За публичния урок по човечност и гражданско достойнство, който изнасям на самозабравили се властници

Вече имах възможността да съобщя приятната за мен новина: Директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст. Анастасова беше призната за виновна, Районен съд я осъди за престъплението клевета по заведеното от мен съдебно дяло. По молба на един сайт се ми се налага накратко да разкажа историята, заради която въпросната администраторка получи справедлива присъда, имаща най-вече морален смисъл. Ето какво написах по този повод:

Сферата на българското образование и училище се намира в крайно тежко положение, развалата в нея е колосална. Несъмнена е необходимостта от коренна и същностна промяна - за която обаче в обществото ни няма нужната воля. По тази причина в образователната сфера ще продължават да се случват какви ли не ексцесии, за които медиите периодично ни информират. Най-голяма жертва на абсурдната и анахронична система са учениците и учителите, непосредствените участници и "актьори" в голямата драма в сферата на образованието, която на моменти придобива облика и на трагедия.

Най-интересното е, че институциите на държавата, които курират (ръководят, контролират, командват) образователната сфера, именно МОН и инспекторатите, са заети с една-единствена грижа: как да осигурят собственото си безметежно и идилично съществуване във властта, монополното положение, хегемонията на властващата образователна бюрокрация. Случаят, който искам да ви разкажа, е твърде показателен за това до какви нравствени последици води агонията в българското образование. Принуждавам се да разкажа тази история от позицията на обективен наблюдател, независимо от това, че съм главен участник в нея.

И тъй, Ангел Грънчаров, именно моя милост, е преподавател по философия и гражданско образование с 32-годишен стаж, работил съм в сферата както на университетското, така и на гимназиалното образование. От 14 години работя в ПГЕЕ-Пловдив. Активен и инициативен човек съм, не се вмествам в представата за "типовия" и особено пък послушен учител, който се грижи единствено за преживяването до пенсия; радетел съм за едно ново, качествено различно, свободолюбиво, демократично и човеколюбиво, т.е. съвременно образование. И то не само на думи работя в тази посока, посока на промяната на плачевното статукво, правил съм какво ли не: автор съм на една поредица от помагала по всички учебни предмети от т.н. "философски цикъл" (именно философия, психология, етика и право и пр.), разработени върху авангардни съвременни методологически принципи, прилагам нови, ефикасни подходи в обучението на младите, чиято идея е те да станат самостоятелно и критично мислещи човешки личности, ползващи се от правата си; основател и ръководител съм на дискусионни клубове, на семинари и за учители, където пропагандирам новостите в образователната сфера; имам образователни блогове, в които изразявам своите идеи за същностна реформа и промяна в българското образование и училище. Автор съм на поредица от книги, в които съм представил своята философия и стратегия за едно качествено ново образование. Тази моя активност, разбира се, не се нрави на някои среди, които се чувстват прекалено комфортно в отчайващото статукво. Конфликтът стана неизбежен когато преди няколко години властта в училището се пое от нова директорка, чиито разбирания са диаметрално противоположни на моите.

Конфликтът избухна когато предложих патрон на училището да стане Стив Джобс - вместо... Ленин, защото пловдивчани и до ден днешен знаят това училище, именно ПГЕЕ-Пловдив като ТЕТ "Ленин". Това стана през есента на 2011 г. Тогава всички медии, като се почне от новините в централните телевизии и се стигне до вестниците и сайтовете, разказаха за тази иновация, а директорката се почувства крайно обидена - защото предложението ми не било съгласувано с ръководството. Да, обаче учениците в мнозинството си подкрепиха новостта - самите ученици организираха допитване, референдум в цялата училищна общност, който фиксира настроенията в полза на промяната на името на гимназията. Очевидно тази демократична "приумица" съвсем не се понрави на живеещата с други представи директорка. От този момент тя започна невиждана кампания по моето дискредитиране като личност и преподавател, която беше увенчана накрая с тъй желания от отмъстителната ръководителка апотеоз: моето уволнение, изгонването ми от училището. Три години се води тази целенасочена кампания, ръководството си позволи да проведе същинска компроматна война, организирани и режисирани бяха всички ония мероприятия в добре известния ни стил, характерен за уж отдавна отминалите комунистически времена, примерно "народни съдилища", на които "възмутеният сплотен колектив" громи "народния враг", именно моя милост, писане на "разгромни писма" до институциите с искане "врагът на народното добруване" да бъде озаптен, над мен беше проведена старателно ръководена кампания по оплюването и очернянето ми, в която, за жалост, бяха въвлечени и близки до ръководството ученици-активисти. Създаде се крайно злотворна в нравствено отношение психологическа ситуация в "колектива", в училищната общност: ще оцелееш само ако правиш "мили очи" на ръководството и ако си активен в оплюването на врага. Всички мои опити да предизвикам нормален демократичен дебат по проблемите вътре в училищната общност бяха парирани от групичката, която стоеше плътно до "любимата директорка"; тя не допускаше моите доклади до педагогическия съвет, а в единичните случаи, когато се е принудила да ги допусне, клакьорите на ръководството правеха нужното мислещите различно да не могат да се изкажат. В резултат бляскавият на времето училищен екип биде деморализиран до степен, че в него се възцари страхът. Разбира се, всички ония учители, които се осмелиха да се държат различно в толкова тежката ситуация, бяха един по един изгонени от училището: инж. Калин Христов, след него моя милост, други пък сами се видяха принудени да се махнат, да речем бившата помощник-директорка Мими Михайлова.

Но онова, което най-много вбесяваше опонентите ми, беше това, че в един момент аз се видях принуден да придам пълна гласност на случващото се в ПГЕЕ-Пловдив чрез блога си: щом няма демократичен дебат вътре в училищната общност, това беше единственият начин да заявя какво мисля, да дам израз на позицията си. В блога си публикувах и всички свои доклади, жалби, открити писма до институциите, в които настоявах да се намесят, с оглед обстановката да се оздрави. Проверките на органите на МОН обаче не доведоха, за жалост, до никакъв позитивен резултат, напротив, директорката се почувства окуражена и насърчена да продължи репресиите. Явно поговорката "Гарван гарвану око не вади" е съвсем актуална и за този род отношения в наше време. Блогът ми стана трибуна на ония обществени и граждански сили, които са за същностна и истинска реформа в многострадалното българско образование и училище. Е, в един момент отмъстителната директорка ми намери "цаката" да бъда уволнен и "неутрализиран". Но тя доста се поизпоти как именно да придаде "законна" форма на разправата си с другояче мислещата личност.

Първо опита да ме елиминира чрез налагането на поредица от дисциплинарни наказания по измислени поводи. Заведох съдебно дело за отмяна на нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Спечелих делото и на трите инстанции, директорката обжалва чак във Върховен касационен съд, но загуби всички дела. Този начин за елиминирането ми не проработи.

Тогава беше изпробван резервен вариант: в официален документ, именно "производствена характеристика" до ТЕЛК (страдам от заболяване на сърцето) директорката-литераторка дръзна да ми даде "психиатрична диагноза", а именно "изпада в чести нервно-психически разстройства"; заради това нейно "сведение" ТЕЛК ме пренасочи към психиатричния състав; за първи път в живота си заради директорския компромат трябваше да се явя на прегледи при психиатър и психолог. Оказа се, че съм психично здрав. Ето по този чудесен казус се наложи да заведа второ съдебно дело срещу толкова активната директорка, този път за клевета. Вчера, 30 октомври, след година и половина съдебно дирене състав на Пловдивския районен съд обяви директорката на ПГЕЕ-Пловдив за виновна в извършването на престъпното деяние клевета и я осъди да ми плати парична компенсация за понесените от мен неимуществени (морални) щети.

Друго съдебно дело заведох за отмяна на нейната заповед за уволнението ми по смехотворния параграф "липса на качества да бъде учител", "абсолютно негоден за системата", "пълна некадърност" и пр., да, накрая, в безсилието си директорката се принуди да си съчини такива "основания" за разправата си с толкова неудобния преподавател, който не допусна да бъде мачкано достойнството му. Окръжен съд в Пловдив отмени нейната наистина одиозна и дори поетична в някакъв смисъл заповед за уволнение; директорката обжалва това решение и сега делото е на етап Върховен касационен съд; след две седмици предстои ВКС да се произнесе и по това дело.

Това е вкратце тази любопитна и дори невероятна история - защото тя се случва в наше време, в нашата уж толкова демократична и дори европейска, с извинение, страна. Очевидно някои длъжностни лица от управляващия елит у нас продължават да живеят с представи, които нямат нищо общо със съвременните реалности на живота. Така, разбира се, не може да се постъпва; е, като гражданин и личност направих нужното да покажа на тия самозабравили се управници, че нашата държава все пак е правова, а пък законност и управия няма как да има ако ние, гражданите, не спомогнем поне с каквото можем за това. Този урок по гражданско достойнство изнасям в последните години на толкова многострадалната властваща администраторка на ПГЕЕ-Пловдив.

Интересно е, че медиите в Пловдив съвсем не се развълнуваха от тази толкова "лична история", която обаче крие голям нравствен, сиреч и общочовешки смисъл. Вероятно те в това същото време бяха прекалено много ангажирани да осветляват паралелно течащия "жълт" съдебен процес, в който една поетеса даде под съд свой литературен събрат - за това, че той, видите ли, се бил усъмнил в нейното целомъдрие. Думичка нито една медия не пророни за случващата се епична драма и сага в ПГЕЕ-Пловдив. Това също много говори и показва - за това що за общество сме.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo