Голяма трагедия щеше да настъпи ако децата ни не бяха така погнусени от това, което биват заставяни да правят в училище

Хората са създадени за да бъдат обичани, а вещите - за да бъдат използвани. Причината, поради която сега светът е в хаос, се дължи на това, че вещите са обичани, а хората - използвани.

Джонатан Молду

Попаднах току-що на тази мисъл и решавам да я оставя тук един вид като посвещение към текста, който възнамерявам да напиша тази сутрин. Неделя е и ми се пише, разбира се, имам още за писане по моята книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, е, с намерение да я завърша в някой щастлив ден, сядам и започвам да работя. Макар че какво означава една книга да бъде "завършена" - или една идея някога да бъде изразена, да бъде въплотена? Трудна работа е това, много трудна. Даже невъзможна. Тази констатация е едновременно обезпокояваща, но в някакъв смисъл ме и успокоява. Така е устроена душата ни: да се стреми към невъзможното. Хрумва ми в тази връзка мисълта на Пиндар - Не се стреми към безсмъртен живот, моя душо, а открий полето на възможното - потърсих точния цитат, а пък Гугъл ме насочи любезно към моя "контратеза", ето как аз съм опонирал някога: Стреми се към безсмъртен живот, душо моя - понеже полето на възможното е прекалено тясно за теб: блажени са ония, които искат невъзможното!. Имам някакво отношение към сегашното ми затруднение, е, нека да остане тук, пък може при редактирането да го премахна.

Но да започна да се трудя по темата си. Виждате ли как стоят нещата когато застанем на принципа на живота? - имам предвид в образованието, в обучението, в учителстването, в познанието, в ученето; ами всичко става твърде хлъзгаво, динамично, тук разсъдъчните формули, рецепти, инструкции и пр. не помагат, напротив, противопоказни са. Приемем ли принципа на живота - а в предишното си разсъждение аз се постарах да покажа, че системата, плод на тиранията на разсъдъка, е извън сферата на живота - та значи щом приемем принципа на живота, ние мигновено приемаме всичко, що произлиза от него, а именно: вдъхновение, творчество, свобода, непринуденост, търсене, стремежът към откривателство, някаква чудна носталгия към новото, безпокойства, свързани с неувереността, трепети, вълнения, импровизация, неизвестността, която мами, чувството за незадоволство, примесено с омаята на предчувствието, че ето тук, в този момент, в душата ми предстои да се роди неведом преди смисъл и т.н. Всичко това го няма и не може да го има при обучение, учене и познание, които са заклещени в строгите и така тиранични предписания на регулираното, на контролираното, на имитационното образование, учене, познание, в което няма никакво раждане на новото (знание, смисъл, разбиране, ценности и пр.), а имаме просто и механично възпроизвеждане на отдавна известното. Единият подход ражда вдъхновение и дори страст, другият ражда единствено скука, погнуса. Всеки нека сам да решава на какво иска да заложи.

Смятах да разгръщам основната си мисъл в тази книга в различни планове: исторически, като тръгна от сблъсъка на тия основни позиции още в древността, след това ми се щеше да съпоставям добитото с непрекъснати илюстрации по посока на лично преживяното, на намереното в живия опит, в непосредствената ми дейност като учител, като изследовател и пр., а същевременно, паралелно на това, да провя и своите, така да се рече, теоретични обосновки и изводи. Синтез на исторично, на практическо, на теоретично, пък и дори на емоционално, щото, както е известно (аз много съм писал за това), човекът по принцип е способен към всяко нещо да се отнася именно по тия основни начина: познавателно, ценностно, накрая практически. Да мисля (да теоретизирам), да чувствам (да полагам своите опити да разбирам) и, на тази база да действам, да правя, да осъществявам своите инициативи - това е всичко, на което принципно сме способни. Тия три момента необходимо следва да присъстват и в живото образование, обучение, познание и учителстване. Също така, на тази принципна основа, може да се проумее защо не само учителстването е изкуство, на и самото учене и обучение трябва да съдържат в себе си, по един органичен начин, този най-творчески момент, свързан с изкуството. Опитаме ли се да обясним всичкото това (аз тук само най-схематично бележа тия моменти), да го разгърнем в неговата принципна същина, едва тогава ще мога да приема, че не съм пропуснал нещо истински значимо, потребно за разбирането.

Навремето, преди доста години вече, написах едно помагало по логика, което нарекох с претенциозното заглавие ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА. Знаете, логиката, т.н. формална логика, е доста скучен предмет, е, аз пожелах да го "оживя", ето, поработих в тази посока, в резултат се роди книжка, която нарекох по указания начин; подзаглавието, което й дадох, беше "Класическа логика". Оказа се, че чисто философската страна - а аз в тази своя книга се опрях на Кант, щото открих, че той най-понятно и дори човечно е разработил проблемите на логиката - затруднява учениците ми, по причина на това, че те изобщо са отвикнали да мислят; причината за това е осакатяващият ума им модел на непълноценно образование, който доминира в образователната ни система до степента на ужасна тирания. В един момент, още преди да напиша помагалото си по логика, се видях в чудо: чистите умствени и мисловни занимания с логика, колкото и да настоявах и да се опитвах да пробудя търсенията на младите, не им бяха изобщо по вкуса. И спасението ми знаете ли откъде дойде? Намерих избавление ето в какво: в забавните логически задачи. Порових се в разни стари книги, които открих в Народната библиотека, извадих си всичко онова най-занимателно, което мен лично ме впечатли, подредих добитото в един "Практикум по логика", отпечатах го и, въоръжен с това нововъведение, се отправих към училището. Настана същински фурор: учениците ми се увлякоха така, че повече решително не искаха да им предлагам да се занимаваме с "теории": "Ееее, господине, молим Ви се, дайте ни още логически задачи! Нека и този час да порешаваме задачи, молим Ви се, господине!". Така чистосърдечно и трогателно настояваха, че аз, понеже съм с добро сърце, отстъпвах. Следващият час пак се случваше същото. Какво да правя, те продължаваха да си искат и искат нови и нови задачи? Спореха, надпреварваха се кой по-напред да разкаже своите предложения, мислеха със страст и невероятно увлечение-вдъхновение!

Чудесна работа, да, ама системата не позволява такива волности: има програма, която трябва да се спазва, има разни теми и пр., които трябва да бъдат "минати". Е, намерих компромис: всеки час ще решаваме и от така любимите на младите забавни логически задачи, но покрай тях им "пробутвах" и по нещичко от теориите, от чистите разсъждения. Вярно, правиха младите гримаси на отвращение като усетят, че искам да ги "преметна" и да им пробутам малко теория, те поне не умеят да се държат фалшиво (поне в моите часове де, иначе много умеят да се преструват!), но работите някак вървяха. Някои ученици откровено ми заявяваха, че заради тия забавни задачи логиката им била станала любим предмет! Е, на тях може да е любим, но администрацията в един момент скочи да парира "волностите". Да не забравя да публикувам днес един "констативен протокол", написан по повод на проверка на мой час по философия или по логика; ще видите как изглежда "живото обучение" в очите на примерния цербер на системата. Май дори ще се наложи да публикувам поне един такъв документ в книга си, с оглед да дам думата и на другата страна. Всичко, което е забавно, което е приятно на учениците, на младите, което за тях е вълнуващо, е осъдително от гледна точка на системата. Казах, системата е устроена така, че не понася живота, а какво е животът без радостта? Учениците, по постулатите на системата, в часовете трябва да бъдат тъжни и сериозни, сякаш са на погребение. Какво погребват ли? Ами сами си правете изводите кой е мъртвецът, подлежащ на погребение в тия поредици от несвършващи сякаш дни, в които младите ходят на училище.

По тоя модел протичаха и останалите ми часове: по "чиста философия", по философия на правото, по философия на морала, по психология, по гражданско образование. Търся, старая се да намеря, според настроението на учениците, някакъв момент, който е интригуващ, забавен, любопитен, предразполагащ към търсене, разговор, спорове. Винаги има във философията такива казуси, моменти, забавни случки, истории, било с философи, било някакви други, било дори взети от самия непосредствен емпиричен живот. Или от самото всекидневие. Младите много си падат по образование или обучение, дълбоко свързано с нуждите, с грижите, с трепетите дори на непосредствения жив живот. Щом почнем да разговаряме по нещо такова, ушите им, личи си, щръкват, те тогава наострят уши и дори, представете си, зарязват в един момент тъй забавните си игрички на смартфоните. Щом този епизод бъде обсъден и почнем да се занимаваме с нещо "от програмата" или "от учебника", мигновено в очите на младите се появява разочарование, скука и те почват да търсят нещо друго, по-приятно, по-занимателно. Това, че младите търсят и предпочитат забавното, увлекателното, тръпката на интригата, на приятните неща, е нещо съвсем естествено: младостта е изцяло отдадена на поривите на живота. Младите са това: те са преизпълнени с живот, и то не с какъв да е живот, а с един буен, не признаващ покоя, вечно динамичен живот. Ето и затова е така вредно за младите да ги принуждаваме часове наред да стоят неподвижни, кратки, отчаяни, сякаш са старци, върху столовете. Това стоене-седене неподвижно върху столовете е едно от най-глупавите и дори опасни престъпления на административната система: 7 часа дневно младите, в чиито тела бушува толкова много живот, тела, които кипят от жизненост, трябва да седят кротко на столчетата и да не помръдват даже, представяте ли си какво непоносимо насилие е това! Системата предписва и ги заставя да се държат като благоприлични съсухрени старчета, в които животът вече, така да се рече, е "отишъл по дяволите", старчета, които са в навечерието на смъртта. Давате ли си сметка какво страшно насилие върху телата и душите на младите е това неподвижно стоене-седене на чиновете или столовете, 7-8 часа дневно, пет дни в седмицата, 7-8 месеца в годината - и то продължаващо 12 поредни години! 12 години, и то не какви да е 12 години, а тъкмо 12-те години, в които животът кипи в душите и в телата им най-интензивно! Не, това наистина е страшно престъпление. Когато аз, разбирайки това, разреших на всички мои ученици по време на час, без да ми дават никакви обяснения и без да искат разрешение, да могат да стават, да излизат от класната стая и да ходят където искат и колкото си време искат, с това, предполагам, съм отправил едно най-голямо предизвикателство спрямо насилническата и неуважаваща човечността на младите система. Интересно е, че очаквах всички ученици масово да се юрнат към вратите, така ще стане - ми казваха приятели, с които споделих намерението си, никой няма да остане в часа ти, безумецо! Уви, оказа се, че нищо подобно не се случи реално, след като им дадох такова едно екстравагантно правило: да излизат когато си искат без да дават никакви обяснения и без да искат разрешение. Знаете ли какво се случи? Едва ли предполагате. Ще ви кажа, щото то е много показателно.

Първо, учениците не ми вярваха, казаха: господине, явно блъфирате, това не може да е истина, има нещо подвеждащо, май искате да ни изследвате, да видите колко ни е акъла, нали познахме? Не вярваме да сте чак толкова наивен да вярвате, че някой изобщо ще остане в класната стая ако наистина ни разрешавате да си излизаме когато си искаме. Отвърнах: е, да приемем, че е експеримент, но наистина имате вече такова право, излизайте, то се подразбира, че човек ще тръгне да излиза когато има някаква причина, нали така? Ами ако причината е, че решително не ни се стои в час и не ни се ходи на училище? - не отстъпваха учениците, които неслучайно са така недоверчиви. Ами вие сами си решавате какво да правите и защо го правите, нали така? Аз пък не ща никой да задържам в часа си насила, щото тогава се губи смисълът. И двама ученика да останат само в час, ще има по-голям смисъл, щото те ще са останали защото са го пожелали, щото са разбрали, че за тях лично има смисъл. Такива неща сме си говорили. Казвам аз такива неща, а по-голямата част от учениците ми ме гледат със... съжаление: горкият наш учител по философия, дали наистина човекът не е нещо мръднал? Не, явно не е наред щом приказва такива приказки, каквито нито един друг учител не си позволява да приказва. Тя, философията, явно никому не прощава. И знаете ли какво стана в крайна сметка? Е, излизаха си някои ученици, връщаха се, разбира се, имаше и някои, които изобщо не се връщаха повече в час, но изненадващото е, че изобщо не настъпи очакваната анархия, примерно цели класове да си тръгват и да напускат учебната стая. Такова нещо никога не се случи. Обикновено се възползваха от въпросното скандално "антисистемно" правило за свободно излизане от класната стая по 2-3-4 ученика, и то от тия, дето са набедени че са "най-лоши", именно са по-непослушни или недисциплинирани, другояче казано - дето са свободолюбиви, дето са неконформисти. Интересното е, че точно тия ученици мигновено схванаха смисъла на иновацията ми, прецениха плюсовете и минусите и се възползваха. И още по-интересното е, че като поскитаха час-два-три, в един момент почнаха да се връщат в часовете и дори да стават все по-активни, вероятно за тях ситуацията се промени кардинално, щото вече оставаха в класната стая защото те така са решили, защото това вече е техен избор, щото моментът на принудата и на насилието вече го нямаше. И работите потръгнаха. Виждате ли колко просто се решава проблемът с т.н. "дисциплина", който системата иначе никак не може да реши?

Общуването на учителя с учениците трябва да е пълноценно: както личност общува с личности. Както общуват личност с личност. Пълноценна е личността, която се изявява с цялото богатство на своя потенциал, с цялото богатство, примерно, на своята душа. Това следва да важи и за учителя, и за учениците. Аз това на едно място го нарекох "личностно-центрирана методика" или личностно-центриран подход. Съвсем обаче не се разбира в какво точно се изразява този подход. Ще обясня вкратце, щото този момент има голямо значение.

Да се изявяваш с цялото богатство на своя вътрешен потенциал означава нито една твоя душевна сила да не е пренебрегната или подценена, опази Боже пък да е изцяло елиминирана. Кои са всичките душевни сили на човека ли? Ами ето кои: умът (разсъдъкът, акълът, интелектът, съзнанието, "мислещата способност"), това именно е душевната сила, която има диктаторски наклонности и която при неживия "системен" подход тиранизира всички останали душевни сили, не им позволява да се изявяват; чувството (от същия род са усетът, интуицията), това е душевната сила, явяваща се антагонист на самонадеяния ум, те, тези две душевни сили не могат да се понасят, като кучето и котката са, вечно се джафкат и дори "хапят"; въображението, волята, паметта, една огромна по потенциала си душевна сила е т.н. безсъзнателно, несъзнаваната психика, явяваща се представител на тялото, с всичките му инстинкти, воглаве с нагона за размножение, за поддържане на самия живот, именно сексуалността; тук можем да отнесем и Аз-ът, т.н. самосъзнание (със "сестрите" му самочувствие, самоувереност, своеволие и пр.), Аз-ът именно следва да е нещо като диригента на оркестъра, има огромна роля за хармонизиране и сработване на душевните сили, с оглед да не произлезе от взаимоотношението им някаква какофония, а да се получи прекрасна мелодия. Аз тия неща съм ги разгледал най-основателно и подробно в моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, поредица от есета, които в своята съвкупност изразяват моите разбирания в областта на т.н. ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ (аз съм я определял и като ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ), впрочем, вчера бях в София за да получа допечатка от петото издание на тази книга, ето, като пиша това, екземпляр от това издание стои пред мен, това е първата ми издадена книга, имам предвид този текст, тя за първи път излезе от печат преди доста години, през 1997 г. Та когато една личност се изявява цялостно, в цялото богатство на своите сили и на своя потенциал, тогава нито една душевна сила, примерно, не е пренебрегната, не е оставена да страда, не е игнорирана, подценена и пр. Да, ала ето, в рамките на абстрактната разсъдъчна система на командното образование на младите се предлага да развиват само една-единствена своя душевна сила, превърнала се в тиранин, в жесток господар, става дума за толкова самонадеяния разсъдък (ум, акъл, интелект). Самата тиранична образователна система е творение и продукт на въпросния самонадеян ум, ето, на тази основа тя не допуска изяви на другите душевни сили, или ако допуска, то ще бъде в минимална степен, няма да им позволи да се разгърнат, да се изявят подобаващо или пълноценно. Затова, примерно, рисуване или музика в рамките на нашата образователна система се "учат" (!?!) крайно ограничено, направи мизерно, един вид, така да се рече, от "кумува срама", колкото да се знае, че има нещо такова. И забележете: употребих думата "учат" по отношение на музиката и рисуването, за какво "учене" може да става дума, след като, примерно, пълноценното занимание с изобразително изкуство изисква на младите да им се даде възможност просто да изразяват чувствителността на своята душа чрез рисуване, чрез практикуване, чрез упражняване на това или на някое изкуство на самоизразяването, примерно, на танца. Моментът на учене, на знаене тук има подчинено значение, разни информации за това как се държи четката, какви бои има, какви платна, хартии, техники на изразяване и пр., това наистина е второстепенно, а истинското е това: изразяването на душата чрез рисуване, чрез бои, цветове, форми и пр. Колко време и спокойствие се дава на младите да се упражняват в това изкуство? Никак. Или само про форма. Моят син имаше огромен талант в рисуването, преди да тръгне на училище умееше да рисува и постоянно рисуваше, като тръгна на училище постепенно се отказа да рисува, отщя му се да рисува, забрави да рисува, престана да рисува. Вече изобщо не рисува. В резултат на 12 години ходене на училище и ето вече 4 години занимания в университета синът ми в момента вече съвсем не знае какво умее, какво иска да прави и пр., явно травмите на системата са страшни. Не му се меся, въпреки че много разговаряме по тия въпроси, сам признава и осъзнава, че системата почти нищо значимо не му е дала, но много му е отнела. Това важи, предполагам, не само за моя син, вие запитвате ли се какви ефекти е упражнила системата върху душите на вашите собствени деца?

Изкуството като такова, както, впрочем, и философията, имат тази своя могъща духовна и творческа сила, че дават простор за разгръщането и развитието на всички до една душевни сили на човека, на целия негов потенциал. (Другата "половинка" на човека, именно тялото, могат да разгърнат себе си чрез заниманията със спорт, примерно гимнастика и пр., знаете, в днешно време грижите за тялото са доста напреднали, мнозина от младите са станали т.н. "фитнесманиаци", усилено се занимават с "помпане на мускули", което, както и да го погледнем, е едностранчивост, но това е друга тема.) Когато обаче в един неправилно построен модел на едностранчиво и ощетяващо младите хора образование, каквото е нашето, се даде възможност една душевна сила, именно разсъдъкът (умът, интелектът, акълът, съзнанието) да бъде нещо като диктатор, тиранин или пълновластен господар, всички други душевни сили, разбира се, са пренебрегнати, са поставени в унизено положение, са потиснати, обидени и пр. Те, разбира се, не се примиряват и не просто се съпротивляват, а и се бунтуват, в резултат на техния бунт, на тяхното отмъщение, системата като цяло постига своите общо взето мизерни резултати. Защо са мизерни тия резултати ли? Ами защото системата прави така, че останалите душевни сили вместо да подпомагат усилията на ума, му пречат - за да му отмъстят за пренебрежението. Нали знаете когато ви заставят насила на учите, примерно, да четете учебник или книга какво се получава? Ами щом чувството не е предразположено да подпомогне усилията на ума, то в крайна сметка умът нищо няма и да постигне. Щом чувството се противопоставя, умът е безсилен нещо да постигне. И в такъв случай ще си стоиш с часове пред една-единствена страница на учебника и на книгата, а пък чувството и въображението, в своя бунт, ще водят душата ти в какви ли не места, примерно, ще си представяш, да речем, че си в кафенето с приятели и си водите чудесен, задушевен разговор, нали така се получава обикновено когато си уж взел съзнателното решение да четеш или да учиш, ала не си направил нищо де предразположиш чувството да подпомогне усилието на ума? Насила хубост не става, това се знае от всички, ала никой почти не го спазва. Душевните сили не обичат произвола, тиранията, те обичат и силно са привързани към свободата. Цяло майсторство, цяло изкуство се иска да успееш да предразположиш душевните сили да подпомогнат усилията на ума, да почнат да се сработват, да не враждуват, а да си помагат и пр. Ето в този пункт е и цялото изкуство на учителстването, щото всъщност съществената работа на учителя е да осигури всичките потребни условия това сработване, тази хармонизация на душевните сили да се получи. И ако се получи, ще има пълноценно учене, общуване и пр., ако не се получи, нищо особено няма да се получи в крайна сметка, а пък резултатите ще бъдат ако не плачевни, то със сигурност - мизерни.

Подех голяма тема, ала се иска повече време и сили, за да опитам да я разработя подобаващо. А аз май се изморих. Писна ми да пиша. Щом се получи това, излишно е, глупаво е да упорствам и да почна да се насилвам да пиша още. Трябва да престана, да прекратя, да се заема с нещо друго, щото тази умора всъщност вече и израз на съпротивата на другите ми душевни сили. те са останали незаети, щото писането все пак е интелектуална, умствена дейност. Примерно, боли ме гърба и ми се ще да си полегна малко, за да го изправя. Гладен съм, стомахът ми също се обажда и ми пречи, разсейва ме. Разхожда ми се. Тялото ми си иска своята разходка и се предявява правата. А трябва да уважаваме и тялото си, всичко свое трябва да обичаме, да зачитаме, да почитаме, да не го подценяваме или обиждаме. Е, затуй аз спирам дотук. В книгата си за живота на душата имам нещо като метафора, често използвана, за т.н. "симпозиум на душевните сили", аз го определих там като един вечно "заседаващ" симпозиум. "Симпозиум" на гръцки е "пир", "пиршество", нещо като нашенските банкети, дето толкова ги обичаме.

Е, нещо такова става и в душата ни постоянно. На едно пиршество не може да се яде, примерно, все една и съща манджа. Или да се пие само едно и също питие. Доскучава ако го правим. И отвращава. Иска се разнообразие. Да, ама в нашите училища се прави все едно и също нещо. Все една и съща манджа тям трябва да ядат децата им. Не се чудете защо са така погнусени от него. И от училището, и от ученето са погнусени, и с право са погнусени. Цяло чудо щеше да е да не са погнусени. Голяма трагедия щеше да е ако децата ни не бяха така погнусени от това, което биват заставяни да правят в училище. Но щом са погнусени, всичко е наред. Цялата работа е да разберем източниците на тяхната толкова естествена погнуса - и да направим нужното тя да почне да се разсейва. Ще продължа в тази посока. Бъдете здрави! Хубав неделен ден ви желая!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo