Правете всичко за да оздравявате своя дух - и да подсилвате твърдината му: надмогвайте болестта на духа, щото тя е най-страшното!

Във вчерашната публикация под заглавие Свободолюбие и човеколюбие са двете страни на една и съща безценна монета разказах за впечатленията си от първото заседание на съдебното дяло за клевета, което заведох срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, която в официален документ благоволи да ми издаде своя оригинална "диагноза", а именно, че съм бил, видите ли, податлив на "чести нервно-психологически разстройства"; описах в своя отзив нещата така, както съм ги възприел, както са прозвучали в моето ухо. По повод на този текст се появиха интересни и много любопитни коментари, поставящи ред проблеми и също така ясно показващи основни белези на нравственото състояние на нашето общество, на жизнената ситуация, в която пребиваваме. Ето малък пример в тази посока, ето какво каза един "крайно великодушен" анонимен мерзавец, демонстриращ завиден, с извинение, "морал":

"Аз се учудвам малко на цялото това дЯло в смисъл какво го интересува Ангел Грънчаров какво била казала някаква лелка за него – че бил такъв или онакъв?! Нямате ли самооценка, та се засягате от бръщолевенето по Ваш адрес на някакви съвсем обикновени хорица?"

Явно за такива хора нещото, наречено "човешко достойнство" или пък личностна суверенност нищо не означава. Явно за такива и самата личност нищо не значи. Както и да е, хора всякакви, човешките представи за нещата са разнолики, точно това е и добра предпоставка да разговаряме, да мислим, да търсим с общи усилия истината по тия нелеки нравствени въпроси, на които обикновено съвсем не обръщаме внимание, а предимно предпочитаме да мълчим, да понасяме издевателствата на мерзавците и пр. Понеже имам дълбокото убеждение, че нравствените въпроси, касаещи духовната ситуация, в която живеем, са истински важното, са най-важното, за което най-вече трябва да мислим и да разговаряме, и то не само абстрактно-теоретично, а жизнено-достоверно, на основата на конкретни примери, точно по тази причина аз смятам, че подобни разговори имат голям смисъл. Включително и оздравяващ, "терапевтичен": благодарение на такива разговори хората, които са си изгубили възприемчивостта към подобни теми, биха могли да я оживят, с оглед да се породи отново в душата им онова живо нравствено чувство, без което животът ни се превръща в абсурд, в пошла и вулгарна трагедия. Ще се изразя още по-категорично и ясно: пълно е наоколо с хора с неадекватни представи за нещата, пълно е с хора с деморализирано съзнание, хора с изцяло неверни, изопачени, извратени представи за истински важното в живота ни. Пълно е с объркани хора. Пълно е с лицемери, с надути претенциозни кухари, смятащи се за непогрешими, пълно е с хора, неспособни да разберат гледната точка на другия, неполагащи усилия в тази посока, пълно е със заблудени хора, чиито ценности са наопаки на длъжното, на подобаващото, на нормалното, на естественото. Примерно пълно е с хора, които, като обиждат, унижават, клеветят и пр. другата личност, ближния човек, нямат усета, здравия усет за това какво правят. Те дори, видите ли, вероятно си мислят, че постъпват съвсем коректно и дори, видите ли, "нравствено", а докато в действителност постъпват нехуманно, грозно, отвратително, ала, ето, за жалост, такива хора нямат усета, благодарение на който могат да усетят и да се отвратят от себе си, от своя морал, от своите постъпки. Ще дам пример, за да поясня мисълта си.

Ще дам пример с това, което за мен в момента е съдбовно важно, с това, което в момента актуално преживявам, което, така да се рече, ми е съвършено близко. Аз писах много по тия неща, които ми се случиха, като обикновено стоя в позицията на изследователя, а не просто като някаква бездушна "жертва"; разбира се, тия две позиции при мен се смесват, намират се в гъвкаво, динамично отношение. Аз съм и едното, и другото, просто моят манталитет е такъв, изследователски, а това, че става дума за моята личност, за моите лични преживелици, това в случая няма особено значение - защото същото може да се случи и на съвършено друг човек. Аз съм свободен човек, ето, реагирам по своя начин, много съм мислил как да реагирам, избрал съм това; никой не може да избяга от себе си, от своята душа, самосъзнание и пр. Всеки разполага със своята си, казах, чувствителност. Това са аксиоми, при това съвършено прости и очевидни. Но точно на тази база между нас, различните личности, се появяват неизбежни различия, непреодолими разминавания, които все пак, впрочем, можем да сближаваме, да опитваме да синхронизираме възприятията и оценките си, с оглед да се разберем, да възсъздадем една по-реалистична и, както казват, "обективна" картина на случващото се, съответстваща на действителността, на действителното състояние на нещата. Точно затова и има смисъл да мислим и да разговаряме, да влезем в диалог. Моите опоненти, за жалост, проявиха отчайваща недиалогичност, те не пожелаха да влязат в един свободен дебат по предлаганите от мен теми, ето, на тази база се породиха ония коренни разминавания, благодарение на които стигнахме дотам, че да разнищваме случилото се пред българския съд.

Да, разбира се, в съда също може да се води диалог с оглед постигане на истината, макар че по такива предимно личностни и нравствени въпроси, касаещи при това и по същество проблеми на образованието и възпитанието на младите, мястото за дискусии все пак не е съдът - понеже има друго място за тази работа; и това е самата образователна, училищна институция. Но това не се случи, което също е много показателно за манталитета на другата страна, на страната на моите опоненти. Те за жалост имат предразсъдъка, че са непогрешими, понеже, видите ли, имат една властническа, началническа позиция; явно съзнанието им е жив този стереотип, свеждащ се до казарменото правило "Началството никога не греши!". Уви, и началството може да греши, не е застраховано от грешки, също така началството не е "свещена крава", неподлежаща на критика, извадена извън критиката. И всеки има право да критикува когато вижда, че началството допуска грешки. Особено когато става дума за обществено, държавно учреждение. Но и за частна фирма да ставаше дума, пак критиката има оздравяващ ефект: само глупавият мениджър, пък бил той и частник, ще забранява критиката, ще изпитва неудоволствие от нея: този, който те критикува, ти прави добрина, този, който ти се подмазва и ти вика "Леле, шефе, колко си велик и мъдър?!", е твой подъл враг, който те тика към провала. Това са елементарни неща, дотам, че ми е неудобно, сами виждате, да ги повтарям. Но се налага.

И още едно нещо важно има: аз съм учител по философия, аз съм философ. Моята работа е точно тази: да помагам за разнищването на човешки, психологически, нравствени проблеми точно от този род. Най-неприятните и най-"щекотливите" проблеми, тази дума ми се вижда изразителна, имам предвид думата щекотливост, въпреки че не мога да разбера точно що е това "щекотливост"; ала ще се доверя на езика. Но ето, смея да твърдя, че това са същевременно и най-важните проблеми. Това са именно субстанциални човешки проблеми, проблеми на личностното израстване, на духовното, на нравственото оздравяване на индивидите и на общността като цяло. Философите са играели в тази посока незаменима роля във всички епохи. Е, в моето конкретно време, което Бог ми е отредил, аз се старая да си изпълнявам ролята на философ, ето, с тия мои писания правя точно това: изнасям нравствен урок на всички, които искат нещичко да научат. Ако искат де, то не е задължително. Някои се дърпат, бягат, не щат да проумеят това, което се опитвам да им кажа. И по тази причина много губят. Щото тук инатът, прословутият български инат, не е кой знае каква добродетел. Вредиш на себе си, като се грижиш да не би, не дай Боже, да накърниш пресветата си невинност. Сиреч, да си запазиш собствените изцяло сгрешени разсъдъчни, бедни, мизерни и кухи представи. Философът иска да ти помогне да постигнеш един значително по-богат смисъл, ти се инатиш, почваш да го мразиш, обявяваш го за враг, накрая го обявяваш за "луд", а в един момент, съвсем загубил контрол, му спретваш едно уволнение, да ти се маха от очите, щото той, видите ли, те бил дразнил! И ти бил нарушавал презрения комфорт. Оказа се, че когато тъй благодетелната директорка на ПГЕЕ-Пловдив имала добрината да съобщи на "колектива", че "оня същия Грънчаров" вече е извън "нашия колектив", похвалила се един вид, че го е уволнила и е успяла най-сетне да бие един великолепен шут на смутителя на нашето тъй умилително спокойствие, та в този памятен момент половината от този въпросния "колектив", подведена от няколко бодри подлизурки на директорката, бурно... изръкопляскала!!! Представете си, за да осъзнаете, за да почувствате символиката на този театрален акт, следната метафора: примерно, в древни времена вождът показва отрязаната глава на някакъв "душманин", а пък нравствените варвари бурно ръкопляскат, пък после молят вожда да им даде тази глава, та с нея да си поиграят малко... футбол!!! Как ви звучи тази сценка? Същото е, абсолютно същото е, нищо че сега нашите времена са значително "напреднали" и "модерни" - същината обаче е все същата.

Та аз пиша тия неща за да изнасям един урок. Нравствен урок. Тази ми е работата като философ, ето, смирено си изпълнявам задълженията. Нищо че съм уволнен. Някой, който е учител, но истински, не менте, трудно може да бъде лишен от това си качество, от тази си роля, пък ако ще да го уволняват колкото си искат. Учителят, дето е по същество учител, винаги може да си изпълнява ролята. За да го спреш от тази негова работа трябва да приложиш само едно кардинално средство: да го убиеш, да го умориш, да го задушиш. Да го натикаш в гроба. Като го натикаш там, само тогава може да си спокоен, че вече няма да ти пречи. Но и това изобщо не е сигурно, поне в моя случай: когато ме натикат в гроба, ще останат книгите ми! И чрез тях аз пак ще мътя водата на моите тъй благодетелни и доброжелателни опоненти (да ги нарека така). Та ето сега какво най-вече исках да кажа, смятам, че е важно, моля да му обърнете внимание.

Аз вече писах по този въпрос, но кой ли пък помни? Още преди по-предишното първо заседание на това очертаващо се да стане историческо съдебно дяло аз предложих подписване на досъдебно споразумение с един най-основен аргумент: щото се поражда един най-ужасен абсурд, който трябва да бъде избегнат, ако желаем да постъпим разумно при създалия се казус. Моля да проследите мисълта ми внимателно, помислете сами: оклеветил си една личност, един колега, фактически си го нарекъл "луд", и то в писмен вид, с оглед да му навредиш (знайно е, че ако е истина това, именно, че въпросният индивид наистина е луд, той просто няма как повече да бъде учител; явно тази е била и целта на туй мероприятие, което се доказва от последващия развой на събитията: след няколко месеца аз вече бях уволнен!). Факт, неоспорим факт е това. Но дайте да разсъждаваме по него: на този същия оклеветен човек му се е наложило да преживее заради твоята клевета безброй унижения, примерно, пред цял ТЕЛК, състоящ се от психиатри, да доказва своята "нормалност"; също да ходи на прегледи при психиатър, нещо, което, слава Богу, до този момент не му се е случвало, с часове да бъде изследван, да бъде разпитван и пр. В самия т.н. "колектив" тази "новина", че въпросното лице е "психар", че е "психясал", че е с "разстроена психика", се разпространява за миг, това прави невъзможно това набедено и оклеветено така грозно лице повече да изпълнява своите служебни задължения; представяте ли си как се чувства един учител, на когото не кой да е друг, а самата директорка на училището е сложила клеймото "психично обременен", "ненормален", "луд" и пр., защото нали знаете как мълвата преувеличава всичко до пълна неузнаваемост?!

Явно въпросната администраторка е целяла в създалата се невъзможна психологическа и нравствена ситуация лицето Ангел Грънчаров да рухне психически дотам, че в един момент или да направи някаква простотия, примерно, да не му издържат "нервите" и да стори нещо, за което вече съвсем "законно" да бъде уволнен (примерно да шибне през лицето някой нагъл ученик, който му се хили директно в очите и му вика "Ей, смотаняк!" или директно дори "Психар!", да, и това се случи в ония ужасни дни и месеци (!!!), които ми се наложи да преживея!), да, това е единият вариант от създалата се в оня момент ситуация, или пък, на второ място, този същият Ангел Грънчаров, като му писне съвсем, да постъпи разумно, сиреч, да си вземе шапката и сам да се махне от това прокълнато училище, аз съм убеден, че и този вариант би бил добре дошъл според възгледа на въпросната тъй усърдна администраторка. Е, тия всичките неща аз ги преживях, ако имате известно чувство, морално или човешко, опитайте се да си представите какво ми се наложи да преживея. Не ща да ми състрадавате или да ме съжалявате, просто апелирам да ме разберете! И ще добавя още един щрих, допълващ картината: аз, примерно, когато оня същия нагъл ученик, който публично, пред множество ученици, се провикна право в лицето ми "Ей, смотаняк!", все пак, слава Богу, се сдържах да се овладея, но написах, както подобава, доклад до Педагогическия съвет, в който изложих случката и апелирах Съветът да вземе някакво решение по казуса. Знаете ли какво се случи на този Съвет? Не знаете, предполагам. Ами случи се следното: клакьорките на шефката успяха да извратят нещата така, че аз бях порядъчно оплют, и то за това, че пиша в блога си (!), а конкретният случай с простъпката на въпросния постъпил така подло спрямо учителя си ученик не беше даже обсъждан (!), нищичко не беше казано по него, директорката "забрави" за какво изобщо е свикан съветът; вие давате ли си сметка как по-нататък се държеше с мен същият този ученик, получил такава мощна "нравствена" подкрепа от най-високото място?! Опитайте да си представите сами.

Е, Ангел Грънчаров, с Божията помощ, все пак някак издържа. Издържа защото сам, първо, е психолог, да се надяваме добър, второ, и най-вече защото е философ. Успях да мобилизирам целия духовен ресурс на личността си и преживях тия страшни, грозни, ужасно тъпи обстоятелства, в които ме постави не животът, а една властолюбива администраторка, втълпила си, че е всемогъща, че е нещо като господарка на живота ми - и че може да си прави каквото си иска. Слава Богу, издържах тогава! Без Божията помощ нямаше да издържа, разбира се. Казвам това не за да спекулирам, а защото така чувства тия неща сърцето ми. Аз издържах тежка животоспасяваща операция няколко месеца преди тия събития, когато великодушният Бог явно реши да ми подари още известно време живот. От оня момент човек като мен, който е бил съвсем наблизо до смъртта, явно не можеше да се уплаши от никакви подобни изстъпления; те просто за мен не бяха така страшни. Е, пак много нощи не съм спал, пък много съм страдал, но не се отчаях, не дезертирах, не рухнах, както се очакваше; повтарям, без Божията помощ аз нямаше да оцелея в ония кошмарни дни! Казвам го, защото е факт. Да, това, че оцелях в ония кошмарни дни е същинско чудо, а само всемогъщият Бог може да направи така, че да се случи нещо подобно. Не смятам, че моя е заслугата, че все пак оцелях. Пиша тия неща с ясното съзнание, че няма начин да не се намери мерзавец, който да рече: ето, тоя Грънчаров наистина е луд, щом пише така! Нека мерзавците да казват каквото си искат. Аз в техните мерзости не мога да се меся.

Госпожо Анастасова, Вие постъпихте крайно безчовечно с мен, само това ще Ви кажа тук! Така не бива да се постъпва с жив човек! Точка. Дано ме разберете все някога. Опитайте да ме разберете. Направете всичко, което е по силите Ви за да ме разберете поне малко. И да осъзнаете какво дръзнахте да направите! Да, така с човек не може да се постъпва! Жестоко е, прекалено е грозно!

Да, обаче пред съда оня ден (с това ще завърша) госпожа Анастасова без капчица колебание има добрината да заяви: "Не се чувствам за нищо виновна, отричам да имам някаква вина, отхвърлям всички обвинения!". Щом го е казала, явно така мисли. На мен лично това нейно изявление ми звучи крайно страшно. На теб, уважаеми читателю, не зная как ти звучи. Интересно ми е да науча как ти звучи. Много ме вълнува също как това изявление звучи и в ушите на уважаемия съд. За да проверя как звучат тия неща в разни, във всякакви уши аз заведох това съдебно дяло. Знаете, аз съм човек с изследователски манталитет. Обичам да изследвам такива сложни човешки и житейски феномени с оглед да постигна истината. Повтарям, такава ми е работата, такава ми е мисията и ролята на философ.

И вече наистина завършвам със следното. И на обвиняемите (другите две обвиняеми, които са подписали въпросната квалификация за моето психично състояние, са подчинени на г-жа Анастасова и те почти нямат вина, въпреки че ако й бяха казали още тогава да внимава какво пише, ако се бяха възпротивили да подпишат, щяха да й спестят ето тия последващи крайно неприятни, ала необходими събития!), и на свидетелите ще им се наложи наново, този път пред съда, да ме оклеветяват по безобразен начин, сиреч, наново и наново да се издевателстват над мен с оглед да "докажат" тезата си, а именно, че моя милост е с "нервно-психически разстроена" психика. Аз ги предупредих, че ако не осъзнаят абсурдността на случващото се, ще им се наложи още повече да затъват в клеветата си - щото сега те вече ще трябва да ме оклеветяват пред самия съд, всичко вече ще се документира (!!!), а това е вече крайно рискована работа. Е, те поеха, да се надяваме съвсем съзнателно, тоя голям, неоправдан според мен риск. Сега на мен вече ще ми се наложи отново да преживея същите ония унижения, които преди време преживях, но тук вече под формата на свидетелства, на изброяване на всички ония компрометиращи и накърняващи достойнството ми изсмукани от пръстите фантастични "факти", непристойни и обидни преценки и пр., издаващи пълно неразбиране на моята личност, на моя оригинален подход към преподаването на философия, към отношенията с другите, включително и с учениците и пр.

Ще дам един пример: свидетелките на подсъдимата най-спокойно, без никаква скрупул, директно в лицето ми си говореха някакви общи приказки, волни съждения, измислици, фантастики, дължащи се на нескриваната им неприязън към моята личност и на желанието им да угодят на директорката; те вероятно си мислят, че по този начин й правят "приятелска услуга". Даже един таваришч, учител, който дойде да свидетелства, ала се наложи да го извадят от списъка на свидетелите, седеше в залата и шумно се възмущаваше щото му бяха отказали възможността и той да хвърли своя наръч съчки на кладата, на която на мен ми се наложи да се пържа отново! Представяте ли си какво показва такова едно държание?! И това е човек, който е възпитател на твоите деца, любезни ми читателю! Това нещо да ти говори?

Край, спирам дотук. Поставих тема за размисъл, който желае нека да помисли, пък ако иска, нека да сподели как той вижда нещата. Нека да изследваме, не е грях да се мисли и разговаря според мен, а според вас? Бъдете здрави, пазете си... психичното здраве, бодрото и весело разположение на духа нека да не ви оставя през целия ден! Това е спасението в ужасните обстоятелства на нашия български живот, пълен с какви ли не глупости и идиотщини: здравото, иронично, жизнеутвърждаващо разположение на духа. В духа е истината, духът е самата здравина! Който има здрав дух, не се бои от нищо. Нека да бъде най-здрав вашия дух, ето и това да ви пожелая.

Хубав ден! Правете всичко, за да оздравявате духа си - и да подсилвате твърдината му. И надмогвайте болестта на духа, щото тя е нещо страшно. Успех ви желая и в тази посока! На всички желая това. Включително и на всички герои на това мое есе... аз им помагам, дано не ми се обидят, но знае ли човек как другият възприема онова, което е така очевидно за нас самите? Но дано не ми се обидят де, аз толкова се старая да им помагам, а те да ми се обиждат - не е вежливо някак...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo