Мисли на една майка, която не е рискувала да остави подготовката на детето си на училището

Из: Една майка за матурите, Автор: Ралица Ковачева

... Разказвам тази лична история, защото смятам, че е лична за много хора. В последните години съм провела толкова разговори с родители и учители, че ако ги бях записала, щях да съм събрала материал за сериозно научно изследване. Независимо дали става дума за деца, за които математиката е непосилна (или българския език) или за такива, които искат да получат най-малко 5.90 на изпита, за да влязат в мечтаната гимназия – стотици, хиляди родители имат подобни истории. Общото между тях е, че никой не е рискувал да остави подготовката на детето си на училището и всички са заложили на школи, алианси, частни уроци, домашна подготовка – изобщо, цяла алтернативна образователна система се е формирала, която, за разлика от официалната, работи като добре смазана машина. Няма външно оценяване, няма атестации – от родител на родител се предават информация, препоръки, опит. Препоръчваните школи и учители се пукат по шевовете – в началото на учебната година вече е късно да намерите свободни места и часове. Разбира се, говоря за София и големите градове, в малките градчета няма достатъчно клиенти за паралелната система...

... Нашите седмокласни неволи изглеждат направо смешни на фона на големите драми около големите матури – нагласени теми, изтичане на информация, търговия с въпросите. Гледайки телевизионен репортаж по темата, синът ми попита: а не гледахме ли същото и миналата година?! Гледахме го. И сигурно още много пъти ще го гледаме. Единствената промяна е в цената на тестовете – от година на година тя пада все по-забележимо. Дали защото е по-лесно достъпна, дали защото зрелостниците са все по-малко, не знам. Само цинизмът е все-повече. „Матурите не се продават от министерството, матурите се създават в министерството и то дарява своите знания“, казала заместник-министърът на образованието Ваня Кастрева. Не изречение, а тема за отговор на литературен въпрос. Или за писмен изпит по журналистика.

С всичко това изобщо не искам да обидя учителите като гилдия, а още по-малко като хора. Изобщо не искам да кажа, че не си вършат работата или поне – не се опитват, въпреки всичко. Често съм била критична към учители, особено по-младите, че не се опитват да променят нещо, не се борят, не се противопоставят. Те са ми казвали, че няма смисъл, че нямат подкрепа нито от колегите си, нито от директорите – най-много да си загубят работата. И сигурно са прави: най-сърцатата, човечна и обичана от учениците млада учителка, която познавам и която много уважавам, защото винаги заставаше на страната на децата и срещу Системата, вече учи децата в една далечна северна страна. А по-възрастните са уморени и обезсърчени – много промени са видели, много реформи и никога – за добро. Познавам учителка с 30 години стаж, която в свободното си време работи като продавачка в магазин, за да се прехранва, а нощем си подготвя уроците, защото, казва, децата вече знаят повече от нас и трябва да наваксвам. И вие познавате такива учители.

Но след седем години ежедневно „ходене на училище“ със сина си (а от три – вече и с дъщеря си), вече знам на какво наистина искам да науча децата си, въпреки Системата. Да питат, да мислят, да обсъждат, да изразяват мнения, да правят открития. Да бъдат смели – да казват не съм съгласен, не ми харесва, не ми е интересно, не разбирам. Да бъдат уверени – да се борят за знанията и мненията си, а не за оценки. Да бъдат оптимисти – защото грешките са начин да се учиш, а неуспехът не е провал, а възможност да опиташ отново. Да си поставят цели, да имат мечти и да знаят, че единствено от тях зависи да ги постигнат. Да бъдат не добри ученици, а добри хора. Чудите се, това не са ли най-естествените неща? Не и ако в училище ежедневно ви казват и показват обратното. Не и ако сте част от Системата.

Нас, сегашните 40-годишни, не са ни учили на тези неща, си мислех, докато ходех по родителски срещи и гледах амбицирани родители, въоръжени със статистика за баловете в последните пет години – изнервени ръкомахащи бащи и невротизирани майки, притеснени от забавянето на служебните бележки и неяснотите около училищата гнезда. Хора, които са наясно с живота и знаят, че каквото и да направят, някой някъде е платил повече, има по-големи връзки и ще се справи по-добре...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo