Врели-некипели и разни нелепици около вредата от философията и от философите

В края на миналата седмица бях в София - на консултация при познат кардиолог. Той ми очерта проблемът с моето заболяване: най-вероятно сърцето ми до края на живота ми няма да бие в т.н. "синусов", т.е. в нормалния ритъм; то, апропо, кое ли е нормално у мен, та само сърцето ми да бие нормално?! Медицината в такива случаи препоръчва пейсмейкър, машинка, която по изкуствен начин го принуждава да бие нормално - докато това е възможно. Тази техника задава ритъма на сърцето, не мозъка, доколкото разбрах. И ето сега дилемата е: може още дълго време сърцето да бъде поддържано с медикаменти и да бие макар и неритмично, но със свой, естествен ритъм; а може и още сега да бъде сложено на пейсмейкър. Трябва да се реши какво да се прави.

Проблемът се усложнява и от следното. Ако бъде оставено сърцето на естествен, макар и "неправилен" ритъм, то ще свикне така, но в един моменти медикаментите ще си изчерпят силата да държат ритъма му в определени граници. Тогава, ако примерно пулсът падне под 50 удара в минута, ще се наложи задължително да се сложи пейсмейкър - за да не умре пациентът, сиреч, моя милост, поради спиране на сърцето. Ако пък, както е при мен, ритъмът не може да се удържа около 70-80, най-много 90 удара в минута - аз страдам от склонно към бързо биене сърце! - сиреч, ако ритъмът стане постоянно над 100-120 удара в минута, то тогава пак ще се наложи имплантиране на пейсмейъкър. Евентуално за да поживея още малко. Да, обаче тогава регулацията на пейсмейкъра ще е особено мъчителна за свикналото вече да бие неритмично сърце. Значи да се чака този момент не е много удачно, предвид това, че след това за сърцето ще е много по-трудно поносим изкуственият ритъм, даван от техниката, от машинката. (ОЩЕ >>>)