Има ли система, няма живот: животът иска едно нещо, той се "храни" с едно нещо - свобода

Моята нова книга с примерното, с условното (засега) заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ напредва, въпреки че в последните дни спрях да пиша по нея, понеже бях зает с други, по-неотложни неща; но ето тази сутрин оставям всичко друго за да попиша по нея. А и в предишните два дни, макар че ми се наложи да пиша по други теми, аз пак продължих да мисля по темата за учителстването, която ме занимава така силно напоследък. Между другото, понеже учителстването в неговия истински смисъл е интимно, така да се каже, също и фино духовно взаимодействие между свободни личности, то всичко истинско и същностно в него следва да се прави с вдъхновение, с отдаденост на духа на човека, даже с патос, разбира се, не изкуствен, не принудителен, не по диктовката на разсъдъка, не организиран отвън и пр., а спонтанен, естествен, свободен. Само тогава ще се получи или породи онова "запалване на пламък", и то не къде да е, а в душата на младия човек, на възпитавания, на обучавания.

Разбира се, трудно е да се опише как именно се постига всичко това, тук именно моментът на изкуството е решаващ, но главното, изглежда, е това: създаване на комфортни условия за пълноценни духовни занимания, като под думата условия разбирам и вътрешни, душевни - настройка, нагласа, предразположеност на душата, настроение, attitude и пр. - а също така и външни, условия на средата. Думата attitude иде от лат. “aptitudo” - готовност, склонност, и от лат. “actus” през итал. “atto” - действие, поведение. Цялата работа, следователно, се свежда до това, първо, как да бъде запален огънят (а огън се пали чрез предизвикване на искра), после, след като веднъж огънят е запален, следва да се разбере как той може да бъде поддържан, та да не изгасне, тук има много фактори, примерно какво "гориво" се използва, как огънят да се "подръчква", да се подклажда, с оглед да гори интензивно и да топли, най-вече душите, щото това е именно преди всичко вътрешен огън, огън, в който именно се разгръща и развива тайнството на духовния живот на човека. Разбира се, тия неща следва да стават по един пределно естествен, непринуден начин, иначе няма как да станат, да се зародят, да се разгорят, да заживеят и пр.

Да, но ето, че някои се опитват да натикат всичкия този духовен живот в прокрустовото ложе на наложени отвън разсъдъчни правила, инструкции, регламентации, организации и пр., т.е. по един подреден и обхванат от системата начин. Аз наскоро присъствах и участвах в едно обсъждане, посветено на потребността от промяна в българското образование - виж Представяне на демократичното училище в Пловдив, там има видеозапис на случилото се на това обсъждане - и там, понеже всички бяхме единодушни, че образователната система е негодна, търсехме възможно най-убедителния и ефикасен начин тя да бъде променена; но там чух съображението, че онова, което следва да подмени прогнилата и продънена система в българското образование трябвало също да има характера на система, примерно свободното образование, тъй да се рече, също трябвало да бъде някаква своего рода пак система. Аз тогава се въздържах да взема думата и да разкажа какво мисля за т.н. система, какво мисли по въпроса философа Мераб Мамардашвили, той казва неща, които са ме впечатлили от много години, но там се въздържах; ето тук обаче се налага да се изкажа. Ще се постарая да бъда пределно кратък и ясен, щото във философския смисъл темата е голяма може да ни отведе далече.

Системата, най-общо казано, е начин на организация на нещо, на връзка между частите или елементите, от който то е изградено. Системата именно се гради, градежът е нещото, което е водещото при системата; тя не се ражда, а именно се гради, нека това да го имаме винаги в ума. А как нещо се гради? Ами гради се като се следва някакъв план, изработен от разсъдъка, някой нещо е изобретил и е решил да го приложи на практика, да опита да обхване живота, да го натика в рамките на системата. Ето, прусаците са изобретили казармената система на традиционното училище, в него е характерна именно една авторитарна и казармена организация на отношенията, щях за малко да кажа на "живота", ала тук тази дума не бива да се употребява, щото системата е именно противоположна на живота, там, където има система, там няма живот. А какво и животът ли? Ами животът е нещо "антисистемно", а като такова е подчинено на друг принцип, не на външната разсъдъчна и планомерна регулация, а животът е нещо, което се разгръща по естествен път, тук имаме една органика, една органичност на т.н. живи "системи", като изразът "жива система", както вероятно, да се надяваме, усещате, е подобен на израза "дървено желязо", въпреки че в науката подобни алогични изрази често се употребяват, независимо от претенциите й за точност и пр. При организмичните съществувания, а най-ясен пример за това е един жив организъм, примерно, човешкото тяло - животът се поддържа от някакво необяснима, но за сметка на това толкова естествена "организация", забележете, езикът ни е голям философ, много мъдрост, всъщност цялата възможна и постижима мъдрост се съдържа в езика, цялата работа е да я извадим оттам. Какво има в организмите? Ами има органи, всеки орган е не просто "част", а нещо много по-различно, понеже ако извадите един орган, организмът в много редки случаи ще продължи да съществува, всеки орган и жизнено значим, е значим за поддържането на живота на цялото, именно на организма. Шопенхауер пък говори за архитектонически начин на строеж на нашите мисли, на връзка на частите, от които се състои мисълта ни, лично него този начин на организация на мислите не го задоволява, понеже всичко е подчинено на диктата на самонадеяния разсъдък, и - забележете! - за органически начин на организация, по аналогия с връзката между "частите", именно органите на живия организъм. Тук вече вече не можем да говорим за "система от мисли", а само за мисловен живот, органически "построените", всъщност родени мисли, притежават нещо, което "мисловните градежи" и "постройки" никога няма да притежават, именно "притежават" живот, те са жизнени, живи, жизнеустойчиви - и цялата работа е да разберем как този великолепен живот се поражда и поддържа. Та значи и алтернативното образование, алтернативно на системния модел, на модела на системата, е именно такова, повтарям: то е жизнено, живо, жизнеустойчиво, то просто е живот, докато системата е нещо мъртво, неодушевено, безжизнено и пр. Там, където се появи система, там животът вече е приключил, там живото вече е било убито; примерно това се случва при дисекцията на живи организми, примерно, когато учените почнат да режат някоя жаба. Между другото, подобни "патологоанатоми" на мисленето или направо гробари са и дейците на системното образование, там, в тази наша прехвалена образователна система затова всичко е мъртво, там няма и не може да има живот, камо ли пък духовен и пр.

Та значи нужна ни е не нова система, с която да заменим прогнилата досегашна система, а ни е необходимо радикално отказване от модела на системното убиване на живота и на духовния живот като такъв, който имаме в прехвалената система на образование. Или на регламентация на живота. Щото ако образованието (или "формирането" на човека именно като човек!) в неговия същински смисъл е живот, е духовен живот - и нищо друго не може да бъде! - то просто няма как да бъде тикано във формите на една такава външна и разсъдъчна регламентация на отношенията, именно защото в тях няма живот, а има само някаква нескопосана имитация на живота. Там, където има живот - примерно, да речем, живот на душата, на собствената ни душа - там не може да има "ръководство", "план", "разсъдливо пресмятане на минуси и плюсове", там няма аритметика, изчисляване на фактори, там също така няма и не може да има механика, да, там всичко това го няма и не може да го има, щото ако го има, то, както вече казахме, ще убие живота, ще го анихилира, ще съсипе самата жизненост. Животът си тече с присъщата му спонтанност (думата спонтанност по смисъла си е идентична с думата свобода), непринуденост, вътрешна и органична динамика, животът е, другояче казано, едно велико тайнство, което разсъдъкът няма как да разгадае, той е едно тайнство, на което просто трябва да се отдадем. "Обяснението" на тайнството е равностойно на разрушаването му, ето защо този род тайнства, както още Шопенхауер твърдо заявява, могат да бъдат постигнати в тяхното естество само интуитивно, благодарение на тази велика духовна сила, каквато е интуицията (усетът, чувството, непосредственото съзиране на истината и пр.) Та значи това, което имаме при системното съсипване на живота в рамките на разсъдъчното устроената образователна система е не нещо друго, а тъкмо убиване на живота, правене та така, че животът в рамките на системата да е принципно невъзможен, да е принципно изключен. В рамките на разсъдъчно организираната система имаме не друго, а тирания на самонадеяния и претенциозен разсъдък, който не признава живота - и който по естеството си е сила, не понасяща живота. Аз тук, разбира се, нямам възможността (пък това и не влиза в целите ми) да се разпростирам по тия въпроси, които, между другото казано, съм разгледал изчерпателно в цяла една поредица от мои книги, като се почне от книгата Животът на душата, мине се през книгата ми със заглавие Преследване на времето (подзаглавие: Изкуството на свободата), после следва книгата Тайнството на живота (подзаглавие Въведение в практическата философия), една друга, носеща заглавието Изкуството да се живее (подзаглавие Етика на достойнството), още една, със заглавие Изворите на живота (подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), Универсумът на свободата (подзаглавие: Източниците на достойнството, успеха и богатството) и други, вижда се, че това са теми, които са ме занимавали в целия ми досегашен живот, те са основни теми и на моето, така да се рече, творчество (една дума, с която не бива да се злоупотребява - щото само Бог е Творец, а всички ние, простосмъртните, сме чисто и просто жалки аматьори в т.н. творене).

Значи ако започнем да търсим друга система, която да замени сегашната прогнила, банкрутирала и катастрофирала система на образование, това означава, че един мъртвешки принцип на непоносимост към живота ще се опитаме да го заменим с друг такъв, а това, както сами разбирате, е твърде глупава работа. Ако ще трябва да променяме решително принципа, "ръководното начало", принципа на организация, то такава радикална и принципна промяна може да има само ако се откажем от гнилостта и смъртта - и изберем живота. Тъй че всички ония учители, които, така да се рече, органически не са понасяли принципа на мъртвешката система на убиване на всички кълнове на живот, наричана "система на българското образование", примерно, и все пак са били принудени да работят в нея, те, убеден съм, е трябвало да предизвикват именно някакви "искрици", с които да подклаждат някакви изяви на живот, на горене, на пламтене или както там искате го наричайте. И ако, както знаем, принципа на мъртвешката образователна система, произвеждаща не друго, а тъкмо мъртъвци за духовното, мъртъвци също така и в личностно отношение, е принципа за "наливане на знания в главите", понеже тази система разглежда главите на младите като съдове, съдини, кофи, гърнета или както искате ги наречете, подлежащи на наливане и пълнене, то една жизнена и жизнеспособна, органична, наблягаща на спонтанността, на творчеството, на интуитивното търсене, постигане, сътворяване и откривателство на истината "форма на организация", по скоро на самоорганизация, такава една форма, значи, ще се опира не на друго, а на предизвикването на ония искрици, от които по-нататък ще се разгори пламък - пламъка на духа, на духовния живот, на живота на свободата, на живота на свободния човек. Виждате колко са прости и ясни нещата всъщност, стига да не сме самите ние деформирани, извратени, опорочени от въпросната човеконенавистническа и също така свободоненавистническа система на образование. Която при това, като капак на всичко, комунизмът доведе до такива хипертрофирани и абсурдни форми на проявление, които самият разсъдък, който ги е породил, сам не може да проумее. Но за долавянето отвратителността на които се иска едно най-простичко нещо: иска се сетиво, иска се усет, иска се душа, иска се сърце, иска се съвест, иска се чувство.

Оттук именно и следва това, че в така потребното ни автентично образование и училище се иска да работят сърцати учители, учители със сърца, учители, чиито сърца не са просто "помпи на кръвообращението", а са нещо значително по-важно. От гледна точка на системата (винаги трябва да се пазим от това да наречем новото и така потребно ни образование и училище "система", който употреби думата "система", в светлината на вече казаното, ще се издаде, че такъв е враг на живота и на свободата, на човещината и пр.; правете си сметка какво представляват и колко струват ония хора, от чиито уста думата "система" не слиза, тя е тяхна най-любима дума, те са, така да се каже, поклонници на системата, ерго, са врагове на живота), та значи от гледна точка на системата "добрият учител" е едно разсъдливо безсърдечно плямпало, което до безкрайност повтаря някакви си там изтъркани и банални глупотевини на голия разсъдък, в които няма нищо, което да може да запали мисълта в душите на възпитаниците му. Разбира се, такъв разсъдлив дръвник добре си е направил сметката, че като изпълнява инструкциите на тираничната разсъдъчка и човеконенавистническа система, ще си осигури не толкова "живот" до пенсиониране, а по-скоро ще си осигури жалко вегетиране, не заслужаващо да се нарече живот, нали така? Такива, бих си позволил да кажа директно, уроди, в училищата всъщност не правят нищо друго, освен да воюват с живота, да съсипват живота, да потискат всички прояви на живот, на жизненост и пр., които са така характерни за бликащите от живот, за преизпълнените с живот и с жизненост тела и души на младите хора, на техните ученици. Сега схващате ли, от гледна точка на току-що казаното, какво всъщност се прави с децата ви в нашите училища, драги ми тиквеници и балъци, дето сте позволили така наивно по този грозен начин да постъпват с децата ви? - имам предвид в случая огромната част от родителите.

И така, там, където съществува система, там животът е прокуден, там животът вече е убит: схващате ли от тази гледна точка какво се случва на децата ви в рамките на нашата образователна система? Това е основната ми мисъл, запомнете я. Система и живот са несъвместими понятия. За да се възроди животът в българските училища се иска да прогоним системата от тях. Административна и всякаква друга. Има ли система, няма живот. Животът иска едно нещо, той се "храни" с едно нещо: свобода. Едно жизнелюбиво и свободолюбиво образование е нужно на младите хора в съвременни условия, в които животът, в това число и духовният, следва да има безусловен приоритет. И личността - свободна и суверенна - следва да има такъв безусловен приоритет. Това всичкото може да стане по един начин: не просто като се откажем от системата, не само като я изгоним от нея, а като възвърнем всички права на живота в тях. И като развалим и осуетим диктата на разсъдъка в училищата, в образователните и възпитателните учреждения. Също така се иска да прогоним държавата от тях, щото държавата е чудовище, което също се опира на диктатурата и тиранията на разсъдъка. Изгоним ли държавата и властта на държавния чиновник от училищата, ще овластим учениците, учителите, родителите, гражданите, човеците, личностите, българите, сиреч, демокрацията у нас ще се възроди, ще заживее свой живот. Отнякъде все трябва да започне животът на многострадалната българска демокрация, е, от училищата, от образованието ще започне този живот. И този растеж. Тия неща са елементарни, но точно затова са съвсем забравени.

(Налага се да спра тук, щото имам друга работа, закъснявам вече. Хубав ден! Скоро, живот и здраве да е, ще се върна и ще продължа теста си с оглед да го завърша.)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo