вторник, 22 ноември 2016 г.

Всичко може да прави властта ако ний, гражданите, ний, жертвите на произвола, й позволяваме да го прави!



Последното есе от поредицата, в която разказвам за всичко, което се случва по повод борбите ми за реална и практическа демократизация на отношенията в нашата училищна общност (общността на училището, в което работя като учител по философия, именно ПГЕЕ-Пловдив), носи заглавието Като се появят свободолюбиви хора, животът мигновено се възражда, където обаче царува несвободата, там няма живот!, то беше написано всъщност вчера. Тази сутрин от тази поредица вече публикувах нещичко (виж: В ПГЕЕ-Пловдив се води иновативен учебен процес), сега ми се налага да продължа. Стигнах до един изключително важен въпрос, който днес трябва да реша, а това е да взема решение по вероятно най-проклетия възможен въпрос: въпросът Какво да правя?.

Знаете, че точно преди седмица, през миналия вторник подготвих нова жалба до Министъра на образованието и науката (виж: Не мога да си позволя да плащам спокойствието си с безчестие!), но реших да забавя изпращането й до адресатите (освен Министъра адресати са и омбудсмана, а също така и Комисията за защита от дискриминация) - предвид това, че ми беше интересно да разбера как ръководството на училището ще постъпи, как ще реагира в създалата се толкова напрегната и нетърпима даже ситуация. Е, мина една седмица, разбра се как ръководството е реагирало, който чете всекидневните ми есета в блога вече знае какво се случи в тази паметна седмица. Да, ама след един ден предстои Педагогически съвет, който ще се проведе в късна вечерна доба, насрочен е в такъв необичаен час с определена съзнателна цел, а именно целият педагогически екип на училището (ръководството при нас продължава да го обозначава с тъй свидната дума, завещана ни от социализма, именно думата "колектив"!) да може да изпита нескривана омраза срещу главния причинител на тия неудобства, именно моя скромна милост. Та дали не се налага да изчакам какво ще се случи в тази очертаваща се също да бъде интересна и съдържателна седмица - имам предвид да изчакам за да разбера дали да пращам изобщо поредната си жалба до институциите: ами ако по някакъв чудодеен начин все пак успеем да стигнем до взаимно-приемлив компромис, защо тогава да наливам масълце в огъня на напрежението с тази нова жалба, дали пък не е възможно в училището ни най-сетне да започне такъв пълноценен демократичен дебат, че да отпадне нуждата да се жалваме на висшестоящите инстанции?! Защо пък не, чудеса понякога се случват в живота ни, а, какво ще кажете, случват ли се чудеса, възможно ли е да чакаме чудеса, реалистично ли е да се случи такъв щастлив развой на събитията, че да отпадне нуждата повече да пишем каквито и да било жалби?! Кажете нещо по тоя пункт де, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, защо си мълчите така упорито?!

През миналия четвъртък, когато директорката най-сетне все пак направи това, което отдавна дългът я зовеше да направи, а именно, да призове учениците от 11-ти Ж клас да спазват Правилника на училището (все пак не може толкова дълго време да се допуска, под благия поглед на администрацията, да се вършат толкова фрапантни нарушения на Правилника, нали все пак не може за дадени групи от ученици да се позволява да си правят каквото искат, драстично нарушавайки разпоредби на задължителния за всички ученици Правилник?); добре, отправи този свой призив директорката, приемаме този жест на добра воля, приветстваме го, цялата работа е учениците да не бъдат ощетени, учебният процес по философия в този клас да започне най-сетне, след близо три месеца безсмислени (дали са все пак съвсем безсмислени тия битки или имат някакъв смисъл, могат да ни помогнат да си извлечем някаква ценна поука?!) битки и борби, насочени към отстраняването на преподавателя по философия, дръзнал да си позволи лукса да провежда един по-различен от традиционния, а именно иновативен учебен процес. Да, ама се оказа, че в тълкуването на случващото се ний двамата с директорката продължаваме да имаме диаметрално различни позиции, примерно тя оцени собствения си призив да се спазва Правилника като "забрана на учениците да казват каквото мислят", аз лично пък смятам, че те пак могат да си казват каквото мислят, стига да разполагат мислите си във форма, която да не влиза в толкова драстично нарушение на Правилника (да не си позволяват грубости, накърняващи личността и достойнството на опонента!). Това, че има разминавания даже и във възприятията, да не говорим пък за оценките, е нещо съвсем естествено и неизбежно, така е и в живота, ний от тези различия не се плашим, а ги възприемаме като съвсем закономерни; да, ама ето, оказа се, че другата страна, именно въплъщавана и ръководена от директорката, си позволи отново в писмен вид да потвърди смехотворната си теза, че преподавателят по философия, именно моя скромна милост, "изобщо не става за учител", ерго, е "пълен некадърник", е "изцяло негоден за системата", тази своя свидна теза директорката отново я потвърди в два свои нови литературно-лирични "констативни протокола", които тя, знайно е, ги пише в платонично-компроматна и поетична форма, с оглед да ги използва един ден като "писмени доказателства" за своята теза, инак казано, директорката отново показа, че няма никакво намерение да спре фабриката за компромати, която, виждаме, продължава да работи на бесни обороти (седмично се произвеждат поне по няколко компромата, все под формата на "несъмнени писмени доказателства" евентуално за пред съда). От което ние, като логично мислещи хора, си правим извода, че директорката продължава да подготвя "документално" нашето ново опраскване, пардон, уволнение. А тази обстановка съвсем не съдържа признаци, вещаещи бъдеща позитивна промяна, аз лично не забелязвам такива симптоми. Вие ако ги забелязвате, моля, уведомете ме, че може пък да съм изпаднал в някакво заблуждение, човешко е да се греши, аз съвсем нямам претенцията, че съм непогрешим...

Та май се очертава нуждата да позабавя жалбата си, дори и с риск докато се наканя да я изпратя мен в това време, дето се казва, предсрочно да ме опраскат. Поне Съвета да изчакам да видя как ще премине, щото не мога да си позволя да строя тактиката си на предположения, макар че доколкото познавам ситуацията мога да предположа какво ще се случи на този Съвет. Но все пак добре е да изчакам, за да не стане така, че със жалбата си до висшестоящите институции хем съм сипнал масълце в огъня на и без това голямото напрежение, хем сам съм осуетил очертаващата се перспектива в нашата училищна общност все пак да започне в един момент тъй бленувания демократичен дебат. Да, ще се наложи да почакам с още ден-два. Да видим, да разберем, пък тогава ще действаме според обстановката. Аз винаги съм бил привърженик на теорията, че даже и лошият мир е за предпочитане пред хубава война, аз съм миролюбив и добронамерен човек, това поне не може да се отрече дори и от най-злите ми неприятели, моята човечност е нещото, на което ме е научила философия, тя също така е и признак за разграничаване на свободолюбивите хора, към чиято кохорта имам честта да принадлежа. Разбира се, най-вероятно в превратната оптика на хората, които ме възприемат за "зъл народен враг", това изобщо да не е така, но цялата работа е, че нещо в оптиката им е повредено, ето, те има какво да работят с оглед да си променят оптиката, щото, знайно е, под влияние на някакви глупави настроения дадени хора са способни да направят какви ли не гафове, умеят да се изложат колкото си искат и даже свръх това. За да има помирение са възможни обаче някои компромиси, надеждата е като отпочнат тъй потребните ни дебати стъпка по стъпка, благодарение на добрата си воля, ще можем да преодоляваме различията, да се договаряме така, че да постигаме най-разумните, най-ефективните, най-полезните решения. Това е несъмнено, точно така стават нещата в реалния живот. Но когато обстановката е отровена, когато атмосферата е станала патологично тежка, когато "колективът" се тресе от какви ли не неразумни страхове, когато мълчанието е повсеместно, а интригантството - на висота, тогава нещата са много трудни за поправяне, за промяна, но да видим де, нека да бъдем все пак известни оптимисти.

И още един важен момент ми се вижда нужно да го подложа на обсъждане. И той е свързан именно с предстоящия почти среднощен педагогически съвет, насрочен в този късен час с несъмнена репресивна цел, пак по адрес на моя милост, за окончателното ми дискредитиране с оглед даже и ония, които не са ме намразили достатъчно, да ме намразят максимално, щото наистина такъв "вреден елемент", дето ни вгорчава идилията, повече не може да се търпи, нали така, кажете нещо по този въпрос де, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! Та хората, очевидно, с право ще се възмущават срещу главния причинител на тези неудобства. Наистина, защо ще бъдат наказвани всички заради този там толкова неприятен дразнител и рушител на нашето административно щастие, на нашата тъй умилителна идилия?! Нима тези всичките хора за нещо са виновни, та сега да ги наказваме по толкова недопустим и грозен начин? Ето тук искам да се изкажа по този въпрос, да заявя позицията си, смятам, че е важно да се разбере как по този пункт наистина стоят нещата.

Няколко години субектът Ангел Грънчаров, учител по философия, има остър "личностен конфликт" с директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова - точно така, предполагаме, си представят нещата повечето членове на "колектива". Това наскоро ми го заяви и самата синдикална лидерка на другия, на що-годе неправителствения синдикат (СБУ) г-жа М.Проданова, тъй че аз в случая цитирам нейната все пак меродавна оценка на случващото се. Е, за тия близо пет години вече "колективът" видя какво ли не: писаха се петиции срещу "злия народен враг", учителят Грънчаров биде подложен на какви ли не гаври и унижения, беше обявяван и то съвсем официално за "пълен некадърник", за "неспособен да бъде учител", дори за "психично болен", абе няма смисъл сега да изреждам всички ония тъй "щастливи" определения и етикети, с които скромната ми личности биде така щедро окичвана от нашето толкова великодушно ръководство. Е, жертвата, вярно, се съпротивляваше, бореше се, та вероятно сама си и предизвика съдбата: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло!", нали така казваме у Нашенско?! ще ми прави той някакви си там "иновации", щял да прави "демократизация", "дебати", "дискусионни клубове" ще ми прави, айде де, ами нека му, нека страда - щом не слушка! Да, така е, но ето, никой от този въпросния "колектив" не има смелостта да възроптае срещу едно такова безпрецедентно отношение срещу колега, което директорката си позволи; даже и някому да му е минало през акъла, че все пак така не бива да се постъпва с един човек и учител също, тия хора наистина немаха смелостта да заявят това гласно, особено след като разбраха, че хора като инж.Калин Христов и като учителя по френски Стефан Кралев, които имаха доблестта открито да призоват за повече разум, бидоха опраскани по недопустимо грозен начин, първият беше съвсем изненадващо и направо... уволнен, а на втория така му нагласиха нещата, че повече да няма часове по френски език, в резултат на което той биде принуден, за да доживее някак до пенсия, да си смени подхода, да усмири критичния си патос, ето, на това основание всички други учители вече много почнаха да внимават какво правят по повод скандала, развиващ се пред очите им, имам предвид епичната административна сага, трагедия или епопея около "случая Грънчаров". 

Знаете, Грънчаров биде също опраскан и в оня величав момент половината от колектива ръкопляска когато директорката с треперещ от необичайното вълнение глас съобщи, че най-после е успяла да изрита от училището "онази Сатана Грънчаров". Да, ама проклетата демокрация доведе до това, че Грънчаров след годинка и половина все пак се върна в училището със съдебно решение, и се върна не като прана кокошка, а с решимостта да продължи борбата си за едно ново и съвременно по дух образование и училище. И се почна "акт втори" на въпросната тъй епична административна сага, трагедия или епопея, както искайте я наричайте. Колективът отново зае поза на мълчалив наблюдател, да, позата безпристрастен и безразличен сеирджия, знайно е, е типична поза за отношения от този род у Нашенско. Е, повечето мълчаха, но незабравимата г-жа Лили Попова (сега вече щастлива иш благоденстваща пенсионерка), открито се бореше срещу "тирана и рушителя на спокойствието ни", именно "народния изедник Грънчаров". Директорката имаше още няколко, две-три такива безцеремонни фенки, но за чест на "колектива" можем да кажем, че повечето учители може и да мълчаха, ала мълчаха гордо, с достойнство, нека така да определим това все пак доста странно за нас поведение.

Можеше, примерно, някой по-влиятелен и смел "член на колектива" да се опита да стане посредник ("медиатор" ли му думат сега учените хора?) за разрешаването на тежкия конфликт между учител и директор, от който може би пострада имиджа на училището все пак, нали така? Такъв човек, за жалост, не се намери. И конфликтът продължи да се вихри, в него, за още по-голяма жалост, безскрупулни люде имаха добрината да въвлекат и ученици, и то на страната, разбира се, на дирекцията, което е съвсем недопустимо; учителят по философия се принуди да понесе сума ти гаври и унижения и по тази линия, ведь нали требеше да се "докаже", че он "съвсем не става за учител", амче как ще се докаже туй нещо ако немаме спорадични "ученически бунтове" срещу "некадърника Грънчаров", е, ако немаме такива бунтове, какво ни пречи да ги организираме?! Да бе, колко му е да ги организираме тези бунтове и с това да помогнем на администрацията, щото тя иначе ще се озове в "небрано лозе"! Е, организирахме ги, ама тоя пусти Грънчаров с проклетия си блог сума ти книги написа и публикува и то все около тъй интересните и поучителни борби за това как се променя господстващия пагубен манталитет, ето, като капак на всичко спомогнахме "изедника Грънчаров" да постигне толкова забележителни постижения, леле, какъв таралеж в... бельото си вкарахме сами, нали така излиза?! Той си прави изследванията, пише си есетата, трупа книга връз книга, а пък ний страдаме, проверяват ни от МОН, училището ни се прочу като най-иновативно демократизиращото се училище в страната, леле, какъв позор, това вече е нетърпимо, това вече хептен не се търпи, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, другарки и другари, таваршчи, лейди и джентълмени, другови и другарице, и така нататък, и прочие, и ала-бала, и тинтири-минтири!

Да оставим обаче това, ето го възловия момент: директорката си позволи безпрецедентно отношение към учител, такъв груб административен произвол, ако спрямо него не се реагира адекватно от страна на "колектива" най-вече, застрашава интересите на всеки член на "колектива", а пък жертвата, именно въпросният Грънчаров, водеше фактически битка не толкова за себе си, а за защита на ония коренни и фундаментални човешки и професионални права, които следва да бъдат защитени и то именно в интерес на всички, нали така излиза, нали ми следите внимателно мисълта, а, кажете де, уважаеми дами и господа съдебни заседатели (към другите, към таваришчите и пр. няма да се обръщам, че става много дълго)? Ако спрямо един грозен прецедент не се реагира подобаващо, той тогава като едното нищо може да стане правило, сиреч, ако Грънчаров не беше водил своята отчаяна битка (примерно, да допуснем, и той беше капитулирал!), то тогава никой, повтарям, никой нямаше да защити въпросните коренни и фундаментални права, свързани именно с най-драгоценното на човека, именно неговата свобода, достойнство, чест, самочувствие и пр. Е, Грънчаров се самопожертва, води абсолютно сам тази толкова възвишена борба, никой, повтарям, никой, не го подкрепи (ако не броим бившия директор на ПГЕЕ-Пловдив Паунов, авторитетни бивши учители от ПГЕЕ-Пловдив като Иван Блянтов, Жак Асса, Ваня Искрова, Стоева, К.Христов (оня същия, дето директорката го опраска още преди да опраска Грънчаров) и други също така ме подкрепиха безрезервно и ми съчувстваха, ала е факт, че никой, потретвам, никой от сега работещите в ПГЕЕ-Пловдив не се осмели да каже гласно какво мисли като наблюдаваше гледката на ширещото се административно безобразие! Прочее, да вметна и това: ако само един друг учител се беше осмелил да застане до мен, тогава ситуацията щеше да бъде коренно различна, да, ако бяхме двама, ситуацията щеше да бъде принципно различна, да, ама никой, повтарям, никой не се осмели, което... няма да казвам какво е, вие сами си го квалифицирайте както искате, нали така е правилно да се постъпи, кажете де, защо мълчите, вас питам, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?!

Е, за всичко на този свят и в този живот човек рано или късно си плаща. Дори и за проявеното малодушие или слабост ще ни се наложи да плащаме, няма как да бъде иначе, живота и битието няма как да надхитрим. Та затова, уважаеми дами и господа колеги, ще ви се наложи да платите известна малка цена за поведението си с това, че ето сега административният произвол на директорката за първи път (и това е знаменателно!) се насочва директно срещу всички вас, имам предвид насрочването на този Съвет в толкова късна вечерна доба. Вие сега вече сфащате ли това нещо така или пак си мислите, че виновен за всичко е "народният изедник Грънчаров"? Да, сега директорката има добрината с възпитателна цел да насрочи Съвета в късна вечерна доба, ако вие продължите да си мълчите и никак не реагирате срещу тази безпрецедентна проява на груб административен произвол, тя утре може да се окуражи и да реши да почне да насрочва Съветите, да допуснем, и в... почивните дни, а какво пречи да почне да ги насрочва и в среднощна доба?! Всичко може да си позволи да прави началството или властта ако ний, гражданите, ний, жертвите, му позволим да го прави! 

Нали така излиза, вий нали сте чували тази максима: властта прави това, което гражданите й позволяват, ако гражданите спят и си мируват, изпаднали в пълно безхаберие и безразличие, то тогава властта може да дръзне да си прави каквото й скимне. Ний нали вече определихме наскоро в този блог, че нашият народ, българите де, сме народ-мечта за разпасаната до краен предел властваща ченгесаро-милиционеро-мутренска мафия и олигархия?! Да, в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ се случват какви ли не дивотии, простотии и идиотщини не за друго, а защото толкова благодушният ни търпелив народец позволява на разпасалите се до краен предел управници да си правят каквото искат, каквото им скимне! Това е. Просто е. Има ли смисъл да пиша повече като нещата се изясниха така пределно ясно и просто?!

Толкова за днес. Бъдете здрави! хубав ден ви желая! И приятни размисли - ако тия мои писания са предизвикали все пак некакви размисли във вашите тъй усърдно мислещи... кратуни! (Употребявам таз обидна дума неслучайно: нещото, дека е връз раменете ни, е кратуна ако не се занимава с предназначението си, а именно да мисли!) А ако пък тия мои отчаяни вече писания предизвикат дори готовност да се изкажете гласно, какво по-хубаво от това?! Ще почнем ний все пак тия толкова потребни ни демократични дебати, няма начин да не ги почнем, виждате, правя каквото мога в тази посока, но и вий ако ми помогнете в един момент, тогава нещата ще потръгнат, ала ако продължавате само да зяпате сеир, нищо няма да се промени, помнете ми думата, така ще стане! Чао засега че закъснявам отново...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

1 коментар:

Анонимен каза...

Простак!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!