Публикацията във видеоблога под заглавието НЕЗДРАВОСЛОВНО ЗА РУСОФИЛИ гледам, че тази сутрин е предизвикала един интересен коментар; ето го и също така по-долу можете да прочетете и моя отговор към този човек, понеже той засяга интересни възпроси:Не трябва да се обобщава или смесва понятието „русофили“ с комунисти, сталинисти, терористи и пр. неприятни и вредни за българския народ личности. Но, за съжаление, изброените вредни елементи са винаги и русофили!
Изглежда, това е традиция, наследена още от дядото Дим. Благоев и утвърдена от тесните социалисти, последващите комунисти и революционерите на Ленин, заразили с античовешки бацил голяма част от българския народ. Тази историческа болест е беда за българското общество, разединила го за цяла епоха напред. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците знаменитата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. [Прочети >>>]
Как да си купя книгата?
2 коментара:
Във връзка с това прочетете или препрочетете задочния репортаж на Георги Марков „Любовта към големия брат”. Откъси:
„Aла което е още по-досадно, същата тази песен за вечната любов на българите спрямо Русия се е превърнала в едно от най-неверните, заблуждаващи клишета, с които западни граждани често характеризират България.
„Вие, българите, обичате Русия“, обобщават хората със същата категоричност, с която твърдят, че турци и гърци се мразят смъртно.
Не мога, меко казано, да не изразя недоумението си, че на цял народ се приписва нещо, в което дори най-фанатичните привърженици на СССР в България се съмняват. Затова на мене ми се иска да хвърля по-подробен поглед върху тази българска любов към Русия, за която, ако не бяха въпросните вестникарски материали, така и нямаше да зная.
Най-напред трябва да се каже, че на Запад, и главно в англо-американския свят, не се прави съществена разлика между понятията Съветски съюз и Русия. Върху първите страници на най-видни западни вестници четем „Русия реши…“, „Русия заяви…“, „Русия…“, когато явно става дума за Съветския съюз. Ако за мнозина западни граждани думата „руско“ е близък синоним на думата „съветско“, българите са от малцината жители на планетата, които знаят много добре разликата.
Между българския и руския народ съществува известна историческа връзка, която до някаква степен е предопределена от славянското родство, православното християнство и подобието на езика. Но връзка от такъв род не значи по никакъв начин любов. Исторически погледнато, Русия дължи езиковото и християнско-културното си развитие на средновековна България. Колкото и да се опитват съветските историци, не могат да заличат историческия факт, че кирилицата, на която те пишат, тръгна от България, и че когато българската книжнина беше в разцвет, техният княз Светослав беше почти дивашки главатар... Онова, което представлява самата същност на връзката между българи и руси, не е митологичната любов между непознаващите се граждани на двете страни, а преди всичко влиянието на творческия гений на Русия през втората половина на 19 и началото на 20 век. Новоосвободена България попада в климата на невероятния разцвет на руската литература, музика, живопис...
Aко може да се говори за някаква определена и здрава традиция в българския народовластен бит, това е именно чувството на искрени симпатии, толерантност и уважение към хората от всякаква друга националност.
Аз мисля, че българите, както в миналото, така и днес, са едни от най-толерантните спрямо чужденците хора по земята. Българите не познават расови или религиозни погроми, не познават шовинистични изстъпления — дори в дни на най-горещ национализъм. Българите винаги са живели в най-добри отношения с малцинствата в собствената си страна — турци, цигани, арменци, евреи, гърци и т.н. Още у Базовите „Чичовци“ човек долавя духа на приятелско разположение спрямо другите народи, който сякаш е неизбежен от любознателността. Българите и от по-старо, и от по-ново време винаги са се възхищавали на хубавото у другите народи, без значение какви са били междудържавните отношения. Така че не може да се говори за някакви специални отношения на българите към Русия. Специални отношения може да са имали ограничени русофилски кръгове между политиците или проруски настроени офицери, но обикновеният българин едва ли някога се е оставял да бъде увлечен в такива тесни отношения. Природната му мъдрост, чувството му за реализъм и още по-важното чувство за справедливост са уеднаквявали отношението му към всякакви народности, от американци до араби, от германци до китайци. Изхождайки от чисто народната психология, ние виждаме, че не е възможно, нито е било възможно българинът да дари със специални предпочитания други народи.
Ето че нито аз, нито пък който и да е друг автор, когото познавам, може да се нагърби със задачата да определи към кого българите изпитват по-приятелски чувства — сърбите, гърците, турците или румънците...
Що се отнася до широките народни маси в България, няма никакви сериозни доказателства за ясно изразена любов към СССР в периода между двете световни войни, нито пък по време на самата война. Дори когато сравняваме посрещането на двете армии, влезли в България — германската и съветската, ние не можем да си затворим очите пред далеч по-топлото и сърдечно посрещане на германците. Така че всякакви исторически претенции за любов към СССР преди войната трябва да бъдат ограничени до малобройното прокомунистическо движение. Абсолютно невярно е такава любов да бъде приписвана на цял народ...
Когато невежи или предубедени журналисти откриват днес някаква особена българска любов към СССР, аз бих ги запитал дали техните народи биха се влюбили много в чужда сила, която нахлуе в страната им, наложи промени в угода на своето господство, проведе жесток, кървав терор, избие, унищожи или затвори всички ония, който не искат да бъдат конформисти, ликвидира всякакви граждански и политически свободи, икономически безмилостно ограбва в течение на години стопанството и наложи пълно подчинение във всяка сфера на човешката деятелност? Какво чувство, според тези журналисти, би било най-реалистично? Приятелство?...
Когато Червената армия нахлу в България, тя беше независима страна, обвързана по волята на нейното правителство с един от воюващите лагери. Равнището на българския материален и духовен живот по това време в много отношения превишаваше този на самообявилите се освободители, или с други думи — нямаше нищо за освобождаване. Комунистическата партия и просъветските граждани в България бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добрало до властта...
Публикуване на коментар