Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ провеждаме следните курсове: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) ФИЛОСОФИЯ: М...

вторник, 6 декември 2016 г.

Има една друга, смела, достойна, свободолюбива, млада България, която расте, но която ний, учителите, родителите, гражданите трябва да подкрепим!



Пак ми се налага да пиша есе по поредицата, в която се опитвам да представя по възможност най-пълно историите, които се случват покрай борбите ни за реална демократизация на отношенията в училището, в което работя като учител по философия, именно ПГЕЕ-Пловдив. Знаете, от вчера съм в гладна стачка, принуден бях да прибягна до това последно и отчаяно средство за борба. Последната публикация по тази поредица е от вчера вечерта (виж: Някои многозначителни случки от първия ден на протеста), а преди това публикувах един важен документ (виж: Предпочитам да умра, но не и да капитулирам най-вече нравствено!), а самата обява за стачката беше публикувана пак вчера, но сутринта и под заглавието Не можем повече да пропиляваме най-скъпото, което имаме: личностният и творчески потенциал на нацията!. Тази сутрин искам да разкажа някои важни неща, които е добре да бъдат фиксирани в слово.

Първо, реакцията на официалните ръководни лица от самото учреждение, от самото училище. Аз, независимо от това, че съм в стачка, си водя часовете, с учениците разговаряме по всякакви въпроси, включително и за причините, които доведоха до моя граждански протест (за тия вдъхновени и вдъхновяващи разговори с учениците ще пиша отделно, тук само да подхвърля, че съм много обнадежден от реакцията на огромната част от учениците, които съвсем спонтанно, но масово ме подкрепят!). Та по едно време вчера потърсих директорката за да я известя лично за протеста си и да я помоля да нареди да ми сложат една масичка във фоайето, зад която да мога да седна в междучасията, там именно да бъде мястото на моя протест. Директорката още я нямаше в училището, отидох при помощник-директорката Стоянова, нейната врата беше заключена. Почуках на следващата директорска врата (на зам.-директорката Милева), тя също беше заключена. Третата директорска врата, на инж. Динчийска, беше обаче отключена и вътре заварих освен стопанката на кабинета и заместничката по учебната работа Стоянова; казах им каквото имаше да казвам, те сякаш се уплашиха, спогледаха се и за миг се разбраха даже с очи: нищичко не можели да кажат, когато дойде главната директорка към нея трябвало да се обърна. Никоя от тях не прояви капчица желание да поговори с мен от една чисто човешка гледна точка, не, това се оказа за тях невъзможно (въпреки тъй нескриваната религиозност особено на едната от директорките!). Аз им заявих, че съм в гладна стачка, те знаят, че съм болен човек, инвалидизиран, известно човешко участие в проблема не би им навредило, но ето, нищо такова нямаше: дали пък чиновническото отношение към проблемите на живота у нас изисква непременно да бъдем съвсем безчовечни, да не сме способни на нищо човешко?! Просто от чист изследователски интерес питам, понеже бях силно озадачен от вчерашната реакция на въпросните администраторки. Вземете предвид, че това са също така и учителки, възпитателки на младежта: ако към един колега те не считат за нужно да покажат известна поне малка човешка съпричастност, как ли този подход показва човечността си в отношението към учениците?! Това за мен е чиста загадка, подозирам, че там е налице едно чисто показна и принудена, демонстративна човечност, ето, вчера имаше възможност това мое впечатление на дело да бъде опровергано, но не би, никой не благоволи да се възползва от прекрасния повод да покаже неподправената си човечност. Което е твърде жалко.

Като изключим реакцията на инж. Атанас Атанасов, който реагира съвсем човечно и по естествен начин като му казах защо нося бадж с надпис СТАЧКА! на якето си (той има добрината да ми няколко думи, които аз възприех ето как, те носеха този смисъл: "Недей така бе, човече, не си здрав, ще си увредиш още повече здравето, това е сериозна работа пълното гладуване, опасно е особено за такива като теб, откажи се, помисли за друг начин да протестираш!"), та значи като изключим реакцията на този достоен човек, почти никой от останалите колеги-учители не се престраши дори да разговаря с мен (е, трима-четирима, които все пак се престрашиха, не мога да кажа кои са, щото да не им навредя, страхът в учреждението ни е на висота!), камо ли пък да изкаже някоя и друга дума на чисто човешка все пак загриженост и съпричастност. (Е, в интерес на истината, някои достойни учители показваха съпричастността си безмълвно, с очите, в момента, в който се срещахме в коридора и те все пак се осмеляваха да ме погледнат и да ми кимнат за поздрав, а в очите им се четеше известна човешка съпричастност!) Но имаше хора, имам предвид учители, които като минават покрай мен даже не смеят да ме погледнат, аз продължавам да твърдя, че страхът в нашето образователно-възпитателно учреждение витае така силно, че на моменти е направо непоносим.

За разлика обаче от колегите учениците в мнозинството си изобщо от нищо не се страхуват и ме поздравят на висок глас като ме срещнат по коридорите, усмихнати, някои от тях специално ме спират и с думи изказват подкрепата си, което за мен е истински важното, много ме радва това, че учениците не се страхуват и реагират съвсем човечно, с една неподправена, спонтанна човечност! Та аз фактически заради тях най-вече протестирам, не заради себе си, то моята вече се е видяла, те обаче са интересни, щото пред тях е бъдещето, а и България на тях разчита, няма на кой друг да разчита нашата многострадална България, превърната вече, знаете, в МУТРОЛАНДИЯ, аз за това съм писал многократно. Но ето че има е една друга, истинска, смела, достойна, свободолюбива, млада България, която расте, но която ний, учителите, родителите, гражданите трябва да подкрепим - та да не бъде смазана и тя като нас, да не бъде прекършена и тя, както успяха да прекършат нашия устрем към свобода от 90-те години на миналия век. Тук, сами виждате, се опит вам с думи да изразя най-важния си извод от вчерашните ми впечатления и наблюдения, в първия ден на моята гладна стачка. Та да завърша все пак темата си: как реагира самата главна директорка, интересно е, любопитно е.

Знаете, че тя дълго се кри от първия телевизионен репортер, който дойде в училището по повод на моята стачка; той ми каза, че много пъти й бил звънял за да я помоли за интервю, но тя не вдигала телефона си. Когато той се разправяше долу на входа с тъй войнствения охранител, дето е готов даже да набие оня по-напорист гражданин, който настоява да обезпокои за нещо царстващата директорка, аз се качих за да проверя все пак дали директорката вече е пристигнала; тя беше пристигнала, секретарката след като я попита, ми заяви, че мога да вляза на извънредна, непланирана аудиенция. Влязох. Попитах я чела ли е вече документите, които й пратих на имейла по повод на протеста си; отвърна, че ги била получила и ги била чела. И веднага фатално пропусна момента за да реагира що-годе по-човечно: заяви ми, че мога да си гладувам колкото искам, но... като давам "политически интервюта" на журналисти, да съм бил имал добрината да го правя извън територията на училището; само това благоволи да ми каже. И пак почна да ме мъчи по-скоро да й дам цялата медицинска информация, която й е потребна за да пристъпи към заветната последна или крайна цел: подготовката на заповедта за моето ново и тъй заветно опраскване-уволнение! Давате ли си сметка какво значи това: ето, този човек - щот макар че съм "народен враг" аз покрай другото все пак съм и човек! - се е видял принуден да прибегне до такава крайна и опасна форма на протест, която особено много застрашава здравето му понеже е инвалидизиран, но ти не мислиш за друго, нямаш друга грижа освен освен тази как по-скоро можеш да подготвиш заповедта за новото му поредно опраскване-уволнение! Моето впечатление от разговора с директорката е точно такова, тя в този момент не мисли за нищо друго освен за прословутата заповед и за това как може да се ускори издаването й! не ща да тълкувам повече какво значи това, тя обаче, в интерес на истината, не благоволи изобщо да се възползва от този прекрасен шанс, който аз с акцията си фактически й дадох, а именно на дело да покаже, че моите обвинения за крещяща безчовечност на управленския й подход (това е фактически моето фундаментално обвинение, то е извора на цялата ми критика към тази администраторка!) са неоснователни, са плод на моето въображение, значи аз й дадох шанс да ме опровергае и то на дело в критиките ми, тя обаче не се възползва от него и се държа така, че пак на дело потвърди правотата на обвиненията ми! Да ви кажа, аз не съм злорад човек и много съжалих, че директорката се провали така решително на този малък и така щедър за нея психологически и нравствен тест, наистина много съжалявам за това, не лицемеря, знаете, за мен лицемерието е нещо непоносимо!

Питах се вчера, размишлявайки по случилото се, как, примерно, би реагирал предишният директор инж. Венелин Паунов, блестящ и изключително човечен мениджър (за образователната сфера са нужни точно такива мениджъри, човечността трябва да е водещото по моето разбиране!), ако изобщо можем да си представим нещо такова да можеше да се случи по неговите времена (аз лично не мога, признавам си, да си представя да може да се стигне до нещо подобно при неговото управление, просто фантазията не ми е чак толкова мощна!), но да допуснем хипотетично, че все пак нещо такова би могло да се случи. Знаете ли как той щеше тогава да реагира? Ето как би реагирал, ето какви думи би ми казал:

- Ангеле, приятелю, как изобщо можа да си помислиш да правиш такова нещо?! Моля ти се, откажи се мигновено от тази мисъл, никаква стачка не бива да правиш, та ние можем да се разберем по всеки въпрос без такива работи, хора сме, за всичко можем да се разберем и да се договорим! Леле, уплаши ме, че си решил да правиш такова нещо! Я не се излагай, казвай сега какво има и всичко ще обсъдим и уредим като разумни същества! Хайде, холан, ще се излагаме сега пред целия свят!

Нещо такова би ми казал той, човеколюбивият велик в моите (а и не само в моите!) очи директор Паунов; да, ала вчера в директорския кабинет се случи нещо съвършено различно, коренно различно: аз бях посъветван, докато още имам сили, да ида при лекарите и да ги моля колкото се може по-скоро да ми дадат документи за актуалното ми здравословно състояние, та аз, докато имам още сили, докато не са ми пресекнали силите заради гладуването, да мога да ги донеса, та директорката да може от своя страна по-бързо да задвижи процедурата по моето тъй заветно и тъй дълго чакано ново опраскване-уволнение! Ето затова си поговорихме, този проблем обсъдихме с директорката. Другият проблем, който я вълнуваше, беше като стачкувам, да не разговарям с учениците по "политическата страна" на конфликта ни, щото това било строго забранено! Абе нашето училище трябва да е не само извън политиката, не само извън демокрацията, то трябва да е решително и извън... живота, щото какво е животът за човека без свобода, демокрация и политика, нали така?! Както и да е, аз се въздържах този път от каквито и да било дискусии, а предимно слушах. Бил съм поставял директорката в конфузно положение щото на нея "висшите инстанции" й били забранили, видите ли, да дава каквито и да било интервюта по "случая Грънчаров" по медиите, ето и това чуха ушите ми. Аз лично, понеже вече един вид си нося "отрязаната глава под мишницата", съм бил можел да си плямпам каквото искам пред медиите, но само извън училищния двор, това изискване ми беше повторено няколко пъти. Толкова. Спирам по този въпрос. Въздържам се от каквито и да било тълкувания. Изглежда само съвсем смахнати хора като мен обичат да държат за фактора "човечност" във вътрешно-училищните отношения на многострадалното, на изтерзаното от толкова много неподправен социализъм българско образование, пардон, (не)образование!

А сега няколко думи и за това как аз се чувствам. Относно неприемането на храна - за да бъда постоянно контролиран че не се храня (и да не бъда обвиняван, че потайно се храня или че лъжа, че не се храня, такива подмятания, естествено, вече са ми отправени от старателните "доброжелатели"!) се налага днес да поискам от директорката да ми осигури в училището някакво помещение (малка стаичка), в което да мога да си провеждам денонощно протеста, там да съм под наблюдение, ако такава възможност няма, за да си защитя все пак честта, ми се налага нещо друго да измисля, та да пресекнат обидните подмятания! Между другото, аз още не съм казал какво ме посъветваха лекарите, с които разговарях по проблема, ето главното: можел съм да гладувам дни наред, но опасното било после, като спра да гладувам, ако неправилно почна да се храня тогава, било имало опасност, при моето разклатено здраве, директно за миг да умра! Най-опасно било, обезумял от глад, волята ми в един момент да спре да действа (иначе аз доказано съм голям инат, цигарите ги спрях без проблем и ето вече повече от десет години не съм запалил цигара!) и аз да са натряскам яката, по моя си обичай, тогава вече положително и непременно съм щял бил да умра! Тъй че след третия-четвъртия ден гладуване при мен трябвало да има постоянно як човек, който да ме пази да не би да се нахвърля върху някаква храна и така да си докарам сам онази с костеливите ръце, имам предвид смъртта. Риск има, разбира се, аз не се смятам за непогрешим и прочие. Примерно вчера, като почнах да говоря на учениците за протеста си и неговата форма и те почнаха да ме разпитват как така изобщо да не ям, се получи един превъзходен конфуз, ще го разкажа, нищо че ме грозят страшни подигравки; та значи таман си говорех с учениците за гладуването, дойде един ученик с кутия бонбони (това беше първия час!) и ми поднесе кутията да си взема бонбон, черпел за рожден ден и обясни, че било "на патерица" и пр., аз се ръкувах с него, казах му обичайните пожелания, забравих за всичко и... лапнах мигновено и несъзнавано бонбона!!! Нещо повече, не само го лапнах, но и го сдъвках жадно! Когато в съзнанието ми се появи мисълта, че съм в... гладна стачка, вече беше много трудно да изплюя пред учениците раздъвкания бонбон! Учениците обаче не се впечатлиха от тази случка, щото беше първия час, аз току-що бях обявил, че от днес почвам гладна стачка, възприе се това без да ми се присмее някой, но ми стига това, че аз самият се почувствах крайно зле. А аз още от неделя бях ограничил до минимум храненето си, за да се подготвям за стачката. (Вчера сутринта, щото пия шепа лекарства, признавам си, пих натурален сок, изобщо лекарите ме съветват поне сокове да пия, щото иначе било съвсем зле.) "Да гладува" човек какво значи, само да не дъвче храни, дето не се поглъщат без дъвкане, това ли значи?! А да пие може, нали така, аз суха гладна стачка не съм обявил, тя е даже и без вода и от нея се умира за два-три дена?! (Един приятел от Америка пък ме посъветва... да се самозапаля, да, така съм щял бил да вляза директно в историята, а гладуването било "пунта-мара" работа, било пунта-мара протест, истинското било да си драсна клечката и да изгоря, по неговото разбиране! Абе какви ли не приказки чух вчера, не е за приказване! Но, повтарям, знаците на неподправена човешка загриженост и съпричастност бяха сравнително редки, ала ги имаше все пак, което ме радва. Не сме се обезчовечили изцяло, това за мен именно е радващото!

Аз сам започнах усилено да размишлявам в така създалата се ситуация за това какъв е смисълът на моето протестно действие, особено на неговата форма, на формата, която избрах. (Няма да скрия, зле ми е особено тази нощ, да оставим това, че червата и стомаха постоянно ми къркорят, но и това, че трябва да ходя на работа, не мога да седна в къщи или на някакво друго удобно място и да си гласувам донасита, ме тормози особено много. Започнах като ходя походката да ми е клатеща се, олюляваща се, аз имах операция на главата, и иначе си имам такива олюлявания, загуби на равновесие (заради тия мои оплаквания бабите-психиатри от ТЕЛК в Пловдив ми дадоха 20%... "психично заболяване"!!!), но откакто гладувам, фактически гладувам от неделя вечерта, тия загуби на равновесие, тази слабост почна да зачестява. Питам се дали да не взема да ходя с... бастун, та евентуално ако се свлека някъде, да стане по-плавно, щото ударя ли си при падане главата още веднъж о цимента, това може да е вече фатално (операцията ми беше именно заради хематом, вътрешен кръвоизлив, получен при такова падане когато една сутрин бързах да не закъснея за училището!). А че краката взеха да ми се преплитат, това си е факт. Пък съм едър и при едно падане може да счупя и някоя кост, макар че се знае, че се чупи най-напред това, което е най-слабо у човека, при мен е доказано, че най-слабото ми място е тъкмо... главата (не може най-слабото място на един философ да не е тъкмо главата, нали така, защо така мълчите, а, драги дами и господа съдебни заседатели?! Абе шегувам се, ама то работата май не е за шега. Приятели, истински загрижени за здравето ми, ме съветват стачката ми да стане "символична", да се изразява само в носене на бадж - и в говорене по проблемите, щото аз, знаете, не млъквам, постоянно говоря, където седна и където стана, все за проблемите на образователната сфера и на нашето тъй знаменито вече училище. Ще видим какво ще правя, още не съм взел решение, засега си продължавам да гладувам, да видим днес докъде ще стигна по този път. Щото днес имам часове втора смяна, а аз по начало, като имам часове до късната вечер, даже и да се храня, изнемощявам, губя сили, вече съм с напреднала възраст, а сега, като и гладувам, нищо чудно да се свлека някъде и да си разбия главата. А и колкото повече е гладувал човекът, толкова по-бавничко трябва да почне в един момент захранването. Сега-засега да почна да се храня не е толкова фатално, но след ден-два-три ще стане опасно.

А иначе като си движих вчера, полюлявайки се, по улиците на път за дома (ходих и до болницата, ала имаше такава дълга опашка пред кабинета на моя лекар, че се отказах да чакам, днес ще ходя пак, да видя дали ще мога да мина при него!), признавам си, гладът започна да ме тормози: постоянно в главата ми са картинките на разни... топли банички, супи, даже и на приятно ухаещи и цвърчащи, току-що махнати от скарата кебапчета (хей, и аз съм патреотин, и аз съм българин, и аз обичам кебапчета, да не мислите, че съм някакъв човешки урод, дето не обича тъкмо кебапчета?!), даже и уханието на постна боб-чорбица с мек хлебец ме терзае в моето развинтено въображение, да не говорим за кисело зеле със свински джолан или печено със свинска глава, леле, лигите ми потекоха в тоя момент така усилно, че за малко да се задавя! Абе сами виждате, дяволът си знае работата, в него съмнение никакво не можем да имаме, ето, по време на пости ме съблазнява с разни печени свински глави с ухайно кисело зеле, леле, чакай да ида да повърна, че от тия слюнки наистина се задавих! ...

Но то нема какво да се повръща де, това е хубавото на гладуването, че като ти се приповръща и пригади, няма какво да повърнеш, само лиги некакви отвратителни, простете за натурализма, но ми се налага да пиша и за тия неща. Щот съм правдолюбив. А пък вчера, да отбележа и това, то е любопитен щрих: ВЧЕРА, КАТО ПОСЕДЯХ, БИДЕЙКИ В ГЛАДНА СТАЧКА, В УЧИТЕЛСКАТА СТАЯ, СЕ ОКАЗА, ЧЕ ГОЛЯМА ГРУПА КОЛЕГИ СЧЕТОХА ЗА НАЙ-НУЖНО И ЗА НАЙ-УМЕСТНО ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ ДА ОБСЪЖДАТ РАЗПАЛЕНО ПРОБЛЕМА ЗА ТОВА КАКВИ ПО-ТОЧНО ТРЯБВА ДА СА... ЯСТИЯТА НА КОЛЕДНИЯ БАНКЕТ, ИЗРЕЖДАХА КАКВИ ЛЕ ВКУСНИ ЯСТИЯ, ПЪРЖОЛИ, ЯХНИИ И ПР., ТА АЗ ЗА МАЛКО ЩЯХ ДА СЕ ЗАДАВЯ ОТ ПУСТИТЕ МУ ЛИГИ! Изглежда е много човечно и педагогично, знам ли, аз съм изостанал от съвременната наука, като наблизо има човек, дето гладува в знак на протест за лошото състояние на образователната ни система, учителите наоколо да обсъждат с възможно най-висок глас какви именно манджи, пържоли, салати и прочие вкуснотии искат да ядат на предстоящия си банкет! (Между другото гладните учители у Нашенско, забелязал съм, общо взето постоянно говорят за... ядене, тъй че този разговор не е, предполагам, чак толкова умишлен!) Темата за дебат, няма що, е твърде подходяща - особено в дадената ситуация, а, вие какво ще кажете по този повод, кажете нещо де, тъй мълчаливи мои събеседници, имам предвид вас, драгите ми неразделни дами и господа съдебни заседатели? Само госпожа Костова, нашата тъй талантлива историчка, която седеше до мен, като разбра, че съм в гладна стачка, се почувства крайно конфузно (щото в този момент тя обядваше, държейки огромен сандвич!) и показа човечността си, като се оттегли по-далеч от мен, за което съм й много благодарен. Абе има и човечни хора около нас, има ги даже и сред учителите, нарочно се изразявам така, малка провокацийка или шегичка за замисляне, щото професията ни, както знаем, е застрашена от дехуманизиране, да се изразя по-внимателно така.

Абе има и истински "човечни хора", ето, какво ще кажете примерно за този, дето е счел да се провикне ето как:

- Грънчаров, болен мозък ВЪН ОТ ПГЕЕ остави учениците на мира!!! Не са нужни да ти слушат глупостите вече толкова години!

Виждате каква искрена, животворна, неподправена човечност и доброта струи от тези тъй прочувствени думи, нали така?! Кажете нещо де, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! Според вас тия думи учител ли ги е написал или ученик?! Какво казахте?! Не разбрах?! Тъй ли?! Учител трябва да ги е казал, за учител по прилягат тия думи, тъй ли?! Щот са "колегиални", така ли?! А комуноид ли е този "учител", с извинение, или е чисто и просто урод?! Кажете де, нима не можете да прецените?! Както и да е. Всеки си проявява това, което има. Някои имат мерзост в изобилие. Това ли е еталон за "човечност" в нашата тъй приказна страна МУТРОЛАНДИЯ?!

А институциите мълчат. Имам предвид висшестоящите. Министър, омбудсман, народни представители, подопечните медии също мълчат. Да видим колко време ще промълчат медиите. Засега само две "несистемни" телевизии (Пловдивската обществена и СКАТ) отразиха протеста ми. Няма значение де. Аз не правя този протест за себе си, а за да предизвикам истински дебат по проблемите на образованието, щото дебатът не ме задоволява. Безразличието, безхаберието, потресаващата незанитересованост тъкмо от най-важните, от съдбовните проблеми за нашето общество е причината за протеста ми. Който тълкува акцията ми в смисъл, че съм бил искал да стана "известен", да има много здраве от мен, глупаво е тълкуването му. Но нека всеки да си мисли каквото иска, то тия неща зависят от ценностите и от личността му. Всеки си показва същината или колко струва чрез реакциите си. Някои обаче не се усещат, че се излагат, ето това е най-чудесното. А пък може, знае ли се, ако почне един ден тъй потребния ни дебат, в него всеки не просто да се изяви подобаващо, но и да почне малко по малко да се променя към добро. Тази ми е идеята и целта. Но нека, казах, всеки да съди според съвестта си.

Спирам дотук, че капнах вече от писане. Ще ида да полегна малко, чувствам се изключително слаб. Краката едва ме държат. Имам час за почивка, после тръгвам за болницата и после - за училището. Ако лекарят не ме прати да се лекувам в болница, щото сърцето ми от вчера насам на няколко пъти така жестоко излиза от ритъм, че в един момент се видях принуден да седна на пейка, да се опитам да се съвзема, а по едно време се уплаших така, че за малко да повикам по телефона бърза помощ. Но поседях близо половин час и сякаш кризата ми мина. Слава Богу де, аз в тия изпитания само на Божията помощ се уповавам! На никой друг не разчитам. Да ме прощават учениците, които вчера идваха при мен да ме питат уместно ли ще е да почнат да събират подписка против подготвяното ми уволнение от директорката, искали да й кажат, че искат аз да им остана преподавател. Отвърнах им, че те сами трябва да решат какво могат или трябва да направят. Тъй че не бива да обиждаме младите хора, сред тях има направо прекрасни личности, които вече имат и развитие по посока на това да станат и добри граждани! Което за мен е вдъхновяващо! Прочее, репортерът от телевизията СКАТ, дето се бори с войнствения пазвантин на ПГЕЕ-Пловдив (държащ се като истински твърд... ленинец и дори сталинец, имам предвид пазвантина!), е бивш мой ученик, преподавал съм му философия, какво ще кажете, бива ли го в дебатите?! А иначе като ученик не беше много изявен в това отношение, мълчеше си, ето, сега вече се изявява чудесно, бива го!

Дотук. Само ще завърша с един щрих към картинката: една учителка, като видя баджа ми, счета за нужно да се провикне така, че да я чуят колкото се може повече хора (и да съобщят там, където трябва, именно на началството!), та значи се провикна ето как: "Що пък не земеш да си туриш тоя надпис на... челото!", дамата беше твърде агресивна, аз како й казах и как прочете полемиката ми с нея, не ща да съобщавам, щото не ми се пише повече. Точка.

Хубав ден! Бъдете здрави! И правете нещо за човечността си, не допускайте тя да намалява, напротив, умножавайте я. Щото за какво друго живеем този живот ако не да бъдем поне човеци?!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

2 коментара:

Анонимен каза...

Един философ може да е професионално и социално ангажиран, но е нефилософско това да бъде довеждано до крайност, понеже философското отношение към света е все пак на известна дистанцираност, равнодушие и безразличие. Подобни действия показват, че вземате себе си и света прекалено насериозно, а хората и светът не заслужават да се вземат насериозно,а с хумор и на шега. Светът е един цирк и водевил. Както казва Шекспир:

Тоз живот е само
една нещастна движеща се сянка,
актьор бездарен, който се явява,
измъчва и изпъчва своя час
на сцената и след това изчезва.
История, разказана от луд,
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл…

Анонимен каза...

Между другото след като сте толкова голям радетел за либерално образование, смятате ли, че Вашите педагогически идеи са приложими към обучението по математика, природни науки, музика и физическо възпитание например. Защото подозирам, че въобще не сте се занимавали с дидактика на тези предмети, а само с хуманитарни науки.