Дорасъл за свободата е само този, който просто си я взема сам

Това е нещо като задочен дебат, намерих го ето тук: Митове за образованието, намира се на сайта на ВТОРАТА НАЦИОНАЛНА СРЕЩА ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, която ще се проведе в София на 20 И 21 ФЕВРУАРИ 2016 г. Публикувам го тук, тъй като ми се иска този текст да влезе в следващата книжка на списанието за съвременно образование HUMANUS:

Какво представлява каузата за свободно развитие на образованието?

Каузата за свободно развитие на образованието в България е кауза за демократизация на страната и освобождаване на богатството и енергията на човешкия потенциал. Разнообразието от човешки таланти и достойнството на човешкия дух не могат да намерят поле за изява и развитие в командна образователна система, която е наследство от миналото. Демокрация, която не зачита принципа на родителската отговорност и свободата на самоопределението, мисълта, словото и сдружаването (съставни за избора на образование); демокрация, която се плаши от разнообразието и свободата на избора, не е реална, а само номинална. Нещо повече – без освобождаване на човешкия дух и таланти не е възможно България да придобие своя уникален облик и заеме своята достойна позиция на картата на проспериращите страни.

Въпреки че за свобода в образованието се говори отдавна – и дори тези, които най-малко го искат, вкараха в употреба модерни думи и изрази като „автономия“ и „детето в центъра“ – има устойчиви представи, митове за образованието, които непрекъснато застават на пътя на промяната. Предлагаме нашето „Да, ама не!“ на десет такива мита:

В закона няма такова нещо като „свободно развитие на образованието!“

Чл. 23 на нашата Конституция гласи: “Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага.” Свободното развитие означава гаранции за това, че образованието, в качеството му на основно право, може да се упражнява и извън зоната на държавната регулация, точно както не съществува държавна регулация на развитието на изкуствата или науката. Да създава условия за свободно развитие означава именно да не пречи на това развитие, като претендира да го осъществява и управлява. Да създава образование (като основен доставчик на образователна услуга и регулатор на образованието) за държавата е толкова неестествено, колкото би било ако създаваше изкуство (ако произвеждаше картини или музика за масова употреба и създаваше правилата, по които художниците да рисуват и певците да пеят).

За да се гарантира качествено образование, трябва да има едни норми за всички!

Нормите действат като ограничител на нежеланото поведение, а не като катализатор на желаното развитие. Когато всичко се подчини на норми, развитието спира и се преобръща в деградация. Развитието винаги се осъществява по периферията на нормираната зона, а не в нейния център. Гаранцията за добро образование е наличието на любопитство и увереността в свободата за иновации. Корективът за качеството е наличието на връзка на образованието с реалността, а не наличието на административни норми.

Образованието в България е задължително!

Това е популярна заблуда, основана на грешно цитиране на чл. 53 (2) от Конституцията: “(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.” Има смесване на “обучение” и “образование”. Каква е разликата? Училищното обучение е един метод за обучение, образованието е основно право. Докато можеш да задължиш някого да се обучава (да бъде обект на образователно въздействие), не можеш да насилиш никого да се образова (да бъде активен субект на образованието си). По подобен начин, ако дадем пример с друго основно право – свободата на словото – можеш насила да накараш някого да мълчи (да бъде обект на въздействието на цензура), но не можеш да го накараш насила да говори свободно (да бъде активен субект на правото си). Задължително може да е само ограничението на едно право, не упражняването му.

За да се спазват правата на децата, държавата трябва да контролира тяхното образование!

Децата не могат да упражняват повечето си права самостоятелно, но те имат законен представител, който взима решенията относно техните права – това са техните родители или настойници. Точно както родителите взимат решение как да се лекува, да се храни и облича детето, докато то постепенно добива способност само да отговаря за тези решения. Образованието не прави изключение от това правило. Държавата има точно толкова основание да контролира образованието на децата, колкото и да контролира с какво се хранят, как са облечени или как се лекуват.

След като държавата плаща за образованието, трябва тя да го контролира!

Държавата не плаща, а преразпределя ресурс, отнет от всички данъкоплатци, към една част от обществото. Обстоятелството, че преразпределя (понеже е задължена за това по закон), не означава, че може да определя как да се харчи преразпределеното – точно както обстоятелството, че държавата изплаща пенсии или разходи за лечение, не означава, че може да определя как пенсионерите да си харчат пенсиите или болните да се лекуват.

Чрез безплатното задължително училищно обучение държавата гарантира правото на образование на всички!

Точно колкото държавата би гарантирала свободата на словото, ако е монополен собственик на медиите. Всъщност допреди 26 години беше точно така, но днес никой не твърди, че тогава свободата на словото е била гарантирана по този начин.

Държавата няма монопол върху образованието, защото има частни училища!

Държавата има монопол, защото в момента всяка образователна форма е подчинена на разрешителен режим от държавата. Тя упражнява контрол както на входа на образованието (различните образователни форми – училища, детски градини), така и на изхода – сертифициращите системи (тестове, матури, свидетелства за завършена степен). Свободното развитие на образованието изисква плурализъм на входа и на изхода на образованието, като родителите, професионалната общност и университетите сами отсяват качественото от некачественото. За разлика от това в момента държавата сама оценява себе си и образователната услуга, която предлага на принудителните си „клиенти“.

Държавата трябва да има монопол в образованието!

Монополът на държавата в образованието е незаконен и защото в Конституцията, чл. 18 (4) изрично се споменават областите, в които тя може да има монопол, а образованието не е една от тях. Освен това образованието е едно от основните човешки права (чл. 53(1)) и като такова не подлежи на регулация, точно както и останалите човешки права – свободата на словото, мисълта и убежденията например. Друго основно човешко право е свободата на сдружаването (чл.44(1)). В този смисъл когато гражданите се сдружават, за да установят организация за образованието на своите деца, те упражняват две свои основни права, които не могат да са обект на контрол от страна на държавата. Както според собствената ни Конституция (чл. 47 (1)), така и според редица международни конвенции, по които България е страна, отговорността за образованието на децата, както и за упражняването от тяхна страна на останалите основни човешки права, се носи от родителите, а не от държавата:

– Чл. 14,3 от Европейската Харта за правата на човека, според която родителите имат право да образоват децата си според своите философски, религиозни и педагогически убеждения.

– Протокол 1, чл. 2 от Европейската конвенция за правата на човека, който гарантира, че държавата уважава правото на родителите да дават образование на децата си съгласно своите религиозни и философски възгледи.

– Чл. 26, ал.3 от Всеобщата декларация за правата на човека, според който „Родителите имат право, с приоритет, да избират вида образование, което да получат техните деца.“

– Чл.18 (4) от Международния пакт за политическите и граждански права – “Държавите – страни по този пакт, се задължават да зачитат свободата на родителите или на законните настойници, да осигуряват религиозното и моралното възпитание на своите деца съобразно собствените си убеждения.

Съгласно принципа за народния суверенитет, държавата не може да издава задължителни предписания за поведението на гражданите, житейския им избор и начина, по който са избрали да отглеждат, възпитават и образоват децата си, при положение, че те не са изгубили статута си на суверен вследствие на престъпно поведение.

От нас нищо не зависи; всичко зависи от управляващите!

Реформата в образованието няма да се осъществи чрез законодателни инициативи. Тя ще се осъществи чрез лична инициатива. Всяка фундаментална законодателна инициатива в историята (отмяната на робството, гражданските права за жените и т.н.) е следствие на гражданска инициатива, а не обратното. Мнозина смятат, че „всичко зависи” от „тези горе”, защото „те ни управляват”. Ала на практика е точно обратното – ние, гражданите управляваме, ние сме суверенът, не властимащите. Ние плащаме заплати на МОН, защото сме ги наели да ни служат, а не да ни управляват. Те са хората, които трябва да търсят мнението на гражданите и срещи с тях, а не обратното. Едно статукво няма нито енергията, нито каквото и да било намерение да се обръща само против себе си. Статуквото в образователната ни система не е преживявало никакви сътресения от началото на социалистическото управление и е най-нереформираната публична сфера в България. Фундаментална промяна, каквато е необходима в образованието, е невъзможно да се осъществи „отгоре”.

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света“ – Ганди

Нещо повече – ако една реформа не е инициирана „отдолу”, тя е недоносче, което няма да оцелее. Демократичните промени в началото на 90-те бяха законодателна инициатива, която след 20 годишен сблъсък с нагласите „отдолу” изгуби битката – демокрацията се изроди в старата форма на шуробаджанащина под новия параван на демократичност, вместо на вярност към партията. Съвременните протести са признак за това, че процесът започва да протича „отдолу”; ще станем истински демократична страна едва когато той успее. Дорасъл за свободата е само този, който си я вземе.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo