде Здравко, който също щеше да се пенсионира след края на лятната ваканция... После: седмица с хапчета, изследвания, лечение в домашни условия, поредната ехикриза и неизбежните контролни прегледи...

И напълно очакваната заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение", "изготвена" на 15.VІ. (по кое време?), връчена ми на 27.VІІ. т.г. (от 20.същия месец се върнах на работа, а г-н Директорът бе в платен отпуск.)

Ангеле, прости ми, че не искам да я цитирам цялата, ти я имаш при теб, но ще се задоволя да упомена мотивите: виновно нарушение на трудовата дисциплина - системни закъснения за работа, с което се възпрепятства работата на ученици и учители, неприличен външен вид и... Само едно уточнение, в уведомителното писмо за обяснителни бележки са визирани датите (3 и 4 VІ.) и времето на закъсненията, но ако г-н Директора си беше направил труда да види работното време, пък и графика на заетост в билиотеката, но хайде да приемем, че наказанието е просто "ПАРАГРАФ22", още повече, че адресатът на заповедта е г-жа Атанас Маринов Атанасов, а е и без мокър печат. ЕЙ, ГОСПОДА АДМИНИСТРАТОРИ, ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ СИ СМЕНИЛ ПОЛА, НИТО ПЪК ИМАМ ПОДОБЕН МЕРАК, НЕ МИ ВМЕНЯВАЙТЕ ТАКИВА ГЛАМАВЩИНИ!

Това е положението, Ангеле. С този материал (жанрово неопределен защото е откъс от художествена творба) приключвам нашия домашен спор. А с "Училището - начин на употреба или "горящи въгленчета" от портрета на един Не(достоен) българин" и художествено-документалната повест "Решетката", към която проявяват интерес издатели извън България.

Но живот и здраве да е! На такива като на с с тебе не ни са потребни уютни кабинети, не ни ходят някак си лъскави служебни и лични возила, не ни са нужжни просторни апартаменти на пъпа на града. Я, подобно на капитан Йосарян да се опитваме да върнем значението на думите, поизгубили смисъла си в безсмислието на войната (ПРЕХОДА), та белким най-после се пръкне... гражданското общество.

14-20.ХІ.2010 год.

Атанас Ганчев

П.П. От публикувания ми научен доклад "Демографията - от подема през застоя до днешния срив - щрих от историята на едно училище", виж и в. "ГРАЖДАНИНЪ", бр.15/1.VІІ.т.г, в линия под него е отбелязано и времето, през което е изготвен 02-08.VІ.2010 год., времето което е визирано в уведомителното писмо за обяснителни бележки. Може би за това, че съм молен от лелите да си ходя, много след приключване на работното ми време, ме наказвате, г-н Д иректор! Всичко бих Ви простил, г-н Ганчев, но това че ме изтъргувахте, никога!

Добави в Svejo