Не съм очаквал, че една моя реплика, съдържаща се в заглавието на една публикация, съдържаща само видеоклипче (виж Появи се нов музикален талант от голяма величина: ето как в Америка всички се радват на талантите!), ще породи такава дискусия, но ето, оказа се, че може; в един момент се засегна и сериозната тема за видовете философстване, поради което счетох за нужно да отделя на тази дискусия самостоятелно място; ето какво си казахме там:Анонимен каза: Тук, както обикновено, има грънчаровски подтекст: как в другите страни хората ценят талантите, но в някои страни – разбирай като България например - те не се ценят, включително не се ценят и големите философи и педагози като Ангел Грънчаров например. Тщеславието, честолюбието, славолюбието, нарцисизма и суетата са характерни за всички хора и особено за интелектуалците, които денонощно копнеят за признание. В това няма нищо осъдително, стига обаче да не се довежда до крайност и да не става мания.
Можем да се радваме на признанието, ако го получим, но все пак с мярка, и не бива да униваме, ако не го получим, защото това не е краят на света и никоя личност не е толкова важна, че светът без нея ще свърши. Винаги трябва да гледаме на самите нас от космическа перспектива и тогава нашите грижи, желания и копнежи ще се релативират и ще придобият подобаващи размери.
А иначе както отбелязва и Солженицин американската масова попкултура не е непременно еталон за подражание. Уйтни Хюстън беше добра певица, но постепенно деградира в художествено отношение и в личен план и знаем как завърши. Това е съдбата и на много други поп ”звезди” и звездички”, които с успеха губят почва под краката си. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
4 коментара:
Ето как една безобидна реплика може да отведе съвсем встрани и да доведе до задълбочена философска дискусия, но в един философски блог това може само да бъде приветствано.
Всъщност съм съгласен с последния пост на Ангел Грънчаров. Самокритично трябва да отбележа, че аз наистина съм може би прекалено в плен на „научната”, позитивистка, емпирична, аналитична философия, разпространена днес най-вече в англосаксонските страни. На 20 години си харесах този начин на философстване и за добро или зло не мога вече да се отърва от него. От това обаче не следва, че на съвременните аналитични философи им хлопа някаква дъска. Можем да ги критикуваме за много неща, но не можем да отречем, че имат и ценни приноси.
Между другото не съм на мнение, че марксизмът въпреки претенциите на комунистите е „научна философия”. Напротив, точно ако приложим критериите на истинската „научна” философия към него, той е ЛОША метафизика par excellence, например защото е имунизиран срещу опровержения. Каквото и да се случаи в противоречие с постулатите на марксизма, марксистите винаги успяват да преизтълкуват нещата и да ги вместят в своята изкуствена схема. Във връзка с това аз бих предложил една тема за дискусия, въпрос, на който аз засега нямам окончателен отговор, а именно:
Какви са убежденията на комунистите в миналото и сега? Вярват ли те в комунизма, респ. марксизма или той е само средство за целта, оправдание за техните човеконенавистнически стремежи? Защото има мнения, че още Маркс в действителност е искал да бъде диктатор на Германия и е измислил марксизма, за да оправдае стремежите си, същото важи и за Ленин и т.н. И наистина: какви са били убежденията например на Сталин, Мао, Брежнев или Тодор Живков? Вярвали ли са, че строят социализма/комунизма и ощастливяват човечеството или чисто и просто са били безкрайни циници, чиято единствена цел са властта и парите? Какви са убежденията на Путин днес?
Накрая да отбележа нещо интересно и показателно, защото и по този въпрос съм мислел много: по света може да срещнете много имитатори на Уйтни Хюстън, Франк Синатра или Елвис Пресли например, но няма да намерите имитатори например на Мария Калас или Рената Тебалди или Борис Христов или Енрико Карузо. Както и няма „млади таланти-пианисти”, които да имитират Рихтер, Микеланджели или Хоровиц. Защо? Отговорът е ясен: ЗАЩОТО Е НЕВЪЗМОЖНО. Впрочем Лист навремето е можел да имитира повечето пианисти негови съвременници, даже в тъмното така е имитирал Шопен, че е бил практически неразличим. Днес мисля Борис Березовски (не покойният олигарх, а пианистът) твърди, че може да имитира повечето пианисти.
Винаги може да се разговаря и в процеса на разговора да се стигне и до важни моменти. Това, разбира се, е добро, заслужава приветстване.
Поставяте интересни въпроси, по които заслужава да се помисли и поговори. Ще помисля и ще се опитам, ако намеря време, да кажа нещичко по тях...
Между другото е интересно, че даже „стоманени” хора като тов. Сталин понякога явно са изпитвали човешки чувства и са се затрогвали. Показателен в това отношение е достоверният епизод между пианистката Мария Юдина и Сталин, който тук привеждам на руски:
Однажды в Радиокомитете раздался телефонный звонок, повергший в состояние ступора всех тамошних начальников. Звонил Сталин. Он сказал, что накануне слушал по радио фортепьянный концерт Моцарта № 23 в исполнении Юдиной. Спросил: существует ли пластинка с записью концерта? "Конечно, есть, Иосиф Виссарионович", - ответили ему. "Хорошо, - сказал Сталин. - Пришлите завтра эту пластинку ко мне на дачу".
Едва была повешена трубка, руководители Радиокомитета впали в дикую панику. Дело в том, что на самом-то деле никакой пластинки не было, а концерт передавали из студии. "Но Сталину, - рассказывает Шостакович, - смертельно боялись сказать "нет". Никто не знал, какие будут последствия. Жизнь человеческая ничего не стоила. Можно было только поддакивать".
Срочно вызвали Юдину, собрали оркестр и ночью устроили запись. Все тряслись от страха. И только Юдиной, как пишет Шостакович, было море по колено. Дирижёр от страха ничего не соображал, пришлось его отправить домой. Вызвали другого - та же история: сам дрожит и сбивает оркестр. Только третий дирижёр смог довести запись до конца. Это был уникальный случай в истории звукозаписи - смена трёх дирижёров. К утру запись была наконец готова. На другой день в сверхсрочном порядке была изготовлена пластинка в одном экземпляре, который и отправили Сталину.
Но история на этом не закончилась. Через некоторое время Юдина получил
В это трудно поверить. Сказать такое вождю... "Слова её звучали неправдоподобно, - пишет Шостакович. - Но она никогда не лгала". Свой рассказ об этой невероятной истории Шостакович заключает так: "С Юдиной ничего не сделали. Сталин промолчал. Утверждают, что пластинка с моцартовским концертом стояла на его патефоне, когда его нашли мёртвым".
http://www.peoples.ru/art/music/classical/yudina/
След "получил" пропуснах това:
а конверт, в который было вложено 20 тысяч рублей - огромные по тем временам деньги. Ей сообщили, что это сделано по личному указанию товарища Сталина. И тогда она написала Сталину такое письмо: "Благодарю Вас, Иосиф Виссарионович, за Вашу помощь. Я буду молиться за Вас денно и нощно и просить Господа, чтобы он простил Ваши прегрешения перед народом и страной. Господь милостив, он простит. А деньги я отдам на ремонт церкви, в которую хожу
Публикуване на коментар