Въведение в съдбовно важната тема за това как ние, българите, дружно "таковахме майката" на нашата тъй свидна майка България

Отнетата надежда на България, автор: Милена ФУЧЕДЖИЕВА

По големите празници във всеки дом на страната ни има едно празно място - на избралото да търси късмета си другаде дете

Чакам детето си да ми гостува за празниците. Не казвам да се прибере, защото дъщеря ми не се прибира тук, тя се прибира в Ню Йорк или Лос Анджелис. Нейният дом, това, което тя нарича дом, е Америка.

Проклетите празници, които изпълват с радост и горчивина милиони българи изпратили децата си в чужбина. Съчувствам на всеки един от тях и знам болката им, защото съм я преживявала с моите родители. Аз – в Америка, те – в България. Откъсваш максимум две седмици всяка година от работата, за да бъдете заедно. Едно заедно, което не е заедно, защото веселието винаги прикрива плач и от двете страни. Плачът на вината на децата и плачът на тъгата на родителите.

Затова, когато ме питат дали съм се прибрала в България завинаги, казвам, че е за известно време. Няма как да се прибера тук завинаги при положение, че детето ми е в Америка. След някоя и друга година ще поема пътя обратно за там, защото няма как да я навия да дойде да живее тук за постоянно. Би работила тук за известно време, но това, което чува от мен най-вече за отношенията между хората, както и за балканския тип политика, никак не я привлича. Човек има интерес да бъде там, където е спокойно, хората са усмихнати, сърдечни и благородни едни към други. Тук хората не са такива. Тук те са всичко друго, но не и благородни едни към други. Точно обратното. И това няма нищо общо с политика, а с нещо специфично и неназоваемо, вероятно и невъзможно да бъде обяснено научно, но то е огромната способност и енергия, която българите влагат, за да се мразят и вредят едни на други. (Прочети ДО КРАЯ)

Кратък мой коментар: За мен това е голяма и важна тема: за т.н. "външни българи", за българите, пръснати по цял свят, за тяхното съзнание и самочувствие, за тяхната болка, за това как присъства България - или по-скоро това, което остана от България тук и сега, при нас, дето си стоим тук, при пас, надъгавите, дето немахме смелост да си вземем торбичката и ние да се махнем! - в тяхната душа. За мен тази тема е огромна и съдбовна, безпределно важна. Щото силно ме вълнува как възприемат ситуацията си тия хора, дето са в Америка, Англия, Германия, Холандия, къде ли не - как се чувстват, какво мислят, не усещат ли някаква вина, щото все пак излиза (нека да бъдем честни да го признаем), че всички те, гонейки съвсем основателно своята мечта, търсейки своето щастие, гледайки да оправят и спасят себе си, в крайна сметка... "таковаха майката" на България, нали така излиза?! Тая наша държава нима може да застане здраво на краката си след като 2 милиона и половина най-кадърни българи, цветът на нацията, избягаха от страната си сякаш тя е най-прокълнатото място на света? Щото все пак нормалното щеше да е не те да бягат и всеки да се спасява както може, поотделно, а всички, заедно, с общи сили, да бяхме направили нужното та сега България да е вече Швейцарията на Балканите, нали това щеше да е по-нормалното, по-естественото?

Аз така мисля де, може да не съм прав, но така мисля. Щото упрекваме разните сирийци и афганистанци, все млади и силни хора, жени и мъже, че бягат (досущ както нашите младежи бягаха след 1989 г.) от страните си и гледат някак да се спасяват, вместо да правят нужното за да въведат ред в собствените си държави, да спасят държавите си, щото спасяването на държавата следва да е условие за спасяването на всеки един неин гражданин, така ли е това или не е така? Но ето, стана така, че ние загубихме близо една трета част от населението си, и това бяха, да признаем, най-добрите, най-силно изявените в личностно отношение, най-силните, най-смелите, най-достойните, тия, които бяха и най-свободни, с най-освободено съзнание, сиреч бяха тия, които са най-потребните на България, щото са цвета на България - защото са залог за нейното спасение и оправяне. А сега тук у нас останахме предимно недъгавите, некадърните, малодушните, слабаците, треперковците и така всички заедно, водени от нашия елит или цвят, имам предвид нашите сънародници, тъй дружно спасяващи се поотделно на Запад, "таковахме дружно майката" на нашата тъй свидна майка България, нали така стана де, признайте си го, защо мълчите? Та имат ли вина "външните българи" за случилото се, не са ли постъпили прекалено егоистично, ето, възникват куп въпроси, на които трябва да се дава отговор, трябва дори да се изисква отговор от тях, чувстват ли те, признават ли своята вина, своята отговорност пред България. Която, нищо чудно, да я погребем, да я изтрием от лицето на земята. За мен темата е много важна, съдбовно важна, и то в пределно буквалния смисъл. Дано ме разбирате.

Аз пък съм от тия, които останахме, от тия, мазохистите, дето сме тука, в пределите на отечеството, в старите предели на отечеството, щото сега фактически България е пръсната вече по цял свят, а пък самият свят стана нещо като "голямо село", тукашната ни България вече е едно малко село, което при това запустява непрекъснато, толкова много къщи вече са с буренясали дворове, което за мен е най-тъжната гледка. Скоро и цяла България може да заприлича на тревясал в бурени двор на изоставена, някога пълна с живот къща, а сега обитавана, да речем, от някаква стара майка, чиито очи са вече изплакани по избягалите й деца. И тя скоро ще умре, а давате ли се сметка какво ще умре като умрат всички досега още не умрели изоставени от децата си майки? Но ето, аз съм от балъците, дето стоим тука и дори, представяте ли си, водим безнадеждни борби нещичко да се промени към добро, борим се, ала сме малко, няма кой да ни подкрепи: защо, примерно, ако богатите, добре устроени на Запад българи не се бяха трогнали дотам, че в деня на едни парламентарни избори не бяха направили ето този подвиг: не само да отделят време и средства да идат да гласуват в най-близкото посолство, дето има секция за гласуване, ами дори да бяха организирали всеобщо пътуване до изоставената от тях България, да бяха дошли и да бяха гласували тука, както правеха и още правят турските нашенски бежанци в Турция, те идват да гласуват, а нашите, българските бежанци, не идват, не щат да си нарушат кефа и хатъра да дойдат, да отделят един (два-три-четири) дена за да пътуват и да дойдат да гласуват, за да помогнат поне с малко за изоставената от тях България. Но както и да е, това те не го правят, а аз бях започнал да казвам, че съм от тия, дето останахме, от моя род всички останахме (е, с малки изключения), синът ми, на 26 години, още е тука и още страда, често безработен, постоянно обиждан от мизерното заплащане, от гаврите и прочие. И аз знаете ли какво си мисля отвреме-навреме и дори не само си го мисля, ами и му го казвам, да, стигнах и аз до падението да му го кажа: сине, знаеш английски, умен си, синко, аз ако бях на твое място и ден нямаше да остана тук, щях да си взема торбичката и да се махна, да, точно това му казвам! А синът ми ме гледа и ръмжи нещо под носа си, не ще даже да ми говори по тази толкова неприятна за него тема. А го гледам как се мъчи и унижава тука, ще търпи, ще търпи, пък в един момент ще му писне и той също ще събере сила - и ще си вземе и той шапката и торбичката, за да избяга там, където има по-нормални и човешки условия за развитие. Дето не е като у нас, а тук, знайно е, само нахалниците и простаците успяват, но нормален и свестен човек ще го изядат даже ако може с парцалите!

Това е. Темата е огромна. И съдбовно, фатално важна. Аз също смятам, че младите трябва да раждат много деца. Че децата са смисъла на живота. Но как да раждат деца тук, в България? Как моля ви се да раждат деца, като им дават 300-400 лева заплата, едва-едва стигаща им за джобни пари за баничка и за автобуса? Така създават ли се деца? И какво ще стане с тия деца като живеят и те в лудницата България? Нямам думи вече. Спирам. Хубав ден ви желая! А подетият разговор (благодарение на текста на г-жа Фучеджиева и моите записки по него) си заслужава да го водим всеки ден, не бива да бягаме от тия толкова неприятни и проклети за всички нас въпроси, налага се да изговорим всичко, що се таи в душите ни, щото иначе нещата няма как да потръгнат. Този е начинът: да не се мълчи, а да се говори, пък дори ако трябва и с прегракване дори. Спирам. Хубав съботен ден ви желая!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo