Ний нямаме демокрация, а имаме мимикрия: до последното селско школо господстващите мафиотски кланове са си поделили смученето от тъй апетитните държавни цицки

Продължавам разсъжденията си за това как следва да постъпваме ако искаме незабавна позитивна промяна в образователната област, какво непосредствено можем да правим, та тази промяна или реформа да започне да настъпва, да започне да се забелязва известно движение, някакви импулси към живот в мъртвилото на българското образование. Вчера писах текст, на който дадох заглавието Да живее човек в съгласие с истината в нашите родни български условия е равностойно не само на грях или на глупост, но дори и на престъпление. Днес ми се ще също да продължа с писането по своя "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието", както условно засега съм склонен да наричам тази поредица. Тази сутрин си позволих да се поразходя из нета и да видя какви неща вълнуват хората; оказва се, че за образованието ни много рядко някой ще се разтревожи нещичко, всички общо взето се вълнуват по съвсем други въпроси. Вероятно е така защото всички сме перфектно образовани и културни, образовани сме така, че нищо повече вероятно не може да се желае; всички сме също така и най-напредничави и модерно мислещи хора, абе изобщо сме нещо като образцови продукти на една намираща се в бляскаво състояние образователна система, която не задоволява само хронични черногледци като моя милост. Ето нещичко в тази връзка, за което си позволих вече да акцентирам: Децата ни са значително по-умни от образователната ни система, която полага героични усилия да са колкото се може по-тъпи. Да продължа нататък.

Писах много по проблема за отношенията между учители и училищни мениджъри, т.е. директори. Мисля, че по този въпрос вече казахме главното и най-важното. Просто в училищните общности постепенно трябва да започнат да се зараждат едни същински демократични отношения; демокрацията трябва да почне да става реалност в нашите училища, а не само дума или красиво пожелание. В момента демокрацията в училищните ни общности е нещо като мираж, нещо повече, тя е категорично нежелана от решаващото всичко мнозинство. Което добре се е приспособило към статуквото и черпи дивиденти от него. Но не може едно общество да бъде наричано демократично яко няма никаква демокрация в образователните общности, в които, както се казва, се "кове" човешкият потенциал на нацията, където би следвало да се раждат личности с едно наистина демократично и съвременно разбиране и съзнание. В нашите училища, както показах, струва ми се, пределно убедително, господстват общо взето навсякъде съвсем тиранични, авторитарни, дори феодални отношения, при които директорите са нещо като бейовете от турско време, директорите, дето се казва, и колят, и бесят, а най-важното, и хлябът, и ножът, и сиренето, и сланинката са все в техните ръце; учителският народ, раята, клечи с отворени за лапане усти и чака нещо господарят да благоволи й подхвърли; между другото, сега съзнавам, че съм длъжен много да се извиня на турската бейска административна система, при нея положението, предполагам, не е било чак толкова унизително, а пък положението на някогашната рая в условията на Отоманската империя вероятно е било значително по-достойно. (Ето една отправка за доказване на горното твърдение, цитирам: "Султан Сюлейман Кануни или „Законодателят“ отделя специално внимание на тежкото положение на раята — християнските поданици, които обработват земите на спахиите. Неговият Kanune Raya, или „Закон за раята“, реформира закона, уреждащ налозите и данъците, които трябва да бъдат платени от раята, повишава техния статут над крепостничеството до степен, в която християнските крепостници могат да мигрират в турските земи, за да се възползват от реформите.") Разбира се, всеки учител има суверенното право да приеме безмълвно унизителното си положение или да направи нещичко за да отвоюва достойнството си; разбира се, за втория вариант си има някои дребни рискове, примерно, директорът може да стъжни живота ти и за да ти отмъсти че не си благоволил да зачиташ както трябва неговия феодален статут може без да му мигне окото да те уволни. Но докато това стане ти можеш да направиш много поне за да разберат другите, че човек може да живее и по-достойно.

Най-важното е, че ще го разберат това нещо много млади хора, ти вече ще си си изпълнил дълга като учител и съвестта ти ще си остане чиста. Все пак всичко, което учителят, ако иска да е достоен за това прозвище, следва да го прави за доброто на младите, на учениците. Това, позволете да отбележа, е нещо като непоклатима максима за поведението на учителя, който, повтарям, е достоен да носи това име. И иска да остане верен на призванието си. Всичко друго отива на заден план, примерно благоразположението на началството, чувствата, с които те даряват висшестоящите административни ръководства в лицето на инспектори и прочие маркизи и лордове на нашата, така да се рече, "аристократична" образователна йерархия. Та мисълта ми е, че всеки миг, всеки час, всеки ден ония, които неслучайно се наричат учители, правят нещичко за да се борят за своето достойнство, за да си пазят правата, за да работят за доброто на младите, на учениците. Нищо друго не отклонява тяхното внимание, те особено много също внимават да не дават позорен пример за малодушие пред учениците си.

В тази връзка трябва непременно да отбележа, че имащият ново или реформаторско съзнание учител никога не си криви душата, не лицемери, не лъже, не говори едно, пък да прави друго, смело казва истината право в очите, не съобразявайки се с това кого и доколко ще го заболи от нея; той прекрасно знае, че истината винаги е целебна, тя лекува много рани, вярно, понякога ефектът от действието й наподобява това на хирургическия скалпел, да, неизбежно боли, но за сметка на това хирургът със "жестокостта" си спасява целия организъм - изрязвайки разни болестотворни тумори. Правдолюбието, наред със свободолюбието са двете здрави опори на душевния строй на мислещия според идеята за едно съвременно и същинско образование учител. Да обичаш правдата и да си изцяло предан на свободата е нещото, благодарение на което може да се осъществи решителен идеен поврат в душата на опитващия да заслужи призванието си образователен деец. Появят ли се тези две доминанти на душевния живот и тъй дълго чаканият душевен поврат вече е настъпил. Трябва просто да дадеш нещо като обет: повече никога няма да мълча, да си кривя душата, ще бъда верен на истината, няма да се страхувам като презрян плъх, няма да постъпвам недостойно, ще се ползвам всеки миг от свободата си; да, няма да харизвам свободата си никому, най-малко пък на опитващия се да ми се меси в живота училищен директор, имащ манталитета на някакъв си там архаичен и самозабравил се турски бей (отбелязахме не без основание, че турските бейове някога много повече са зачитали човешките права от някои самозабравили се съвременни български образователни мениджъри). Ако се появи това съзнание, бействащите училищни директори губят мигновено ореола си на феодални господари и стават това, което по начало са: овластени чиновници, които имат една-единствена задача - да слугуват на всички нас, дето сме народът, дето сме граждани, именно учителите, учениците, родителите и прочие. У нас е много порочно това изцяло неверно и глупаво съзнание, че началниците са нещо като "свещени крави" или че са ни нещо като господари; не, не е истина това, началниците, управниците, въпреки привидното им господстващо положение, са всъщност наши слуги, а ние, народът, хората, гражданите, дето уж на пръв поглед сме им подчинените, всъщност сме им господарите.

найно е, че при демокрацията народът, демосът, гражданите, човешките същества са същинският суверен, цялата власт е в него, а пък управниците имат за задължение на изпълняват волята на народа, сиреч, да обслужват народа, да му служат, да му слугуват даже. Те в никакъв случай не са наши господари, да, това е точно така, нищо че това нещо не го знае и нашият пръв "демократичен", с извинение, лидер, имам предвид г-н Премиеро, който е известен с едно съвсем характерно недемократично съзнание, он, както е известно, без никакво смущение се чувства за нещо като наш господар, дето дава, зема, благоволява да отпусне и прочие, и так далее. Какъвто е он, каквото е неговото съзнание (формирано под толкова благите грижи на някогашния комунистически диктатор на България Т.Живков - в пенсионерския етап на живота му) такива досущ същите негови копия са всички нещастни администратори надолу по веригата, чак докато се стигне до последния дръглив директор на най-западналото селско училище; е, ние, гражданите, ние, учителите, сме длъжни да им преподадем този простичък урок: да имате много здраве, но доста, мили наши началници, сте се объркали, не вие сте наши господари, а ний сме господарите, а пък вий сте нашите слуги. Толкоз. Просто е, нали? Лесно е да се каже обаче, много трудно е да се направи, нали така? И, правенето на туй простичко нещо за нашите условия е нещо като най-необходим и дори съдбовен революционен акт; да, иска се революция най-напред в съзнанията, от която неизбежно ще се породи революция и в постъпките, в делата, в поведението. Революцията в съзнанията проправя пътя на реформата, без поврат в душите и в духовете, без побеждаване на собственото ни малодушие в сферата на съзнанията никаква реформа в нищо не може да има, най-малкото пък реформа в образователната сфера. Страхопъзльовци реформи не могат да правят, мижитурките правят само мижитурковщини, за правенето на истински и добри неща се иска известно количество душевна сила и смелост най-вече. Иска се и характер. Значи трябва много да работим по заякчаването на характерите си. Това също се тренира всеки ден. Страхливецът побеждава страхливостта си като набере нужната за това решимост и воля. Проблемът, дето се казва, е личностен и психологически. Ако някой има големи трудности в това отношение, нека да ми се обади, мога да му помогна, много да му вдъхна кураж - та да повярва, че не е осъден цял живот да бъде един презрян треперко. Давам от много време (от далечната 1992 г., когато основах своя Център за развитие на личността) консултации по тия проблеми на личностния растеж.

Ще каже някой: човече, стига де, оля се вече, разбрахме, "комплексиран" си на тази тема, мразиш горките директори, чиято задача е толкова трудна в днешните "демократични", с извинение, условия! В които всички са пощръклели и искат някаква права без съответните отговорности. Но прекали с тази тема, разбрахме ти мисълта, давай нататък. Зацикли на нея. Забуксува. Зарежи това, дай нещо друго. Има нещо такова, но тълкуването ви не е правомерно. Проблемът не е мой, а е същностен. Принципен е този проблем, не личностен, не е субективен. Противодействието на феодално-бейската склонност към тирания у училищните директори, огромната част от които са с крещящо недемократичен манталитет е по моя преценка онова камъче, което вечно преобръща каруцата на многострадалната ни образователна реформа; таман се нагласи да тръгне тази каруца и пак мигновено се преобръща, щото точно това камъче - то по-скоро е цяла скала, цяла канара, а не точно "камъче"! - е подпряло таман и четирите й колелета. Разбира се, има и нещо друго: за директори да кандидатстват хора с демократичен и неавторитарен манталитет, тук също се крие едно разковниче; друг е въпросът, че министерските чиновници зорко бдят да не би някой човек с демократично и реформаторско съзнание да стане училищен директор, щото това може да създаде опасен прецедент; общо взето търсят и намират най-послушни безличности и ги турят за директори, с оглед да имат пълните гаранции, че никаква промяна няма да започне, и то отдолу, откъдето е най-опасно да започне. За директори се назначават хора, които успешно могат да играят ролята на пръти, забити в колелата на въпросната каруца на образователната реформа; играят ролята на спирачки. Това е положението. Същинска рядкост е някой човек с ярко демократично и реформаторско съзнание да стане училищен директор у нас. Такива биват надушвани и елиминирани още в най-ранните етапи.

Разбира се, у нас за училищата никакви директори всъщност и не се правят, това, дето се нарича "конкурси", са си чисто и просто партийни назначения. Винаги побеждава кандидатът, който е доверено лице на ръководството на съответната управляваща партия, което смирено ще провежда нейната политика. Е, има разни партийни и ченгесарски (мафиотски) лобита, които се борят за овладяване на всички центрове на власт и съответно на някакви благинки, произтичащи от властта. Те се договарят помежду си и си поделят цицките, от които могат да смучат съответните облаги. Като се смени управляващата партия, директорите, назначени от предишната управляваща партия полагат клетва за вярност на новата партия и за да докажат предаността си на новата власт, са способни да правят всичко, което партията им нареди. Мафиите се сговарят с оглед "справедлива" подялба на благинките. Рядко в тия борби се стига до открити войни, за предпочитане са тайните договорки.

Такова е положението у нас. Ний нямаме демокрация, имаме мимикрия на демокрация. Пародия на демокрация имаме, и то не само на най-високо ниво, а на всички звена, места, стъпала на йерархията. До последното селско школо господстващите олигархично-мафиотски кръгове и кланове (представящи се у нас като "партии", моля ви се!) са си поделили смученето от въпросните държавни цицки. Толкоз по този въпрос. Сега стана ли ви ясно по каква причина човек с толкова "неправилни" възгледи като моите не може и няма да си намери работа в нито едно държавно училище? Пък макар и като редови учител по философия и гражданско образование. Сега ясно ли ви е защо толкова категорично ме победи в "конкурса" един местен партиен функционер от братската на БСП партия АТАКА - и защо директорът на Образцова математическа гимназия в Пловдив г-н Старибратов назначи без да му мигне окото точно него? Сега ясно ли ви е защо където и да си подам документите тия дни за учител по философия веднага на директора звънят по телефона загрижени другари от съответните властни партийни органи и дават строга директива лицето Грънчаров да бъде елиминирано още на най-ранния етап, а на съответното работно място да бъде назначено еди-кое си наше и доверено, правилно мислещо лице, било другар, било другарка? Толкова по този въпрос, мисля, че очертахме картинката пределно ясно.

Следващия път ще се захвана с наистина нови теми и проблеми. За преподаването, за дисциплината (за нея вече веднъж писах, но още трябва да добавя), за всичко останало. А засега спирам дотук. Казах главното по най-важния въпрос, нямах друг избор, длъжен бях да сторя и това. Нека да ме лаят и хапят кучетата, аз казах каквото трябваше, облекчих си съвестта, за мен това е истински важното. Хубав неделен ден ви желая, приятна почивка и ползотворни размисли! Ако изобщо сте имали търпението да изчетете тоя толкова неприятен текст. Чао и до скоро!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo