По публикацията Диалог между автор и читател: що е свобода? тази сутрин (за съжаление: с голямо закъснение, за което се извинявам!) откривам, че съм получил отговор от моята събеседница; то е публикувано в сайта на Центъра за развитие на личността •HUMANUS•; ето какво ми пише г-жа Мел Изет:Здравейте, много ще се радвам да обсъдим нещата открито. И дано повече читатели се включат в дискусията. Ще се опитам да отговарям на етапи - защото по въпросите, които съм задала, може много да се разсъждава. В отговора си Вие пишете:
“Една забележка около формулировката на въпроса Ви; питате, ИМА ли свобода съвременният човек? Свободата по начало не е нещо, което може да се ИМА (тя не е вещ, предмет и пр.), свободата е онова „нещо“, което те прави да си ти самият, да си себе си. Т.е. не е правилно да се казва „имам свобода“, свободният човек, човекът, който разбира какво е свобода, никога няма да се изрази така, а той ще каже: „Аз съм свободен!“. Свободата не може да се „има“, да се „дава“, да се „подарява“, да се „притежава“, свободате е твое собствено завоевание, което касае твоето съществуване, благодарение на което си ти самият, си себе си. Свободата, другояче казано, е битие, тя е неотделима от твоето собствено битие. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
3 коментара:
Въпреки хитроумните увъртания на философите строгият детерминизъм е несъвместим със свободата. Ако в света всичко става с желязна необходимост според природните закони, не виждам място за истинска свобода, освен ако не приемем, че човешкият дух е изключение в целия свят и в мозъка става някакво „безпричинно причиняване”, някакво въздействие върху света „отвън”, което обаче не подлежи на природните закони (иначе не би било свободно). Какъв ще е обаче този процес, който въздейства върху материалния свят, но самият е материално недетерминиран?
А другата крайност са философи а ла Сартър-Сартр, според които човешката свобода е безгранична, защото винаги сме свободни да се откажем от всички наши желания. Външните обстоятелства и ограничения нямат никакво значение. Така човекът е даже осъден на свобода и никак не може да избяга от нея, защото например дори решението да не се взема решение пак е решение.
"Строгият детерминизъм" няма как да е съвместим със свободата - по простата причина, че той е съвместим с фатализма; :-) свободата пък, знайно е, се съвмещава с индетерминизма; това са твърде елементарни положение и никакви "философски фокуси" не са нужни за доказването им...
Е да, ама има философи-компатибилисти, които смятат, че свободата не само е съвместима с детерминизма, но дори предполага детерминизъм. От друга страна индетерминизмът, тоталният хаос и непредвидимост, също е несъвместим със свободата. Свобода, изглежда, е възможна само в умерено индетерминиран (или детерминиран) свят, в който събитията стават с някаква вероятност, но не със сигурност.
За свободата на волята има много интересни експерименти на неврофизиолога Бенжамин Либет, който се тълкуват противоречиво. Самият Либет ги интерпретира в смисъл, че нямаме „положителна” воля да действаме, защото мозъкът ни взема решенията на подсъзнателно ниво и само ги „съобщава” на съзнанието, когато вече са взети, но съзнанието си мисли, че то ги е взело. Само че според Либет имаме „отрицателна” свобода на волята, защото съзнанието може в последния момент да наложи вето на взетите решения и да ги отмени. Тук има много спорове.
На мен обаче ми се струва, че нашият свят въпреки квантовата механика, която сякаш предполага индетерминираност поне на микрониво, е детерминистичен. Мисля между другото, че повечето интерпретации на квантовата механика са погрешни.
Така в някакъв смисъл изглежда, че детерминизмът и дори фатализмът е верен, а свободата на волята илюзия. Въпреки това продължавам да се оглеждам, когато пресичам улицата – хаха. Във фатализма има и нещо успокояващо – въпреки илюзията, че нещо зависи от нас, в крайна сметка всичко става, както става, без реално да можем да повлияем на събитията. От това, разбира се, не следва, че трябва да скръстим ръце и безпомощно да очакваме съдбата.
Публикуване на коментар