Реших да опитам да предизвикам парламентарно питане по тъй великолепния и многозначителен казус в ПГЕЕ-Пловдив

Днес ми се налага отново да пиша по поредицата от есета, свързани с битката за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност (последният текст от нея беше със заглавие Какво да правим - особено в ситуация, в която свинщината в страната ни е така поголовна и масова, че рискуваме да ни задуши?). Този път, по моя преценка, най-целесъобразно и ефективно ще е да представя своята позиция (по създалата се крайно интересна и многозначителна ситуация в нашето училище, в училището, в което работя като учител по философия) под формата на открито писмо, което да адресирам до съответната институция на образователното ведомство.

Въпросът е: коя по-точно да бъде тази институция? РУО-Пловдив ли, това "РУО" (звучи малко като "РУНО", а то пък - като "златното РУНО"!) означава "регионално управление на образованието", бившето "РИО"? Или директно да пиша до самото МОН, до върховната централа на образователното ведомство, т.е. до г-жа Министъра?! А може би ще се наложи, предвид това, че по този същия казус е писано безброй пъти, а МОН (в лицето на сменилите се през последните години куп министри) нищичко не направи за да реши казуса, дали пък не е правилно да пиша, обръщайки се директно до... върховния началник на всичко у нас, именно г-н Премиеро на тъй приказната страна Мутроландия? Да, ама няма ли да стана за смях, все пак жива гротеска е човек да пише до тоя човек, г-н Б.Борисов, и то не за какво да е друго, ами по въпрос, свързан с проблеми на образованието, културата, възпитанието на младите?! Щото той очевидно няма как да вникне в същината на проблемите, много е зает, има толкова грижи, да бе, само аз остана да му пиша? 

Ами до г-н Президента ли да пиша тогава? Да, ама Президентът нема пълномощия в тази област, пък и сега текат избори за президент, ще става скоро смяна на караула, тъпо е да се пише и до него, нали така излиза? До Европейската комисия ли да пиша в такъв случай? Или до шефа на Парламентарната комисия по наука и образование дали не е по-разумно да пиша, предвид бездействието и безхаберието на МОН и на поредицата от славни министри, не благоволили да мръднат и малкия си пръст за да решат тежкия административен, психологически, нравствен и прочие казус? Дали пък, в тази посока на мислене, не е по-разумно не да пиша до самата Парламентарна комисия или до нейния председател (който, очевидно, по логиката "Гарван гарвану око не вади" нищо няма да направи), ами да пиша до някой народен представител, който, въз основа на моята жалба, да направи парламентарно питане до г-жа Министъра, т.е. в парламентарна зала да отправи питане до Министъра, да видим дали такава една инициатива ще има поне някакъв ефект? 

Дали това не е находка, дали не е верният подход? Дали да не опитам този път така, все пак съм гласоподавател, аз съм избирател, български гражданин съм, защо да не се възползвам от тези свои права и чрез свой народен представител, съвсем открито, по надлежния ред да се обърна за помощ и съдействие от страна на тия, които и чрез моя глас са в Парламента? Да, идеята ми се вижда добра, защо пък да не опитаме този път така, особено след като се разбра, че вътре в самата административна система на социалистическото ни НЕобразование няма орган, сила, властно лице или нещо друго, което нещичко да пожелае да направи, та заплетеният (поради това бездействие, поради този блокаж на системата!) казус някак да бъде разплетен или разсечен?

На кого обаче от народните представители да пиша? И тук проблемът е най-малкото сложен. Министърката г-жа Кунева е представителка на Реформаторския блок, политическата сила, за която аз съм гласувал. Ерго, да пиша тъкмо до някои от народните представители, които са от РБ в Парламентарната комисия по наука и образование, които или който след това да потърси отговорност от управляващия министър от същата тази политическа сила, има едно леко неудобство, има една алогичност (то е като да искаме, примерно, гущерът сам да се опита да си прегризе опашката, нещо такова се получава, нали така?) Да искам това да бъде направено от представители на партии, които са опозиционни спрямо Министърката, е още по-глупаво, щото аз пък нямам нищо общо с тях, пък знам добре какви са представите, от които се водят тези народни представители, те може формално да са опозиция, но акълът им е досущ същия (с голяма сила това важи за депутатите от ГЕРБ, БСП, патреотите и прочие); абе ситуацията в нашия Парламент, сами знаете това, е доста объркана, не се знае точно кой на кого е опозиция, кой как мисли, абе кашата е превъзходна, няма що!). Нямам никакво доверие, инак казано, на депутати от БСП, от ГЕРБ, от АТАКА, от "патриотето", просто добре зная, че няма да успеят да ме разберат, няма да успеят да вникнат, щото мозъците им се владеят от съвършено друг род представи, коренно различни с моите - и напълно съвпадащи с представите, от които се владеят съзнанията на моите опоненти! Чудесен казус е и този, няма що!

Излиза, че единствените народни представители, които могат да ме разберат и евентуално подкрепят, са представителите пак на Реформаторския блок, ето, логично е, аз самият като съм реформаторски мислещ деец в сферата на образованието (заради реформаторския си плам си патя от антиреформаторски настроените администратори!), и съвсем нормално е в такъв случай да се обърна към реформаторски мислещите депутати, т.е. към депутатите от РБ. О`кей, ще се обърна към тях, те са двама-трима, ще ги сезирам непременно в писмен вид, тъкмо да разбера дали изобщо ще реагират, щото е напълно възможно да не реагират и те никак - казусът е така заплетен, че се иска много време и нерви човек да го проумее, да прецени трезво ситуацията, ето на това основание аз се съмнявам дали жалбата ми до народни представители от комисията по наука и образование на Парламента ще има някакъв ефект. Но защо пък да не опитам? 

И защо, примерно, да не проявя известно новаторство, да пратя копие от жалбата си и до самия критикуван заради бездействието на администрацията му отговорен Министър, та евентуално той (в случая тя) да се почувства донякъде "приклещена", което евентуално да я принуди нещичко да предприеме?! И това може да опитам, защо не, удавникът, знаете, и за всяка сламка ще се хване. И, на второ място, истински трудното е ето какво: как да успея в един сравнително кратък и пределно разбираем текст да изразя същината на великолепния, ала така объркан и заплетен административен, психологически, нравствен и прочие казус?! Ето това е истински трудното, аз написах цели книги по този казус, но не може човек да отпрати съответните отговорни или представителни лица да четат книгите му, не става така, трябва всичко да им се поднесе пределно кратко, ясно, просто, разбираемо, въздействащо ако щете. 

А едно копие дали все пак да не изпратя и на носителя на цялата власт у нас, именно г-н Премиеро? Може пък, случайно, дори и он да се трогне?! Знам ли, в отчаянието си съм способен да храня и такива очевидно безпочвени надежди - да, на път съм да се отчая изцяло! Силите не ми стигнаха, на изчерпване са ми силите, ето това е причината да съм толкова обезверен, да го нарека така, тази дума е по-подходяща, чини ми се, от думата "отчаян". Обезверен съм, на път съм да загубя вярата си, че доброто у нас може да победи силите на злото, на тъй арогантното и безочливо зло.

Страшна работа е, да, в приказната страна Мутроландия хора като мен се чувстват чужденци и истинска рядкост са ония, които могат изобщо да ги разберат - камо ли пък да ги подкрепят! Е, ще ми се наложи да потърся такива хора сред членовете на парламентарната комисия по образование и по наука. Ще рискувам, ще се обърна към ония представители, за които смятам, по дълбокото си убеждение, че има вероятност да ме разберат - и да ме подкрепят. Ще заложа пак на чисто ценностни и идейни, сиреч нравствени причини или подбуди, няма да търся нито "връзки", нито "ходатайства", аз винаги съм залагал на чистите неща, не си падам по разните му там нашенски тарикатлъци, на които залагат оправните хора. 

Ето, съвсем отворено или открито писмо ще напиша и ще се надявам да някакъв чисто ценностен или идеен резонанс в душите на тия хора, на нищо друго няма да заложа. Нито пък ще тръгна да им досаждам, да ги преследвам, да искам лични контакти, аудиенции, не, такива неща не са ми в стила. А аз държа на стила си. Идеалист съм, философ съм, това обяснява всичко - за ония, които разбират. На другите не мога да им помогна.

Откривам двама народни представители от РБ в Комисията по образованието и науката, това са г-н БОРИСЛАВ ЛЮБЕНОВ ВЕЛИКОВ и БОЙКА ГРОЗЕВА МАРИНСКА. Към тях ще ми се наложи да се обърна. Дали да не помоля за съдействие и Радан Кънев, председателя на ДСБ и съпредседател (дали още е такъв?!) на парламентарната група на РБ? Знам ли какво да правя, но защо ли пък човек да не опитва, в тази ситуация друго не му остава изобщо. До самата председателка на въпросната Комисия не си струва да пиша, тя е от ГЕРБ, бивша зам.-министърка на образованието и науката е, писал съм й вече, не е реагирала никак, ама абсолютно никак, по тази причина няма смисъл да й пиша повече.

До омбудсмана Мая Манолова също май няма никакъв смисъл да й пиша, тя вече показа пълно безразличие към проблемите на човек, който (така предполагам) по стила на мислене й е изцяло чужд (другарката социалистка Мая очевидно и в червата си мрази "народни врагове" като мен и което е най-важното: успява безпогрешно да ни надуши, че сме такива!). До Комисията за защита от дискриминация съм писал многократно, те започваха гледания, но понеже после казусът минаваше в съдебната власт, техните гледания спираха (така е по закон). Сега не пречи да им пратя едно копие все пак, знам ли, макар че пак може да стане същото като преди: докато Комисията се натутка да започне гледане, нещата могат пак да стигнат до нова съдебна фаза! Щото те натам си отиват де. Прочее, по същия казус ми предстои завеждане на дело в Европейския съд по правата на човека, но там нещата ще бъдат поставени на по-различна плоскост. Аз не търся все пак единствено някакъв реванш, моята идея е някак да спомогна за реалната промяна към добро в образователната сфера. Затова именно и ще пиша това писмо до народните представители.

Интересното е, че г-жа Маринска е пък и председател на Комисия по взаимодействието с неправителствените организации и жалбите на гражданите. Това може да има някакво положително значение, нали така, човек всичко може да си помисли, особено пък в положение като моето?! (Интересно е за мен в по-личен план и това, че фамилията й съвпада с фамилията на един много уважаван от мен човек, учител по математика в нашето училище, който почина, Бог да го прости, но това най-вероятно е съвсем случайно съвпадение на фамилни имена.) Толкова. Спирам дотук по тази уводна част. Само има един друг малък щрих. Ще кажа още нещичко по него.

Приятели ми казват комай всеки ден, ето, и моят приятел от Украйна, професорът по философия Константин Райда (с когото издаваме международното многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ) ми го пише в писмо от тази нощ, и той ми казва нещо подобно, но аз ще ви го кажа как този смисъл звучи в нашенския роден български вариант: абе, човече, спри се бе, няма смисъл да продължаваш тия обречени борби, ще те съсипят бе, ще рухнеш, какъв е смисълът като грохнеш здравословно, ще умреш бе, престани бе, мирясай бе! Как може да си толкова инат бе, с глава стени чупят ли се бе?! Как може да си толкова глупав да не разбереш, че нищичко няма да промениш, пощади поне себе си бе?! Като искаш толкова ново образование и училище вземи се махни от проклетата им система и си създай едно наистина ново училище - какво чакаш още?! 

Как можеш да си поставяш неизпълнимата задача да си мислиш, че можеш да инициираш промяна в едно държавно образователно учреждение - след като сама държава нехае за тия неща?! Щял бил да спомогне за "вътрешната самореформа на системата", глупости на търкалета?! Ще се похабиш само, това е. Нищичко няма да постигнеш. Е, само себе си ще погубиш, това е. Осъзнавай се по-скоро и се кротвай. Ето, и пенсия даже няма да доживееш както си я подкарал урбулешката. Смъртник си вече. Зарежи пустите си принципи, стани поне накрая на живота си "стандартен даскал", зарежи пустата философия, остави тъй екстравагантните си за България идеи за свобода, лична отговорност, доброволност, либерално общуване, за саморегулация, за самоуправление, за демократичност на отношенията и прочие. Стига с тия глупости бе, човече, у нас, в България, ведно с Русия, само камшикът има ефект, тук само нагайката е ефективна, и това ли не разбра бе, празноглавецо неден?!

Така ми казват и говорят всеки ден моите най-близки приятели, за които добре зная, че ме ценят, ето, и родната ми майка точно такива приказки ми казва всеки ден, вярно, тя ми ги казва по своя си народен начин, с простонародните си думи и т.н. На моменти, не крия, ми идва на ума: дали пък да не се откажа от всичко, а?! Да зарежа всичко, да си река: майната му на българското образование, майната му на българското училище, майната им на младите хора, нека всичко да иде на поразия, нека всичко да загива, аз да бягам, аз да се спася, аз себе си да запазя барем! Идва ми за миг такава една позоряща ме мисъл, пък после мигновено отлитва и дълго не се връща; да, ама идва момент на обезверяване и отчаяние, пак се връща тази проклета малодушна мисъл. 

И така текат дните ми. Ето, утре се връщам в училището. Минаха болничните ми, не съм добре, сърцето ми пак препуска лудо, не знае то умора, но кога ли ще реши да си почине и то най-после, щото, горкото ми се сърце, то колко мъки понесе - само то си знае как още издържа! И Бог само знае как е възможно сърцето ми да издържи толкова много мъка, грижи, труд, гаври, тормоз, терор от страна на самозабравили се началства и прочие! Да, аз лично се чудя как издържах толкова много мъка, гаври, тормоз, такова тотално неразбиране, а какво ли не направих за да обясня всичко най-понятно и ясно, по човешки начин! Какво ли не направих, но всичко отива нахалост, стените, в които се удрям, са непоклатими.

Та сами виждате, ситуацията е безкрайно заплетена. И интересна, няма що! Ще видя какво ще направя. Простете, че споделих част от мислите и чувствата си тук. И по тази начин ви... отегчих. Простете! Майната му на тревогите на тоя Грънчаров бе, той на целия свят омръзна вече! Що не млъкне и той като хората, а, виждате ли какъв наглец е той?! Не млъква и не млъква!

Е, някой ден и той ще млъкне де, няма да е вечен я?! Ще живеем с тази надежда: Грънчаров да млъкне и то завинаги, и то тотално, и то съвсем кардинално - и то колкото се може по-скоро да е то, нали така? Ех, какви хубави времена ще настъпят като Грънчаров замлъкне, ех, каква идилия ще дойде тогава, ех, какво светло бъдеще ни очаква тогава! А, какво ще кажете по този толкова вълнуващ въпрос, мои тъй драги и толкова уважаеми съдебни заседатели?!

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! И все пак не се надявайте толкова силно, че толкова скоро ще млъкна и то завинаги, и то кардинално! Не бъдете чак такива оптимисти де! Оптимизмът е крайно лековата философия. Животът е... страдание, тъй че скоро от мен не разчитайте да се отървете, драги и тъй симпатични... мечтатели!

Но си мечтайте де, то за какво ни е животът ако не си мечтаем за това-онова...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo