петък, 18 ноември 2016 г.

Има справедливост на този свят, не се отчайвайте, времето, когато ще счупим веригите на непоносимата тирания на... свободата и демокрацията иде!



Вчера сутринта написах есе със заглавие Заложилият на истината винаги печели, да му мислят ония, които са дръзнали да живеят с истината в раздор!, в което продължих разказа или описанието си за случващото се около моите отчаяни на моменти борби за реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, имам предвид общността на училището, в което работя като учител по философия - ПГЕЕ-Пловдив (или известният като "ТЕТ-ЛЕНИН", както това учебно заведение още се знае и зове в представите и разговорите на пловдивчани). За да не ми се натрупа много за писане, ми се налага да пиша вече всеки ден; ето, тази сутрин станах по-рано (защото и снощи си легнах по-рано) за да мога да напиша нещичко въпреки че днес имам часове още от първия час, още от 7.30 часа почнат часовете при нас. И тъй, ще трябва да се захващам пряко със задачата си, без никакви увертюри повече.

Трябваше да довърша обещаното представяне на случилото се в прочулия се вече революционен или бунтарски 11 Ж клас през миналия четвъртък, не този вчерашния четвъртък, а по-предишния, ала предвид това, което се случи вчера, отпада необходимостта да ровя, дето се казва, в тия "минали неща". Ония, които четат тия очерци по-внимателно знаят, че за вчерашния ден аз бях сторил нещичко с оглед да се реши най-сетне проточилата се епопея в този клас, която се свеждаше до това, че в него чисто и просто от началото на учебната година не се водеше никакъв учебен процес именно поради въпросните "революционни настроения" на бунтуващите се ученици. Аз предложих на директорката да призове класа да се държи подобаващо, според разпоредбите на Правилника, т.е. да престане с грозните нападки срещу преподавателя, което тя вчера и стори. В резултат именно вчера благодарение на това като с магическа пръчка напрежението спадна, учениците се държаха прилично и по тази причина се проведе един що-годе нормален час по философия (разбира се, наложи се да говоря предимно аз, щото трябваше да им дам известни указания за да могат да наваксат пропуснатото по цял един най-важен раздел на философията). Ще им се наложи да поработят тия ученици порядъчно за да компенсират пропуснатото. А преди часа ми с тях със същия клас се проведе "час на класа", в който, по нареждане, предполагам, на дирекцията, се проведе разговор с класа, в който участваха класната ръководителка, педагогическия съветник, един главен учител, играещ активната роля на посредник в решаването на конфликта и моя милост. Как минаха тия мъчителни преговори за постигане на известно разбирателство тук няма да пиша, нищо че е интересно, имам много впечатления и съждения в тази посока, но ще се въздържа да се изказвам по този въпрос. След разговора аз отново призовах в категорично остра форма ръководството на училището да си изпълни дълга и да призове учениците да престанат с драстичните нарушения най-малко на училищния Правилник, а не говорим за повелите на морала. Което, казахме, беше сторено - и в резултат се породи очакваният благотворен ефект. Аз като психолог добре знам, че това не решава проблемите, друг е верният подход, но тази мярка за момента беше необходима. А по-нататък нещата или могат, или не мога да се решат, непреодолените по адекватен начин различия могат отново да предизвикат срив. И дори нови ексцесии. Ще видим, само животът решава ония проблеми, които ние не успяваме.

Да, ама вчера се случи нещо още по-важно, за което искам също да кажа нещичко - защото то е симптоматично и много показателно. Знаете, аз от много време настоявам в училищната ни общност най-сетне да започне пълноценен демократичен дебат по всички най-остри проблеми на училищния живот, които не търпят отлагане. Настоявах за този дебат по принципни подбуди, та нали вече е дошло времето да се променяме, да работим за истинската промяна в образователната сфера, ето, и самият закон ни повелява да се държим по различен начин, да опитаме да се измъкнем от примката на старите, на отживелите времето си и съвсем неефикасни догми, представи, стереотипи. Налага се да работим за коренна промяна в отношенията, която следва да бъде поставена на съвършено нов принцип. А това не може да стане без борба. Е, борбата в нашата училищна общност се водеше до този момент в една крайно неадекватна, бих си позволил да кажа даже непристойна форма: инициаторът на някои новости, именно моя милост, беше възприеман от съответните сили като "зъл народен враг", който руши "народното добруване", който разваля идилията и спокойствието на иначе монолитно сплотения около директорката си колектив. Аз пък се съпротивлявах на тази толкова архаична представа и си позволявах да правя всичко, което ми е по силите (в крайно тежката психологическа и нравствена ситуация) за да помогна на колегите си да осмислят по-вярно възникналата наистина сложна ситуация; разбира се, след като в рамките на самата общност липсваха условия за свободен дебат, на мен ми се наложи да се възползвам от някои други възможности (примерно, наложи ми се да придам пълна публичност на позицията си в своя блог, писах какви ли не открити писма, възвания, призиви, доклади, предложения, жалби, подемах какви ли не новости, инициативи и пр.) та позицията ми поне да бъде чута. Е, за "колектива" се появиха известни неудобства, някои "неудобни вътрешни тайни" станаха обществено достояние, това биде възприето като "деструктивно поведение", като "антисистемно", "разрушително" поведение, аз бях подложен на остракизъм, на оплюване, поде се срещу мен, знаете, една кампания за отмъщение, за "вразумяване", за дискредитиране дори, бях подложен на системни репресии, отмъстено ми беше за лукса да се държа като свободен човек по един недотам пристоен начин, примерно, бях произведен и то съвсем официално в ранг "пълен некадърник", не знам си какъв още, да, пардон, да не забравя, бях обявен за... "ненормален", дори за "човек с чести психични разстройства" и какво ли не още; дебатът ми с училищното ръководство по необходимост биде пренесен в... съдебната зала, понеже като капак на всичко бях и уволнен, да, с опраскването ми се увенча тази толкова симптоматична иначе кампания срещу "зловредния елемент". Е, съдът ме върна на работа в училището, а проблемите си останаха нерешени и, което е още по-жалко, оказва се, липса подобаващата нагласа (желанието) за решаването им у големи "маси от хора", да се изразим за момента така, да употребим това клише. Очевидно дадени сили ги устройва печалното статукво, нещо повече, те продължават да сеят илюзията, че статуквото, видите ли, "непрекъснато ражда главоломни успехи", сиреч, трябва да бъде запазено, а демокрацията и свободата, по тази логика, са нещо зловредно, което не бива да бъде допускано, което трябва да бъде преследвано или гонено. Описвам тия неща за да покажа, че се налага коренна промяна в представите, в съзнанията, в начина на възприятие и на мислене; без такава промяна нищо ново не може да се случи, агонията ще продължи. А единственият начин за повлияване в благотворна посока на съзнанията е разговарянето, обсъждането, дебатите. Няма друг начин за а се постигне промяна в съзнанията (а на тази база и в поведението) освен говоренето. А за говоренето се иска и желание, и потребност да кажеш какво мислиш, и мислене се иска, та мисленето да роди нови идеи, иска се също така и... време! Да, потребно е физическо време, та разговарящите да могат спокойно да кажат каквото мислят - и така да си облекчат душите. И да почнат взаимно да си помагат по посока на промяната в съзнанията, в стила на мислене, с оглед да се подкопае фаталния и толкова коварен разпространен манталитет на безхаберието. Нали това се иска, нали това трябва да бъде направено, да, о`кей, хубаво, но кога, моля ви се, да направим тия прословути дебати след като, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, просто нямаме време?!

В училището ни (поради ремонти на половината от кабинетите, цяло едно крило е в състояние на започнат, ала незавършен ремонт, за продължаването му са нужни пари, които липсват, ремонтът е замразен и спрян!) се учи на две смени и учителите действително няма кога да се съберат в целия си състав да дебатират. От 7.30 сутринта до 19.00 часа вечерта в училището ни тече непрекъснат учебен процес. Учителските съвети по тази причина се правеха в... голямото междучасие, което продължава 20 минути; или между двете смени, там пък има 10 минути за "дебатиране"; абе просто няма време. Поради което съветите преминават под формата на "оперативки", ръководството спуща задачите и учителите без обсъждане просто ги изпълняват. Абе по типично сталински маниер работим ний в нашите тъй демократични и модерни времена - и то не защото не сме демократи, а защото, моля ви се, "нямаме време". По тази логика излиза, че в нашето училище реформата просто не може да започне по причина на това, че... нямаме време за такива "лигавщини" като дебатите, нали така излиза, а, кажете нещо де, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! С оглед та това вчера госпожа директорката проведе поредната оперативка и накрая съобщи с прочувствен глас следната сюблимна новина (ще се опитам да предам словото и по възможност с точния смисъл, не гарантирам за думите, но ще се постарая да предам смисъла - както аз съм го възприел, разбира се!):

- Колеги, на... в 18.40 часа ще се проведе учителски съвет със следния дневен ред... последната точка от който е "Дебат". Да, часът е много късен, но няма друг начин, занапред ще провеждаме съветите в такова неудобно време. Причината за това е, че има един човек, който със своите непрекъснати жалби и оплаквания до висшестоящите органи направи така, че вече не можем да си провеждаме съветите както по необходимост правехме до този момент, той именно се е оплакал, че не може да вземе думата на нашите съвети, които, по думите му, се провеждали "за 10 минути", ето, за да можем да си правим толкова свидните му дебати, ще трябва да работим и да стоим в училището в извънработно време, в късна нощна доба ако се наложи ще стоим и ще си дебатираме. Та да може този човек да се надебатира донасита, за да може да се наприказва донасита! Това е положението. Понеже не сме колектив, не сме единен екип, ето, наковладени сме пред началствата, в резултат на което те се разпоредиха да си правим съветите в извънработно време, та да има време за въпросните дебати. Заради един човек, който не е способен да осмисли правилно ситуацията, ще страдаме всички! Всички ще сме жертва на неговите неразумни страсти, тъй да се рече. На мен не се сърдете, аз тук съм непричьом.

Нещо такова каза директорката, не мога сега да пресъздам с абсолютна точност думите й, нямам такава чак памет. Но горе-долу тенденцията на словото й беше такава. Разбира се, след като свърши нейната реч, колективът се обърна с кръвожадни очи към главния виновник за тази непоносима направо гавра, именно към моя милост, а аз се почувствах толкова зле, че за малко не припаднах от извънредното неудобство. Леле, как ужасно се почувствах в оня миг, като усетих толкова справедливия гняв на целия "колектив"!!! Просто не мога да изразя с думи чувството си в оня памятен момент: почувствах се като изцяло долен, вреден, злостен "народен враг", какъвто, очевидно, съм за толкова справедливо, повтарям, разгневените членове на "сплотения колектив", които заради мен се почувстваха, казахме, жестоко предизвикани! Как пък заради глупостите на Грънчаров ще стоим за да участваме в тъпите му дебати посред нощ?! Една дама прочувствено проплака нещо такова, гледайки ме с насълзени от справедливо и благородно възмущение очи:

- Как може така бе, човече, виждаш ли какво сега става заради тебе?! Престани бе, човеко, с тия свои жалби?! Виждаш ли сега какво предизвика?! Що за човек си ти бе, как е възможно да постъпваш по този неколегиален начин?! Майчице, какво да правим с тоя човек бе?! Знае ли той какво заслужава?!

Аз се разтреперах още повече защото знаех какво заслужавам: ами заслужавам линч, а още по-добре - пребиване с камъни! Сърцето ми в оня момент препускаше бясно, не зная как не се спука от прекомерното вълнение моето бедно и болно сърце?! Ала случайно издържа сърцето ми, ето, щом още пиша, значи сърцето ми е издържало някак, то само си знае как е издържало. Наложи се с цялото си безочие да взема думата и да кажа нещичко; ето горе-долу какво успях да кажа в оня момент, намирайки се в това незавидно състояние:

- Аз като съм предлагал дебати съм имал предвид нещо съвършено друго: дебатът се слага в удобно време, който може и който иска, който се интересува от темата на дебата, идва, който не може да дойде или не иска да участва в дебата - не идва. Аз под дебат разбирам свободен дебат на хора, които са на дебата не по административно задължение, а само защото сами искат да дебатират. Продължавам да смятам, че дебати трябва да се правят. Но смислен дебат не може да има в такова време и по принуда, глупаво е да се предлага дебат на нежелаещи да дебатират хора, при това призовани да дебатират в толкова неподходящо време. В такова време да се насрочва дебат това означава съзнателно да се настройват хората против всякакви дебати. А да намразим дебатите на това основание не бива, има смисъл да се правят дебати, но някои хора очевидно имат друга позиция и ето, работят по посока на това самата идея за дебати да бъде компрометирана дотам, че думата дебат да стане най-противна.

И така нататък, горе-долу нещо такова казах, сам не помня точно какво казах, щото бях в необичайно вълнение в оня незабравим момент. Правете си сметка как ще говориш и какво ще кажеш когато те гледат много дузини жадни за кръв, казахме, очи! Когато се изказаха след това и други многострадални заради моите тъй неуместни иновации... "геновеви", в един момент аз не издържах и изхлипах:

- Ще се разплача всеки момент, толкова е трогателно всичко това! Аз наистина съм ужасен човек и народен враг! Дебати ще ми предлага той! Станал съм мъчител на народа и не заслужавам никаква пощада! Аз, дами и господа, съм една непотребна никому гнида, аз съм пълен боклук, такива като мен вредни елементи заслужават пребиване с камъни! Хайде, който е безгрешен, нека пръв да хвърли камъка си!

И в този момент ме цапна един камък по главата, един... метафоричен камък де, не истински, но ако бяхме на открито, ако наоколо имаше камъни, нищо чудно и истински камък някой да беше пратил в моето тъй противно чело! Да не минавам на метафорична вълна, но за да си изразя чувството в оня момент, ми се налага, сами виждате, да прибягвам до какви ли не изразни и полухудожествени средства. Казахме, нашата гимназия, освен че е философска на първо място, също така е литературна, а по-нататък вече иде това, че е професионална.

Толкова по този исторически съвет, пардон, по повод на тази оперативка. Аз сам пред перспективата да издържа един съвет в късна нощна доба зажалих за десетминутните оперативки, сериозно говоря, да не съм само аз някакъв изрод, че да искам да правя дебати с изцяло душевно и нравствено разстроена аудитория, която толкова справедливо страда заради късния час на проклетия съвет! Да, ама съвет все пак ще има в такъв късен час, той ще бъде през следващата седмица! Дебати в нашето училище ще има, да, ама те ще бъдат така компрометирани, че никой никога повече няма да поиска втори път да дебатира! Виждате какъв изкусен дипломатичен маньовър успя да направи нашето мъдро ръководство, че даже е народният враг Грънчаров да зажали за блаженото време, в което нямаше никакви дебати, камо ли пък свободни и демократични?!

Спирам дотук. Дано с това описание - пиша тия неща единствено за историята и за да попълня и с това есе своята пишеща се сега нова книга, която, както знаете, е за величавите титанични, както сами се убедихте, борби за едно ново и съвременно образование и училище - не съм издал някаква свръхсекретна служебна информация, та справедливо да бъда подложен на още по-големи унижения един ден, когато ми се наложи да отговарям за всичките си престъпления. Но аз, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, както е известно, съм непоправим чешит, който, дето се вика, вече се е прежалил, знам, че в един прекрасен момент ще си платя за всичките грехове и волности, ще ме сполети един ден толкова справедливото народно възмущение - и този ден иде, нали така?! Ще бъда опраскан за пореден път - и тогава отново ще изгрее слънце и ще настъпи празник! Да, ще дойде така жадувания празник за народа, който толкова дълго страда от волностите на тоя непоправим народен изедник и темерут Ангел Грънчаров. Има справедливост на този свят, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, не се отчайвайте, времето когато ще счупим веригите на страшната тирания на... свободата наближава, иде, ще дойде скоро!!!

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Ако благоволите, не ме мразете чак толкова, но ваша воля де, вие си решавайте. То такъв урод като мен пощада не заслужава де, но нека все пак да опитаме да бъдем малко по-човечни. Христос предлагал да проявяваме великодушие и да прощаваме на най-пропадналите грешници, ето, аз съм точно такъв, ако искате, проявете известно снизхождение, ако не, пребийте ме с камъни и толкова, да се свърши най-сетне въпросната тирания на свободата и на демокрацията, проклета да е! Чао и до скоро!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

6 коментара:

Анонимен каза...

Г-н Грънчаров, много е странно това, че Учителят се жалва от неговите ученици на "командно-административния апарат" да го защитят от учениците Му, докато той прилага собсвените си възгледи в образованието, в противоречие с всички норми и изисквания на закона, чието спазване е делегирано на институциите на които Вие се жалвате... Може би е по-истинно да създадете алтернативно училище, с което да докажете жизнеността и приложимостта на принципите, които отстоявате...
Симеон Пъргов

Ангел Грънчаров каза...

Г-не, нещо сте се объркал. Или умишлено изопачавате нещата. Моите възгледи не са в "пълно противоречие" със закона и разпоредбите, забравяте, че вече имаме нов закон, който дава санкция за инициативи от рода на моите. А в рамките на административната система има правила, които учениците са нарушили драстично. Тези ученици не са извън същата тази система, по тази причина те следва да спазват нейните разпоредби. Аз също в момента не съм извън системата, нищо че работя за промяната й в посока на осъвременяването й. Никъде не е доказано, че системата е бащиния на ония, които бранят статуквото в нея. При това положение помислете малко сам какво се случва с Вашите по-горни голословни твърдения. Моята теза е, че системата, издържана с парите на българския данъкоплатец, подлежи на вътрешна промяна, по причина на това, че тя именно не е бащиния на образователната бюрокрация, която брани социалистическото статукво в нея.

Анонимен каза...

И какво следва от всичко това?

Гъди Гъдев :)) каза...

Аз отдавна разправям, че той свободата не я разбира :))
Не се съвместява тя с "разпоредбите на Правилника". Правилник писан и налаган от хората срещу които той уж се бори ... Кис кис :))



Ангел Грънчаров каза...

Кис-кис! :-) Колко смешно: Гъди-гъди се напъва да разсъждава за свободата! :-) Свободата не я разбират ония, които си мислят, че си свободен когато правиш каквото ти скимне. В рамките на недемократичната и несвободна система на държавно образование свободата е прогонена и забранена, в нея има друга логика, в нея действа друг принцип. Тя е несъвместима със свободата. Който е в системата, се принуждава да спазва нейния принцип. Принципа именно на несвободата. Несвободните хора, не разбиращите, не приемащите свободата хора възприемат свободата като анархия, като "слободия". Свобода може да има само в рамките на такава организация, чиито принцип е именно самоорганизацията, основана на добрата воля, не на принудата, не и на насилието.

Работата по промяната отвътре на несвободната и насилническа система е изключително тежка, борбата за тази промяна е продължителна и изтощаваща - особено при положение, че огромната част от участващите в системата хора не само че не разбират що е свобода, но и се страхуват от нея, ненавиждат я, за такива хора печалното статукво на несвободата е изгодно, то ги устройва. По тази причина те възприемат несъгласните с насилническата система, именно свободолюбивите, като "врагове", подлежащи на унищожение. За тях и за техния презрян комфорт те са именно заплаха. И понеже свободолюбивите хора са малцинство, битката ще бъде и тежка, и отчаяна.

Но в рамките на системата се налага да се ползваме от нейната "логика" за да не изглеждаме абсурдни. Налага се да действаме със средствата на системата за нейното подкопаване и разрушаване. Системата е в етап на разложение и агония. Затова именно стават какви ли не ексцесии, които аз с огромен изследователски интерес описвам така подробно. Борбата ми с абсурдите на административно-командната система продължава десетилетия вече. Имам скромен напредък. Но имам и немалки постижения. Силите на статуквото от пет години насам са в настъпление и водят безогледна и безпощадна война с мен. Което именно и показва, че ме възприемат за сериозна заплаха. Аз лично смятам, че системата ще бъде победена и съборена само в резултат на отчаяната борба на отделни свободолюбиви и освободени хора, които със самото си съществуване са смъртна заплаха за нея.

Защото с поведението си дават един заразителен пример за това, че е възможно и в рамките на системата човек да живее свободно и достойно. Все пак правото ни на свобода и достойнство е фундаментално човешко право, което никой не може да ни го отнеме.А че неразбиращите свободата и нейните врагове беснеят и с отровна пяна на устата крещят срещу нас, свободолюбивите, е нещо, с което отдавна сме се примирили - то е подобно на скърцането на каруцата.

Ангел Грънчаров каза...

Апропо, да добавя нещо още по-важно и показателно, твърде изразително: защитниците на статуквото, бранителите на противочовешката насилническа система, понеже именно са открити врагове на свободата и свободоненавистници, тъкмо на тази база си позволяват толкова арогантния, груб и волунтаристичен произвол, терор и тормоз срещу ония, които те възприемат като свои врагове, врагове също така и на печалното и катастрофално статукво. С което именно демонстрират, че за тях свободата е терра инкогнита, е нещо съвсем неведомо и непознато. Ако поне малко разбираха що е свобода щяха да знаят, че свободата е неделима от отговорността, а също така и от спазването на едни разумни правила, които обаче подлежат на непрекъснат дебат и промяна в рамките на системата, подлежаща на демократизиране. Тия борби, които моя милост води (и които се налагат да водят всички ония, които искат същностна промяна на печалното и катастрофално статукво в образованието), са именно борби, които трябва да помогнат на неразбиращите свободата, първо, да разберат, че ще им се наложи да прекратят невиждания административен терор и тормоз спрямо свободолюбците, второ, че ще им се наложи да уважават избора им понеже нямат никакво право да упражняват този терор, трето, че ще им се наложи най-вече да отговарят за лукса, който са си позволили, именно, да потъпкват суверенните и фундаментални човешки права на ония, които те са възприели като свои врагове.

Е, по тази причина на мен ми се налага всеки ден да изнасям уроци на враговете на свободата, водя най-разгорещени полемики с тях, мъча се да им помогна да настъпи прорив в тяхното бетонирано комуноидно съзнание, което именно не разбира и на това основание не понася свободата. Те си мислят, че произволът, който си позволяват, е свобода, е, ще им се наложи да си коригират представата - защото са се много объркали. И за да им помогна да осъзнаят реалностите на живота, на мен ми се налага да използвам всички средства за въздействие, от които те именно разбират, именно средствата за административно въздействие върху тях; не може да бъдат игнорирани тези средства, защото самата система се крепи на тях. И докато тя съществува, те са привикнали да подчиняват единствено на нейните правила или норми. Тази е причината аз да пиша въпросните жалби, използвам този единствен инструмент в рамките на административната система, но го използвам съзнателно за целите на моята, повтарям, отчаяна борба за демократизация и либерализация на системата. А моите врагове пък използват същите тия средства за да репресират мен, да ме изобразяват за какъв ли не, само и само с оглед да ликвидират заплахата за тяхното презряно щастие, която виждат в мое лице.

Анадъмо, Гъди-Гъди, сфана ли що ти думам, драго тъпо комуноидно и анонимно насекомо?! Хи-хи! :-) Гъди-гъди! Взе ли малко да ти просветва що е туй непонятно нещо, наречено свобода? Положително не става за... ядене, таваришч, прибери си вилицата и филията с лебец?! :-) Гъди-гъди! :-) Хо-хо-хо...

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ