Имам много какво да кажа и напиша в това отношение, но за жалост все още не съм във форма, трудно се пишат философски опуси на миниатюрното лаптопче на колене, имам все още проблеми с очите (пълнят се с лимфа, тази сутрин са почти изцяло затворени, едва виждам); затуй ми се налага да бъда пределно кратък. Но да вметна няколко думи за актуалната ситуация около всекидневния живот в Клиниката по неврохирургия, в която се намирал сега.
Новото е, че оня човек, за който бях писал, който стенеше на висок глас, вече е изписан или пък мъките му престанаха, успокоил се е, но вече нощите и дните минават спокойно, без оня злокобен характер, който бяха придобили преди. За жалост, от самата обстановка много трудно заспивам, спя за кратко, а най-много мисля. Трудно е човек да бъде самотен ако има тази наклонност. Та ето за какво си мисля тия дни.
Мисля си за философските измерения на това, което преживях. Да речем, мисля си за това колко съм бил несправедлив относно идеята си, че мозъкът няма абсолютно никакво отношение към същността на мисялта; е, оказа се, че има, и то не какво да е, а твърде съществено: в дните преди опираоцията бях съвършено неспособен да пиша, да мисля, бях заради болките крайно опатичен, а пък веднага след опирацията, когато на мозъкът ми е била осигурена потребната свобода, когато отворих очи, почувствах необичайно вдъхновение! Ето тогава именно видях гълъбчето на прозореца, което ме развълнува толкова, което пък показва, че не само мислите, но и чувствата имат отношение към мозъка. Сперам дотук, изминявам се, че съм имал такова пренебрежение към мозъка - аз все още поставям на пиедестал духът! - но и мозъкът трябва да заеме своето достойно място. Друг път, надявам се, ще продължа по темата, това е само бележка за да се подсетя за него, да не го забравя.
Май ми се изчерпи лимита за писане тази сутрин. После, като си почина, може да продължа да пиша още за философските ми реакции на сегашното ми положение около границата между живота и смъртта. На интересно място бях. Любопитни усещания имах.
Но за това друг път. А сега ви желая хубав ден! Да не се напъвам да пиша повече, че наистина нямам сили...
3 коментара:
Виждаме, че макар и не винаги, но много често всяко зло е за добро. Сега можете като философа Alfred Ayer (1910-1989) да осмислите, а защо не някой ден и да опишете преживяното от философска гледна точка. У атеиста Ayer впрочем след „граничното преживяване” се появява нотка на съмнение в атеизма.
Между другото има една интересна книжка „Ударът на моето прозрение“ (12 лв) от американската авторка Джил Болти Тейлър, която самата е мозъчен специалист (невроанатом) и само на 37 години през 1996 получава мозъчен удар. Много интересно описание на преживяванията и усещанията й.
Отношението мозък (тяло)-съзнание (материя-дух) е един от най-сложните въпроси въобще. Съвременната най-вече англосаксонска „аналитична” философия до голяма степен се центрира около него. Както при повечето философски проблеми, не съществува общоприето мнение.
Като християнин Вие би трябвало да сте дуалист, при това силен дуалист, защото според християнството духът или съзнанието би трябвало да са способни да преживеят смъртта на тялото и да продължат да съществуват в отвъдното, но християните не подценяват и тялото, защото при Второто пришествие телата ще бъдат възкресени и отново ще служат. Последното понякога се забравя или игнорира.
Виждаме обаче, че нещата не са така прости. Съзнанието наистина зависи в много голяма степен от мозъка, защото ако не беше така, трябва да предположим, че през цялото време, докато сте имали проблеми с мозъка поради хематома, съзнанието Ви си е било наред, само дето не е можело адекватно да командва мозъка Ви, да възприема света и да комуникира с него. Това явно не е така. Както отбелязва и пианистката Елен Гримо: „Винаги съм си мислела, че духът ми е по-силен от тялото. Но когато си рухнал физически, това за съжаление не е вярно. Едва в укрепващото тяло и духът може да е отново силен.”
Съзнанието не е ясно отделено от мозъка, респ. тялото, не стои над него и не го контролира подобно на шофьор автомобил или капитан кораб и това е забелязал още дуалистът Декарт, а по някакъв необясним начин е много тясно свързано и преплетено с него. Как обаче се осъществява това взаимодействие, си остава загадка.
А иначе винаги трябва да сме готови да ревизираме схващанията си. Философът Даниел Денет например наскоро на 70 години обяви, че е променил мнението си за съзнанието. Доскоро си мислел, че то не е нищо повече от много сложен компютър, но вече смята, че нервните клетки и мозъчната активност са доста различни от електронни елементи.
Интересни мисли за болестта и смъртта изказва немският философ Ернст Тугендхат (род. 1930) в книжката си „За смъртта”, например:
„Преди една или две години имах една среща, която ми даде повод за последващите размишления. В едно чилийско пристанищно градче срещнах случайно възрастен мъж, много по-стар и от мен, и завързахме разговор. Преди известно време той бил болен и се опасявал, че може да умре. Тогава дал обет пред Бог да му построи църква, ако го спаси и му подари още няколко години. Бог го чул и ето че той беше жив и строеше. В случая става дума… за толкова тривиална гледна точка…, че можем да се учудим защо я намерих за интригуваща… Аз си бях представял живота като салам във времевото измерение, който винаги има край в бъдещето и дали е по-къс или по-дълъг има значение, но не съществено… Това, което ме обезпокои беше, че гледната точка на стареца в Чили изглеждаше толкова естествена. Но защо? Каква беше точно разликата между неговото и моето схващане? Неговото схващане може да ни се струва естествено, защото при живота повече е повече от по-малко. Това не го отричам, но твърдя, че тази количествена разлика на може да е толкова съществена. Да предположим, че той не е бил стар, а на 27 години и гадателка му беше предсказала, че ще умре на 79 години. Дали и тогава той щеше да даде такъв голям обет, ако Бог му подари още няколко години допълнително (отвъд 79)? Това не би било немислимо, но по-скоро куриозно и аз със сигурност нямаше да му обърна внимание. Сега става ясно какво ме беше поразило в изказването на стареца. Не беше значението на количественото, което не бях забелязал, а фактът, че се отнасяме към смъртта винаги от определена гледна точка в салама: ние не виждаме салама и неговия възможен край отвън… Защо в съзнанието за предстоящата смърт често искаме отлагане? Защо наистина? „Само да не умра сега, а по-късно.””
Из интервю с немския философ Вилхелм Шмид (род.1953):
Шмид: Да си представим, че не умираме. Как ще се почувстваме? Да предположим, че от 80 години станат 200. Има една хубава книга за 1000 места, които трябва да видите, преди да умрете. Ако два пъти годишно съм в отпуска, може да успея да видя 100. Ако са 1000 места, ми трябват 500 години. Може ли това да продължава вечно? Би станало ужасно еднообразно. Помислете и за тази подробност: не само ние оставаме, но и съседите!
Въпрос: Да предположим, че медицинският напредък е неудържим. Колко дълго искате да живеете?
Шмид: Аз съм решил за себе си: 500 години, това ми се струва смислен период, така ще узная много неща, например напредъка в астрофизиката, а ще мога и да посетя 1000-те места.
Въпрос: А с колко съпруги?
Шмид: По възможност с тази, която имам сега. Но повече от 500 години? Мисля, че би станало скучно.
Въпрос: От това следва, че ние хората би трябвало да приемем смъртта като граница на живота.
Шмид: Да, към пълнотата на живота с всички контрасти принадлежи и смъртта, трябва да се сприятелим с нея.
Публикуване на коментар