събота, 24 юни 2017 г.

Повтарям: трябва да се работи на дело за промяната; тия, които сме не само на думи за истинска промяна, трябва да си обединим силите!



... Образователната ни система е в полуразпад на всички нива. В последните няколко години между една четвърт и една трета от учениците изкарват двойки на изпитите по математика и български след 7-ми клас, като миналата година двойките по математика даже надминаха това – 34%. А материалът и даваните задачи стават все по-лесни. Като уточнявам, че двойка се изкарва, ако ученикът е изкарал по-малко от 16 точки от 100 възможни. В основното и средното това се случва поради много причини – ниската мотивираност на голяма част от учителите да преподават разбираемо и достъпно, което е следствие от мизерните заплати, от това, че от тях се изисква огромно количество административна работа извън преподавателската и други. Напоследък се забелязва и засилващата се тенденция празните места за учители да запълват хора, които не могат или нямат амбицията да станат нищо друго. Това е особен проблем, тъй като бройката на такива в учителските редици се увеличава и ако това продължи, ще се получи така, че по-голямата част от новите поколения ще бъде обучавана от най-неуспешните хора в обществото и не знам при такова положение как обучаваните ще станат успешни. Това най-често са хора, които просто искат да свърши работният ден, да мине часа, колкото се може по-лесно, да не си дават зор, ако може и да не говорят, а учениците само да пишат нещо там или тихичко да играят карти примерно. И така получаваме резултата седмокласник, който не знае колко е 90 делено на 5 и не може да го сметне и още от съвсем ранна възраст не е мотивиран за нищо, свързано с образование, учене и т.н.. Този седмокласник обаче след пет години става 12 клас, може да се е научил вече колко е 90 делено на 5 и как се смята, но си остава също толкова немотивиран за всичко, свързано с учене, неориентиран какво иска да работи и т.н. И така целта в живота на този ученик става не да се развие кариерно в някоя област, която му харесва, която му доставя удоволствие (защото такава няма), а да се напие вечерта в чалготеката и евентуално да завърши ужким някакво там вишО, че да се води, че учи, а след това да се води, че работи. Не сте виждали такива ли – е аз съм виждал, всички скоро ще започнат все по-често да ги виждат. И в цялата ситуация най-малка вина има самият ученик, чийто живот е провален още в началото, а най-голяма вина носи системата, която допуска такива хора да стават учители и която позволява, учебният процес да се превърне в едно безкрайно отегчение поради това, а и по ред други причини... (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Кратък мой коментар: Всичко е напълно вярно, точно такава е ситуацията, за жалост. Но всичко това е на ниво "общи разговори", всичко е теория, а истински важното е какво трябва да се прави за да се промени ситуацията към добро, да се постигне поврат към добро. ПРАКТИЧЕСКИЯТ аспект е истински важният. От години работя точно по него, доста неща направих, изследвам задълбочено проблема как една конкретна образователна общност (към която принадлежа като учител по философия) се мъчи да запазва статуквото - независимо от страшната цена, която се плаща за това. Да, обаче не получавам никакво подкрепа отникъде, нямам предвид институциите, ясно е, че бюрократите в образованието се съпротивляват неистово за властовия си монопол, имам предвид, че не получавам подкрепа, дори и морално, даже и от най-ревностните теоретизиращи реформатори. (Практическите реформатори, доколкото ги има, също мълчат!)

А истинска и коренна реформа се прави отдолу, не по инструкции, самите учители, родители, ученици трябва да я направят. Ала липсва солидарност, в нашето образование продължава да действа максимата "Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се.". За жалост, така е. А иначе можем да си теоретизираме колкото искаме. Повтарям: трябва да се работи на дело за промяната. Тия, които сме не само на думи за истинска промяна, трябва да си обединим силите - за да станем фактор, с който управляващите не могат да не се съобразят. Трябва първо нещо в себе си да променим, именно склонността всеки да се мисли за велик и единствен, а също така и да гледаме само сеир.

Темата е голяма, спирам дотук. Надявам се бях пределно ясен...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Няма коментари: