събота, 26 март 2016 г.

А душите ни изобщо не могат да стареят, ето това е много показателно - за какво ли? Сами решавайте!



Мили Боже, води се война - засега у нас само пропагандна, идеологическа, но това е прелюдия към истинска война! - и по тази причина аз с часове наред най-вече сутрин обикалям из интернета и като същински боец се хвърлям в битките: правя това защото истината не ми е безразлична, като човек и като философ не мога да допусна да изпадна в престъпно безразличие към истината, такъв грях не мога да си сложа на душата! Не мога да търпя, инак казано, лъжците и фалшификаторите, които шестват из медиите, за да помагат за разлагането на съзнанията, за зомбирането на немислещите, за промиването на мозъците на наивниците, злоумишлените медийни пропагандисти и мерзавци аз не мога да ги търпя, не мога да им позволявам да се разпищолват както си искат, ето, с каквото мога се боря с тях. И по тия причини се занимавам напоследък само с политика, с политически реакции и коментари, блогът ми показва картината на тази моя активност - щото се старая най-важното, което съм коментирал или писал някъде из Мрежата, да го фиксирам и тук. И по тази причина не мога да си върша работата както трябва: а за мен, знаете, истинската ми работа, на която съм отдал предимно силите и времето си, е възпитанието и образованието на младите, работя предимно за това да им помагам с каквото мога та да станат пълноценни човеци, личности и също така и граждани.

Прочее, даже и тези политически коментари по българските и европейските, пък и световните работи, пак при мен са ориентирани в тази същата посока - да помагам на младите да развиват съзнанията си, да работят върху това да станат добри граждани на България, пък и на Европа; тъй че тия писания по политически теми при мен пак са свързани с образованието и идейно-личностното формиране на младите, т.е. блогът ми като едното нищо може да се възприема и като едно разгърнато, твърде многообразно и богато на теми и проблеми помагало по гражданско образование и личностно развитие. Тъй че аз, виждате, от този ъгъл погледнато, пак си върша точната и първостепенната за мен работа. Ако моите ученици, пък и други млади хора, по-често се заглеждат или ровят в блога ми, той много може да им помогне да се образоват и развиват в тази именно посока: да осмислят гражданските, политическите, общочовешките проблеми, да напредват по посока да имат свое разбиране и своя позиция по тях, материалите в блога ми много могат да им помогнат в тази посока. Това, че всеки ден работя като каторжник в блога си, сами забелязвате, предполагам, е пак изпълнение на моя дълг като един опитващ се да бъде съвременен учител по философия и по гражданско образование, а самият мой блог е станал нещо като "класна стая", като пространство за обсъждания, дискусии и обучение по тия най-важни и също така най-трудни за ефективно образование проблеми, по които нашата държавна образователна система е изостанала и неадекватна толкова, че повече от това едва ли може да се изостане; че по-неадекватна от това едва ли може да бъде.

И други причини ми попречиха да си съсредоточа главното внимание върху писането по най-непосредствено важните за мен теми и проблеми, свързани с работата ми като учител, но най-важната сред тях е следната чисто житейска, екзистенциална бих могъл да я нарека причина: тя има един чисто човешки и психологически характер. Ето за какво става дума, благодарение на тази причина аз от много време не мога да седна да напиша и ред по това, което иначе обичайно най-силно ме вълнува. Ето за какво става дума.

В разстояние има-няма седмица или малко повече починаха съпругите на двама от най-близките ми приятели в интернет, пък и иначе, щото се познаваме и непосредствено: става дума за господата Феодор Иливанов от Пазарджик и Петър Каменов - от Монтана. Първо на единия, а след няколко дни и на другия аз изказах формалните съболезнования, както е прието в случая. Но това ми се струваше недостатъчно, искаше ми се да им пиша или кажа нещо както подобава да се каже на по-близък човек и приятел. И се започна следното: всеки ден аз се питах и размишлявах за това как ли преживява мъката и загубата моят приятел (отначало единият, а след това и другият), чувствах като свой човешки дълг да поговоря поне малко с единия, след това с другия, да му помогна да събере сили да понесе страданието си в толкова тежките дни на печал. Да, но от друга страна се питах: дали не е по-добре да не се меся даже и с думи, щото каквото и да каже човек в такъв момент, то все ще представлява "ровене" в голямата душевна рана, ето, за мен възникна този проблем има ли човек право, пък дори и воден от най-чисти приятелски чувства, да постъпва така, а именно, да провокира такова едно "ровене"; а да се рови и бърка в рани, знайно е, боли, пък от друга страна аз добре зная, че само времето може да лекува донякъде такива рани. И затова аз надмогвах отвреме-навреме обхващащото ме желание и намерение да намеря някакви подходящи думи, с които да помогна на приятелите си да понесат обхваналата ги душевна мъка. Поради сблъсъка на тия две противоположни по посока движения в моята душа аз в един момент разбрах, че за нищо вече не мога да пиша или ако мога, то ще е само по разните му там "свръхчовешки" или политически въпроси, а по чисто човешките въпроси (каквито за мен са и въпросите около обучението на младите) съвсем не мога да пиша докато не успея по някакъв начин да отреагирам въпросния блокаж, що се касае до писането (пък и до мисленето), щото човек като седне да пише трябва да има подходящото за това душевно настроение и разположение на духа; а ето това последното ми липсваше. За мен (пък и за всеки човек) тия лични трагедии - загуба на близък човек - са нещо най-тежко и личностно-съкровено, в което на това основание няма право да се меси никой, дори и най-близък човек, пък дори и воден при това от най-чисти и благородни подбуди, именно да помогне, да изрази съпричастност и подкрепа и т.н. Минаха дни наред в това положение, много сутрини стоях зад монитора, неспособен да се захвана да пиша каквото и да било - и затова именно бягах в разните политически въпроси и коментари, където временно се разсейвах.

Аз лично много дълбоко страдам когато ми се е случвало да преживявам подобна загуба, като при това си мисля, че да загубиш човека, с когото си живял много време, който именно ти е бил "половинка", с когото сте били едно цяло, именно партньори (да употребя тази съвсем неподходяща в случая дума) или съпрузи (същото може да се каже и за тази дума, но не намирам друга в момента), били сте семейство, да загубиш човека, в когото си бил влюбен, когото си обичал цял живот - ето в такъв случай болката, чини ми се, е особено силна, все едно че нещо у теб самия е умряло, щото то това е именно любовта, една душа в две тела (по дефиницията на Аристотел), да, но ето, тялото умира, а душата изглежда не може да умре, пък като ти умре толкова вътрешно близък човек, аз това нещо не мога да си го представя, макар че въображението ми много работи в такава посока, щото без да искам се поставям в аналогично положение (Бог да дава живот и здраве на моята вярна съпруга, която с цялата си душа обичам и ще обичам докато съм жив, а вероятно и след това!). Та значи фантазията ми чертаеше в тия дни картини на страшна мъка, която преживяват в този момент безмълвно двамата ми приятели, намиращи се надалеко, аз, казах ви, дълго време правех неизпълними опити нещичко да измисля и да им кажа, щото пък се страхувах в това време мълчанието ми в техните души да отекне като коравосърдечност от моя страна, като бездушие, като безразличие. Пък и не е добре много човек да си навира съпричастността в такъв момент, от друга страна аз като психолог добре зная, че въпреки всичко с такъв човек, преживяващ тежко страдание, все пак е добре да се поговори, та да се поразведри малко душата му, щото мъката, на която човек не може да отреагира, може съвсем да съсипе душата му, да й нанесе страшни поражения. И аз също така много време стоях на скайпа или в чата на фейсбук и се мъчех да измисля фраза, с която да започна разговор било с единия, било с другия ми приятел; това, че се случи тази трагедия с броени дни разлика и при двамата, почти едновременно, още повече утежни ситуацията. Щото това все пак са различни личности, имам предвид тия двама мои приятели, Петър и Феодор, аз също така ги познавам добре, много сме разговаряли с тях по всички въпроси.

Зная примерно, че и техните починали вече съпруги мен са ме знаели, чели са ми книгите, били са съпричастни към борбите ми, зная например това, че и с двамата ми приятели имаме съвсем родствени политически, граждански убеждения, имаме близки или родствени ценности, и тримата сме с именно с нормалните човешки и християнски ценности, каквито са т.н. десни ценности, а пък за дясномислещият човек и личността, и производните й, най-вече семейството, имат особено висок статут, ценят се най-високо; та и по тази причина аз много размишлявах за тяхната лична трагедия от загубата на най-близкия човек. Знаех и това, че съпругите и на двамата бяха болни от тежки, нелечими болести, като този факт, разбира се, не променя кой знае колко ситуацията, макар че, знайно е, в такива тежки случаи на неизлечимо болен човек понякога смъртта се възприема като естествено избавление и от страданията на самия болен, и на страданията на грижещите се за него най-близки хора. Та ето, аз през цялото това време, изпаднал в подобни размисли и нерешими душевни колизии мълчах като идиот, не можах да напиша нищо друго, ето тази сутрин, с този кой знае как звучащ текст се опитвам някак да изляза от неприятната ситуация - и ако мога, по този начин, макар и косвено, да помогна поне малко на двамата си приятели, които чувствам като близки хора и личности. Разбира се, при случай, ние непременно ще си поговорим, с всеки от тях ще си поговоря поотделно, но ми се струва, че в момента, когато още са в толкова тежък траур, не бива да се обаждам аз, не бива аз да съм инициаторът; пък и какво да каже човек в такова положение, винаги може да прозвучи и да се възприеме в неверен смисъл, думите знаете са нещо крайно коварно и несигурно.

Та в основни линии това е. Виждате колко сложен е този казус, човек не знае какво да прави; да кажеш само: "Такъв е животът, приятелю, ние поначало всички сме смъртни, тъй че трябва философски да гледаме на смъртта..." и прочие баналности аз не искам да пиша или да кажа, а пък да измисля нещо по-оригинално и подходящо, за него, оказва се, нямам сили; а от друга страна зная добре, че ако нищо не пиша, ако не намеря начин да отреагирам собственото си душевно състояние, то тогава въпросният блокаж няма да мога да го надмогна, щото това е нещо като ступор, аз съм така устроен, че ще се освободя от някакво, каквото и да било душевно напрежение само когато успея да го превърна в текст, в думи. Зная добре, че по същия принцип е устроена всяка човешка душа, затова по принцип със страдащите хора трябва много да се говори, говоренето, изразяването на болката с думи помага за спадане на напрежението. Щото човек почне ли да страда и да мълчи, тогава страданието може да стане изгарящо, т.е. да изгори душата му, да разсипе и дори разбие душата му. Аз обаче зная, че и двамата ми приятели имат свои близки, деца и внуци и вярвам, че най-близките им хора са успели да споделят и облекчат мъката им. На това именно и залагам и затова още си мълча.

Защо написах това ли? Да се правя на "много интересен" ли? Или да си изкупя греха? Или да се облекча своето душевно положение ли, т.е. по егоистични подбуди ли го написах? Нека всеки да разбира както иска, нека всеки сам да си отговори на тия въпроси. Пиша винаги и по тази причина: на други хора да помогна поне малко ако попаднат в аналогична ситуация. Аз съм непоправимо увреден в това отношение, бидейки цял живот даскал или учител; все в тази посока се изявявам, а именно се опитвам да помагам с нещичко на разни хора. Такова, може да се каже, ми и призванието, може би за това нещо съм бил пратен на този свят, може такава да ми е мисията, такава, във всеки случай, очевидно ми е съдбата. И човек тия неща не може да ги промени, това не му е по силите.

Хубав ден желая на всички! Аз написах това и трябва да ставам, защото имам намерение да пътувам до Долна баня, да видя старата си майка. Съпругата ми се подготвя и ми казва да ставам, стига си писал бе, ставай, аман от твоето писане, ето това ми каза преди малко моята любезна съпруга, която толкова години вече ме търпи стоически. Ще ставам, подчинявам й се. Желая ви приятен уикенд! Обичайте се, радвайте се на живота, не мислете за смъртта изобщо - ако можете е за предпочитане, макар смъртта да е у всички нас непрекъснато; ние сами с всеки ден така или иначе по малко умираме, живеейки, така или иначе се и разделяме с живота си. Щото той всеки ден си изтича и няма как да тече вечно, нали така? Природа е това, телата ни са чиста природа и се амортизират. И накрая рухват. Ала душите пък изобщо не могат да стареят, ето това е много показателно. За какво ли? Сами решавайте. (Дали това, което не може да старее, може да умре?) Чао и до скоро, бъдете здрави - и си пазете здравето!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари: