Тази сутрин отново станах с намерението да се върна към работата върху своята книга с условно заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ. Една отдавна започната, но все още далеч не завършена книга, писането на която, уви, съвсем не върви. Тия дни обаче все повече се убеждавам, че е сгрешена концепцията на книгата, което и е причина за нежеланието ми да работя по нея. Ето какво имам предвид.Идеята ми за една такава книга, оказва се, не се вмества във възприетата до този момент форма за влагане на съдържанието. Да напиша философско-психологическо изследване, което нищи в един дискурсивен маниер проблемите - явно не този е пътят, по който следва да вървя. Дискурс означава размишление, т.е. просто да размишлявам и да тълкувам проблемите, както съм писал почти всички свои досегашни книги, не този следва да бъде пътят. Аз тръгнах по него, но ето, вървенето (по този начин и по този път), оказва се, все повече и повече не ми е по вкуса. Един вид духът ми търси нова форма за влагане на подобаващото съдържание. Накратко казано, обикновената философска дискурсивност явно ми е втръснала. Трябва да опитам нещо ново. Нов начин за излагане на идеи и мисли, да, на философски идеи и мисли, но съвършено друг тип философстване, в който водещето да е принципно различната форма. Много ми е трудно да обясня какво имам предвид, ето, ще дам пример; дано той хвърли допълнителна светлина.
Напоследък написах три книги, в които, тъй да се рече, измених на досегашния си дискурсивен стил на философстване. Писах спомени, първо, за живота ми в казармата със заглавие ТАМ ГОРЕ ПОД НЕБЕТО; след това написах книжка за преживяното в ерата на комунизма; накрая, опитах се да изложа разбиранията си за истинския университет, но го направих не в общ, принципен, абстрактен план, а значително по-конкретно, на базата на моя личен житейски опит. Преди пък, и то с вдъхновение, пак по този тертип, написах книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Тоест, както се вижда, все повече ме занимава конкретното, непосредствената жизнена реалност, реалността на живота, такъв, какъвто той е. В неговите личностни и житейски измерения и проекции. Разказвах най-различни случки, разнищвах конкретни ситуации, в които съм попадал, и то в един съвсем личностен, психологически план, а не, така да се каже, на нивото на философската абстракция. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
1 коментар:
Последният абзац силно напомня Достоевски, който също се оплаква, че е бил принуден винаги да пише бързо, притиснат от всякакви грижи и нужди, най-вече материални, а би му се искало да твори на спокойствие, да поправя, преправя и усъвършенства. В това отношение той завижда на Толстой, който е богат и работи свободен от материални грижи, например:
„Скажите мне, скажите прямо -- как вы думаете: завидую ли я Льву Толстому?20 -- проговорил он, поздоровавшись со мною и пристально глядя мне в глаза.
Я, конечно, очень бы удивился такому странному вопросу, если бы не знал его; но я уж давно привык к самым неожиданным "началам" наших встреч и разговоров.
-- Я не знаю, завидуете ли вы ему, но вы вовсе не должны ему завидовать, -- отвечал я. -- У вас обоих свои особые дороги, на которых вы не встретитесь, -- ни вы у него ничего не можете отнять, ни он у вас ничего не отнимет. На мой взгляд, между вами не может быть соперничества, а следовательно, и зависти с вашей стороны я не предполагаю... Только скажите, что значит этот вопрос, разве вас кто-нибудь обвиняет в зависти?
-- Да, именно, обвиняют в зависти... И кто же? старые друзья, которые знают, меня лет двадцать...
Он назвал этих старых друзей.
-- Что же, они так прямо вам это и высказали?
-- Да, почти прямо... Эта мысль так в них засела, что они даже не могут скрыть ее -- проговариваются в каждом слове.
Он раздражительно заходил по комнате. Потом вдруг остановился, взял меня за руку и тихо заговорил, почти зашептал:
И знаете ли, ведь я действительно завидую, но только не так, о, совсем не так, как они думают! Я завидую его обстоятельствам, и именно вот теперь... Мне тяжело так работать, как я работаю, тяжело спешить... Господи, и всю-то жизнь!.. Вот я недавно прочитывал своего "Идиота", совсем его позабыл, читал как чужое, как в первый раз... Там есть отличные главы... хорошие сцены... у, какие! Ну вот... помните... свидание Аглаи с князем, на скамейке?.. Но я все же таки увидел, как много недоделанного там, спешного... И всегда ведь так-> вот и теперь: "Отечественные записки" торопят, поспевать надо... вперед заберешь -- отрабатывай, и опять вперед... и так всегда! Я не говорю об этом никогда, не признаюсь; но это меня очень мучит. Ну, а он обеспечен, ему нечего о завтрашнем дне думать, он может отделывать каждую свою вещь, а это большая штука -- когда вещь полежит уже готовая и потом перечтешь ее и исправишь. Вот и завидую... завидую, голубчик!..”
http://az.lib.ru/s/solowxew_w_s/text_0090.shtml
Може обаче да се аргументира и обратно, че понякога нуждата е най-силният подтик за творчество. Факт е, че мнозина от големите творци съвсем не са водели охолен живот. Охолният живот често изнежва, отпуска и прави мързелив.
Публикуване на коментар