Който наистина вярва, че училището е място за трупане на "социален опит" от страна на децата и че те там се "социализират"... е в огромна грешка! Точно обратното е... това е затворена среда, "индивидуалното развитие" е напъхано в калъпчета от разделение по възрасти, компетентностите, които там се придобиват са от значение само и единствено за преминаване в по-горен... хм... ЕТАЖ на същата затворена система, комуникацията с "други деца" всъщност е една борба за оцеляване, надмощие, подчиняване, доказване...
В действителност - децата са наказани от възрастните по един много жесток начин: те се опитват да получат от връстниците си вниманието, топлината, обичта, закрилата, приемането и МОДЕЛА на поведение, които неща би трябвало да получат от ЗНАЧИМ ВЪЗРАСТЕН в своя живот, с когото да имат постоянна, стабилна и предсказуема връзка... Възрастните наричат "социализация" това да принудиш децата да се оправят сами... Понеже дори и да са 200 деца на едно място - те са САМИ, без онзи значим възрастен... Опитите с тая роля да бъдат натоварени учителите е единствено опит за успокояване на съвестта - понеже е напълно очевидно, че един възрастен, бил той и "учител", няма как да заеме тази специална роля персонално в живота на повече от 10-ина деца, като в тази бройка се включват и неговите собствени деца, между другото!
"Социализацията" в действителност е принудителна изолация на цели поколения, които започват да се самоизяждат, научават се да мразят, да се коалират СРЕЩУ друго (и дете, деца), да плетат интриги, да лъжат - за да си спестят неприятности, или да постигнат целите си, научават какво е разочарование, предателство, болка, когато друг човек те нарани... И в това време до тях няма възрастен, който да им помогне да се справят с емоциите си и да ги научи на ценности...
Така те възприемат ценностите, които са на мода сред връстниците им, сред стадото... Така родителите губят може би най-ценното - призванието да са МОДЕЛ за децата си... ролята на примера, мястото на "пиедестала", където детето за определен период от време те вижда като перфектен, най-силен, най-умен, най-красив... и т.н.
И после родителите се чудят какви са тия непознати, които растат в домовете им... И още по-после - тези зарязани деца стават родители, но понеже не са имали МОДЕЛ, самите те не стават такъв за децата си и кръгът се затваря...
Поколение след поколение растат изоставени зад стените на "образователните институции", наричани "училища"... СОЦИАЛИЗИРАЙКИ се... в джунглата на изоставянето и самотата...
Написа: Gery Nikolova
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар