Поставих тази тема за дискусия неслучайно, смятам, че си заслужава да се мисли и да се разговаря по този проблем. Оценката в рамките на господстващия модел на държавното административно-командно образование е нещо като център, около който всичко се върти, системата е така устроена, че нейна самоцел и оценката и в крайна сметка дипломата. Всичко останало е на заден план, а оценката, в рамките на репресивната система очевидно има и точно такава една репресивна, личностно-деформираща фенкция. Тия дни всички, и родители, и учители, и баби, и дядовци, абсолютно всички питат децата си "Ти как завърши, каква ти е крайната оценка?" и детето, да допуснем, гордо отвръща: "Шестица, бабо, с пълна шестица завърших годинита!" и след това, разбира се, бабата ще развърже някакви възли, където крие парите си и ще възнагради ученолюбивото си внуче, нали така стават работите у нас, няма защо да си кривим душите и да отричаме, че стават точно така? Никой не пита чедото си за това как, примерно, се чувства в училище, какви проблеми и трудности има, не, тия, истински важните въпроси никой не му ги задава, а всички само от оценките му се интересуват. Което, както и да го погледнем, е най-малкото странно. Има нещо дълбоко сбъркано в тази система, дали пък то не е свързано именно с прекомерната роля, която се придава на въпросната оценка? Като попитате учениците за какво учат, те ще ви отвърнат "Как за какво, за диплома учим?!", а дипломата какво е - списък с оценки! Никой няма да се сети да ви отвърне, че учи, примерно, за знания, за някакви личностни качества или способности, че учи, да допуснем, за това да развие своята личност, да стане самостоятелно мислещ и разбиращ нещата човек, не, за тия неща никой общо взето не си дава сметка, а всички мислят и говорят само за вездесъщата оценка. А какво всъщност е оценката? Давате ли си пък сметка за това, мислили ли сте за него? Едва ли. А дали не следва да се замислим повече за него?
Държавата у нас има монопол върху образованието защото си е присвоила правото да издава дипломи, сиреч, нейните списъци с оценки са единствено "законни" и "валидни", нали така излиза? На какво основание държавата си е присвоила това единствено право да издава дипломи, атестати с единствено меродавно или законно "образование" е интересен проблем, над който си заслужава да се мисли повече, щото тук има някаква мистика, която се нуждае от внимателно вникване и разбулване. Държавата е упълномощила учителите да оценяват, да извършват тъй деликатната и важна задача да пишат оценки, разбира се, на това основание държавата държи учителите под своя изцяло тоталитарен контрол и диктат, сиреч, учителите трябва да изпълняват височайшата воля на държавата, сиреч, на самоовластилите се държавни чиновници. И ето че сега стигаме до потребността да вникнем повече в тази толкова специфична дейност на учителя по оценяване, по писане на въпросните прословути оценки. Учителят е нещо като оракул, който владее цялото знание и на тази база издава... присъди на учениците, тоя там знае, оня не знае, тоя е кадърен, оня е некадърник, давате ли си сметка колко не само деликатна е тази по същество съдийска (оценъчна) роля на учителя, но също така колко е тя и съдбовна, а, поне за това замисляли ли сте се? На този там ученик ще пишат двойка, с тази двойка той получава крайно обиден атестат, той е "слаб", той е прост, той е не знам си какъв още. Ня там обаче получава заветната "тройчица", която е и пределът на мечтите му, ето, тук има прогрес, от този ще стане човек, така ли излиза, а, кажете де, защо мълчите, да не се замислихте за нещо? И така нататък. Някои ученици са отлични, те умеят "да изпеят" всеки урок без да се запънат, как да не се възхити даскалицата от това чудесно хорово поене, а, как да не възнагради послушните дечица с отлична оценка, кажете ми, не е ли прекалено вълнуващ този миг, ах, колко е възвишен този миг, ще се разплача направо?! Който слушка, папка, който не слушка, няма да получи хубава оценка, няма да получи вдъхновяваща диплома, той ще пропадне в живота, леле, какъв злокобен атестат може да е, примерно, дипламата, в която отгоре-до долу има само... тройчици!
Моя милост навремето завърши гимназия с "пълен отличен успех", с шестици отгоре до долу завърших, дадоха ми и медал даже - това сякаш вещаеше бляскаво бъдеще на моя скромна милост. Да, ама баща ми и майка ми нямаха подобаващите връзки в партийните среди, бяха обикновени скромни и трудови хорица и по тази причина ли аз не достигнах звездните върхове на социума, ами станах "прост учител по философия", който като капак на всичко сега всеки ден пише революцинони манифести за коренна промяна на човеконенавистническата и свободоненавистническата образователна система в свидното ни отечество? Виждате какви ли не интригуващи въпроси ще се появят ако се замислим повече за тъй мистичната оценка, която има толкова величава роля в нашата образователна система. Учениците като си получат заветните оценки, се успокояват и... забравят всичко, да, знанията в нашата образователна система затова траят от ден до пладне, ученикът знае само докато го изпитат и му пишат заветната оценка, а щом вече са му я писали, той вече няма смисъл да помни това, което е... зазубрил от учебника, тогава забравя всичко - за да може да освободи място и да заучи друга информация, която ще е потребна за да му пишат следващата заветна оценка.
Идвам да водя часовете по философия на учениците в едно престижно пловдивско училище по средата на учебната година, питам учениците (а те комай почти всичките имат само петици и шестици по философия!) могат ли да ми кажат нещо важно по тяхна преценка, което са успели да научат до този момент; учениците се умислят и се умълчават доста продължително време; мислят, мислят, пък по едно време един ученик ми отвръща: "Господине, много ни затруднихте с този въпрос, щото да ви кажа правичката ние по философия учехме разни неща по учебника, ала ги помнехме само докато ни изпитат, а щом ни изпитваха, ние мигновено забравяхме наученото и ето сега за нищо, за абсолютно нищо не се сещаме!". Представяте ли си - за нищо не сещат от това, за което са учили, ала имат само шестици и петици! Значи какво излиза е положението в нашите училища? Кипи безсмислен труд, учениците учат, скасват си задниците от учене, но нищичко не помнят, никакъв особен ефект няма това учене върху душите и съзнанията им, щом получат заветните оценки, те всичко забравят! А някои, повечето ученици, дето са осъзнали безсмислието на това абсурдистко занимание, са се изхитрили нищо да не учат, а на изпити и на зачоти, на матури и прочие просто да... преписват, ето, те поне не се затрудняват да си обременяват главите, щото какъв е смисълът да си обременяваш главата като може просто да препишеш?!
Спирам дотук. След малко ще ходя на дискусията. Да видим дали ще дойде някой да проведем дискусията де, щото е напълно възможно никой да не дойде. Е, ако не дойде, аз вече поставих проблема тук, а пък там нищо не ми пречи да направя видео и да продължа с размислите си по темата. И след това да сложа видеото в блога си. А в момента всички учители са заети с изготвянето на страшни статистики, в които фигурират само въпросните... оценки! Скасват се от писане, от изчисления, от проценки, колко отличници имаме, колко двойкаджии, колко тройкаджии, леле, статистиката-стъкмистиката у нас, знайно е, от славните времена на социализмо-комунизма е много напреднала, успех след успех отчита нашата тъй весела образователна система, няма що! Спирам да пиша, че закъснявам. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Не губете бодрия си дух, запазате завинаги неговото весело и жизнерадостно състояние! Чао и до ново срещи!
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар