Ние съжителствахме, Автор: Димитрин Вичев
И питам пак – КОЙ запали тази омраза? КОЙ ни насъсква и сега? КОЙ има интерес да мразим турците и нашия съсед Турция? КОЙ ли? Ами, пак същите злодеи са. Онези, които извършиха насилственото преименуване на турците и ги изгониха от Родината им. Онези, които извършиха подмяната на демокрацията през последните 26 години – ченгесаро-комунистическата русофилистична мафия.
Роден съм и израснах в Шумен. В моят клас в основното училище имах десетина съученици турчета, три циганчета, две арменчета. В едната съседна къща живеeха арменци, потомци на бежанци от Турция след масовите репресии в началото на 20-ти век, а от другата страна живееше самотен руснак -белогвардеец, беглец от Съветска Русия.Над него живееше семейство комунисти, политемигранти от Гърция след Втората световна война. В приземния етаж на къщата ни живееше хубава туркиня, танцьорка в Турския държавен театър.
И ние съжителствахме заедно.
Децата играехме ту в двора на арменската църква, ту се криехме от летния задух в сенките на Томбул джамия. Вземахме книги за четене от близкото турско читалище „Назъм Хикмет”, ходехме на концерти на арменския танцов ансамбъл в арменското читалище „Ереван“ или на турския ансамбъл в Държавния турски театър. Най-весело бе на циганските пъстри и шумни сватби в махалата, дето ни черпеха с бонбони и лимонада. Турчетата и арменчетата ни завиждаха, когато ние вече играехме в двора в училището, докато те свършат часовете си по турски или арменски език. Учеха ни на техните азбуки, научавахме и думи от езика им. Първо, разбира се, научихме „мръсните“ думи. Ядяхме турски баклави, арменски дребни сладки и заедно бяхме на празниците си. Имахме общи радости и грижи.
Не се мразехме, живеехме заедно.
Когато изгониха нашите съседи турци през 1989 г., майките ни плачеха заедно, а ние – пораснали вече, се срамувахме от това, което направиха комунистите. А турците не ни мразеха. Те всичко разбираха и ни оставиха цветята си, за да се грижим за тях, и със сълзи за България тръгнаха за страна, в която не бяха ходили. Защото не ги пускаха преди. Също, както и нас – българите. И до днес никой не може да изтрие обичта им към България и към нас, българите…
Кой днес ви кара да ги мразите? Кои са тези негодници, които ни разделят на българи и други, на християни и на други? Кой ни подучва така да мразим? В моето детство и младежки години аз не съм виждал такава злоба и омраза. Никога.
Майка ми е израснала между двете войни като дете в единственото българско семейство в турско село в Делиормана. Дядо е бил горски стражар и писар в кметството, където кметът е бил турчин. Мама бе израснала само с турчета и говореше свободно езика им. Най-близката и приятелка, до последния и дъх, бе туркиня. Заедно са момували, заедно са създавали семейства. Израснахме заедно с децата и. Ние съжителствахме така. От 40 години семейството на мамината приятелка е в Турция, родителите ни ги няма вече на този свят, но до ден-днешен, децата на приятелката на мама пращат поздрави и ме канят на гости. (Прочени ДО КРАЯ)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар