Моите приятели от Института по философия към Академията на науките на Украйна (с тях вече трета година издаваме международното многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ) ме поканиха да участвам със свой текст в сборник, който се посвещава на 200-годишнината от рождението на Сьорен Киркегор. Обещах и от доста време все не намирам време да седна и да изпълня обещанието си - понеже съм улисан в правенето на какви ли не други работи. Същевременно обаче направих нужното и събрах обилна информация за своята статия - оказва се, че в днешно време в интернет имаме достъп до невероятно голямо богатство от книги не само за Киркегор, но и за който си поискаш от философите; блазе им на младите хора, които в днешно време изучават философия, пък и каквото и да било друго!
Едно време, когато аз бях студент не беше, разбира се, така: до най-ценни текстове на западната философия тогава направо нямахме никакъв достъп, те бяха поместени в т.н. "секретни фондове" на библиотеките, да, и това бяха измислили комунистите, аз примерно като студент в Санкт Петербург (1980-1983 г.) бях изключително щастлив когато с помощта на научния си ръководител успях да получа разрешение да прочета книгите на Шопенхауер и Ницше (и двамата тогавашните цербери с основание ги бяха оценили като "опасни" и "вредни" мислители!), е, месеци наред четях в читалната зала книгите им, сутрин ги получавах срещу подпис, вечер ги връщах на библиотекарката, която ме гледаше уплашено, щото, предполагам, в мое лице е виждала някакъв враг! Както и да е, тогава беше много трудно човек да се добере до огромната част от истински ценните книги на по-съвременните философи, които бяха забранени на основание на това, че са писали неща, които са оценени като "неприятни", като вредни, като опасни от тогавашната идеология. Чудя се как комунистите не бяха забранили самия Достоевски, е, зная, и той им е бил крайно неприятен, и негови книги са крили или не са ги преиздавали (примерно "Дневник на писателя"). Но сега е море от книги на големите философи - оня ден пък в книжарница разглеждах най-новите издания на големите философи на български език, невероятно празненство на духа е това, е, разбира се, аз сега нямам тия средства за да си купя въпросните книги, но за сметка на това пък мога да чета всичко в превод на руски, всичко има в електронните библиотеки; за да чета удобно тия книги аз се принудих да си набавя... електронна книга и сега тя е неотлъчно с мен, където мога и когато имам свободно време, все нея си чета, с оглед по-икономично да ми излезе, а иначе аз, разбира се, съм привърженик на хартиените книги. Но това го казвам между другото, истинската ми мисъл е тази: днес сядам да поработя по текста, който ще изпратя да излезе в украинския международен сборник, посветен на Киркегор (в него има автори от къде ли не, и от Чехия, и от Америка, и от Япония, е, от България нямаше, на мен ми се налага да отсрамя България, ето, аз ще бъда единствения български автор в него).
И ето, в тази връзка пак възниква за мен вечният въпрос: чисто научна ли да правя тази статия или да я правя по свой вкус, да бъде по-освободена, по-разчупена, по-човечна, по-годна да се чете от широк кръг читатели, а не само от специалисти, имащи особени интереси във философията. Мен този въпрос ме терзае от години, още от студенството: дали да пиша както на мен ми харесва, по свой вкус, или да се съобразявам с научните изисквания? Е, аз винаги съм смятал, че философията е философия и че за нея научността е вредна, че научността я ощетява, но това е отделна работа. За да прави човек научна кариера обаче трябва да пише "по научному", а на мен не ми е приятно да си налагам такива окови, да, научните окови на мисълта изобщо не са ми приятни, признавам си го чистосърдечно, чисто и просто, смея да заявя това, свободолюбието не ми позволява да дръзна по този начин да ощетявам, да обезобразявам, да изуродвам философията, която ми е така близка на сърцето. Нещата стоят така: или ще спазваш нормите на научното писане (които са така неподходящи за философията!) с оглед да правиш научна кариера, или ще пишеш както духът ти повелява, както сърцето ти иска, ще пишеш чисто философски, но тогава ще имаш добрината да се откажеш от научна кариера, тогава ще изпаднеш от "научната общност", тогава ще се разминеш и с нейните благинки, именно титли, звания, степени и пр. Е, знайно е, аз избрах второто, пожертвах първото - и, честно казано, изобщо не съжалявам за това. Вярно, много приятели (които много напреднаха в научната кариера, станаха професори и пр.) постоянно ме критикуват и настояват да взема да направя нещичко и да вляза в тази пуста научна общност (примерно, да напиша една дисертацийка, с оглед да стана най-сетне доктор), но аз, признавам си чистосърдечно, не виждам особен смисъл в това, пък и такива външни неща, въпросните научни регалии, титли и пр., изобщо, ама изобщо не ме привличат! Тъй че като не виждам смисъла от тази жертва, ето, общо взето си пиша както ми е присърце, не изневерявам на духа си, следвам неговите повели, та поне съвестта ми е чиста, а и насилие над духа си, с оглед някакви прагматични съображения, никога не бих си позволил. Друг е въпросът, че проблем на научната система на България е това, че тя изобщо не допуска в себе си такива "странници" като мен, да, това си е изцяло неин проблем, тя и от това, разбира се, губи. И ето, стигнахме до парадокса аз да съм приеман много по-добре в чужбина, да общувам най-пълноценно с философи от други страни, докато тук у нас съм изцяло остракиран, дето се казва, от системата, превърнат съм в нещо като "дисидент", е, нека да бъде така, казах, това си е проблем на самата абсурдна система. Щото по нейните догми и хора като Сократ, като Ницше, като Киркегор, като Сартр, като кой ли не изобщо, ама изобщо не биха били приети в системата, стига, разбира се, да можем да си представим това те някога да могат да кандидатстват за нея. (В същото време безчет "учени", подобно на мравчици или на овчици, продължават да пишат своите никому непотребни десертацийки, коментирайки същите тия големи философи, чиито дух е по принцип чужд на догматиката на въпросната система.) Както и да е, темата е голяма, да спра дотук, сега нямам за цел да я разнищвам.
Я аз да си започвам да си пиша текста за оня международен сборник, който ще излезе в Украйна, пък ще бъде... печатан тук, у нас, в София, да, аз поех тази грижа, за да помогна, щото знаете в Украйна колко е тежко сега, върви война, има инфлация, абе украинците, тези горди свободолюбци, сега са наказани и им се налага да плащат страшна цена за свободолюбието си; та по тази причина въпросната книга ще бъде печатана тук, у нас, в София. Ами това е, почвам работа, самото писане, иначе нещата отдавна съм ги обмислил, имам много работа, толкова, че покрай тази статия нищо чудно, като се увлека, да напиша и много повече, та поне в известна степен да си развия отношението към идеите на моя отдавнашен любимец Киркегор. Когото също съм чел в читалната зала на университетската библиотека към философския факултет на Санкт-Петербурския университет в далечната вече 1981-82 година, някъде тогава е било, голямо четене падна тогава, и то все на някакви "упадъчни" западни философи се бях посветил аз тогава, съвсем млад, на 21-22 години бях. Даже за да имам повече време да чета минах на индивидуален план, благодарение на който можех да си посещавам каквито искам лекции, абе имах голяма свобода; поради това изобщо не стъпвах на лекциите, в които се разглеждаха разните му там марксистко-ленински комунистически глупотевини! Ох, какво избавление беше това за мен, каква тежест ми падна тогава от раменете ми: на изпити по тия идиотски учебни предмети се явявах абсолютно неподготвен и избивах с общи приказки, а цялото си време посвещавах на четенето на въпросните "упадъчни" западни философи! Такива времена тогава бяха, славни времена, Университетът тогава гъмжеше от ведро настроение, имаше много полски студенти, в Полша вече се беше появила "Солидарност"; поляците като си пийнеха пееха своя химн, още помня думите му: "Еще Полска не сгинела... Марш марш, Добровски...". Боже, как им завиждахме тогава на поляците че не бяха страхливци като нас, а ний, българите, общо взето и тогава, в оня исторически момент, си бяхме, както винаги, едни най-мизерни и подли страхливци! Както и да е, ето го химна, чуйте го, че се развълнувах като си спомних онова време, развълнувах се дотам, че реших отново да чуя химна на поляците:
А напоследък все по-често слушам химна на Украйна, той също е велик химн, много е хубав и вълнуващ, личи си, че двата народа, полския и украинския, са много близки, родствени по дух (за разлика от нас, българите и руснаците, трябва да имаме достойнството да признаем това: за жалост, такава е истината, ний с руснаците сме робски народи!), ето го и химна на горда Украйна:
Не знам защо, но като слушам тоя превъзходен химн на братя-украинци напоследък винаги... се разплаквам, не мога иначе, сълзите ми почват да си текат сами, не мога да се удържа, а пък в гърлото ми се появява някаква огромна буца, нищо чудно да си докарам някой инфаркт с тия мои чувства, не знам докъде ще ме докарат те! Но ето, и сега се случи пак така, разревах се като дете, нека идиотите да ми се смеят, нека да ликуват комуноидите, майната им на тях!
Ето още едно изпълнение на химна на свободолюбива Украйна, изпълняват го състави от всички 14 националности, населяващи съвременна Украйна:
Да, трябва да си не с човешко, а с... волско сърце за да не се разчувстваш като слушаш този химн, особено в светлината на това какви зверства правят сега тия врагове на свободата, путинистите - спрямо горда и свободолюбива Украйна!
Ще каже някой: тоя, горкият, съвсем не е наред веч, откъде започна, тръгна от Киркегор, пък докъде стигна, да реве като слуша украинския химн! Да, обаче трябва да ви кажа, че тия неща са много свързани, и философията на Киркегор е много свободолюбива, свободолюбива е не по-малко от днешните украинци, от гражданите на Украйна. И ето, виждате ли как се роди темата на моя философски опус върху Киркегор, който ще трябва да пиша тия дни:
Свободолюбието у Киркегор: е ли датският мислител най-първи гражданин на съвременна свободолюбива Европа?
Нещо такова ще бъде заглавието, ще видим как по-точно ще бъде, то после ще се попадне на по-удачно заглавие, но едно засега е сигурното: центърът ще бъде именно свободолюбието - и жизнелюбието на великия датски мислител. Е, щом успях поне да сформулирам идеята си, пак има полза от този текст? А дали и него да не включа в статията си, която ще предложа за включване в украинския сборник? Ще видим, защо пък да не включа и това?!
Аз така си представях предварително нещата: да пиша за моето лично възприятие на идеите на Киркегор. Още като студент се бях увлякъл много по него, също и по Шопенхауер, и по Ницше, и по... Платон, разбира се, те все са мои любимци, за Кант да не говорим. И под влиянието на тия мои занимания с най-големите мислители на Запада аз седнах тогава да пиша дипломна работа; и я написах, така да се каже, на един дъх, излях си душата тогава, писах ден и нощ и за кратко време се роди тази моя дипломна работа; бяхме с един приятел наели апартамент, той да рисува (той освен с философия се занимава и с живопис, художник е), аз пък за да имам условия да чета и да пиша. Той рисуваше в хола на едностайния апартамент, а моят "кабинет" беше кухнята, аз там си пишех, нощем на ръка, за да не трака пишещата машинка и да буди съседите, а денем с нея си пишех. Та темата на онази моя дипломна работа беше: "Проблемът за субективното в съвременната западна философия" ("Проблема субъективного в современной западной философии") - ето я тук при мен тази дипломна работа, още пазя екземпляр от нея в една "ленинградска" папка; някога трябва да намеря време да подготвя този текст за публикуване; да се види как съм писал когато съм бил на 22 години - и аз там развивах една своя "концепция", която по-късно ще влезе като ядро и в моята дисертация, писана пет-шест години по-късно, вече в Пловдив (темата на дисертацията ми пък е "Учението за човека и формите на духа"). И в моята дипломна работа се опирах, разбира се, на идеите на Киркегор и останалите "философи на живота". Написах текста и зарадван го занесох на моя научен ръководител доц. Николай Валериевич Григорьев, млад човек, с когото се разбирахме чудесно. Той след няколко дена ми върна работата и каза:
- Что такое ты сделал, Ангел, все превозходно написал, я в восторге, но, дорогой друг, все это совсем не годится за дипломную работу, просто ты оказался вне всех догматов как надо писать философские тексты в наше проклятое советское время! Друг мой, не надо думать, ни надо писать как ты думаешь, а надо писать как принято писать, как пишется, понимаешь? Что жу мы будем делать теперь? А иначе ты все превозходно написал, со всего сердца, мне так все понравилось, но так, как ты пишешь, никто теперь не пишет, теперь другие времена, так писали во времена Канта, Кьеркегора, Шопенгауера, теперь, увы, так нельзя писать.
Ето в този дух ми говореше тогава милият доц. Григориев, бяхме седнали на една пейка в едно паркче на Василиевския остров, още сякаш е сега си спомням оня вълнуващ момент. Е, наложи се да пиша нова дипломна работа, а тази идея от първата работа решихме да я оставим за бъдещата дисертация; писах втора дипломна тема за идеите на импресионистите, аз тогава учех в катедрата по естетика, та затова избрах една по-малко опасна тема, пак идеалистична, о, ужас, но нея въпреки всичко я защитих. И след това се върнах в България, взех диплома, почна се моето житие-битие като философ на многострадалната българска земя. Това беше. А сега пак ще пиша за Киркегор, вече съм на почтената възраст от 55 години...
Хайде, спирам дотук. Хубав ден ви желая! Извинявайте ако случайно ви се е наложило да изчетете тия мои "философски нелепици" чак до края, явно с нещо съм ви съблазнил да сторите тази толкова непристойна глупост. Дръжте се по-сериозно де, как можете да четете такива неща, писани от някакъв смахнат философ?! Не се излагайте де! Хайде, бъдете здрави! До скоро!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар