С живота, с човечността, със свободолюбието си г-н Паунов ни завеща светъл пример, в който се съдържа разгадаването на всички загадки!

Ще опитам да напиша обещания текст; обещах да напиша Обръщение към цялата училищна общност на пловдивската ПГЕЕ във връзка със смъртта на инж. Венелин Паунов, знаменитият директор на това славно училище. Няколко дни очаквах на сайта на училището да се появи поне формално съобщение или некролог - няма нищо. Тишина. Мълчание. Което според мен показва неуважение - и неадекватно на ситуацията поведение от страна на ръководството на училището, което отдавна е показало, че не умее да си подрежда разумно приоритетите. (Склонно е да се занимава с глупости, а за истински важните неща нехае!) Многозначително е обаче това мълчание около смъртта на г-н Паунов. Интересно ми е мълчащите така изразително дават ли сметка какво показва мълчанието им? Е, щом няма официална реакция, щом даже и смъртта на човека за тия хора не можа да повлияе на нескривания им негативизъм, ще се наложи да реагирам аз. Зная, давам си сметка колко е трудно да се напише такъв текст, но ще опитам:

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПЛОВДИВСКАТА ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО ЕЛЕКТРОТЕХНИКА И ЕЛЕКТРОНИКА

Уважаеми ученици, родители, учители,

На 20 юни 2017 г. почина инж. Венелин Паунов, директорът на пловдивската ПГЕЕ във времето от 1996 до 2010 г. Понеже подозирам, че най-вече учениците почти нищичко не знаят за тази уважавана и колоритна личност, оставила дълбок печат върху историята на нашето училище, решавам да напиша това обръщение или възвание. От друга страна към починалия ние имаме дълг: да отчетем заслугите му, да покажем уважение към личността му, да спомогнем за увековечаване на паметта му. Разбира се, настоящото ръководство на училището би следвало да свърши тази работа, поне да се беше обърнало към училищната общност с едно възвание, но до момента то мълчи; много се съмнявам, че ще проговори тепърва. Това нещо показва. Но не бива суетната, чисто капризна субективност на този или онзи да бъде водещото. Хората, които са на власт, често правят грешки. Особено когато са се самозабравили. Ние обаче следва да им показваме, че така не бива да се прави. Има много начини за това. Ето, аз съзнателно съм избрал един: не мълча, не сподавям чувствата си, казвам публично каквото мисля, подемам и провокирам непрекъснато дебат по истински важните въпроси, по които отговорните длъжностни лица неслучайно така изразително мълчат. Този според мен е верният път: за всичко, което ни вълнува, трябва да разговаряме пределно откровено и свободно, глупаво е да се страхуваме и да мълчим. Аз смятам, че всички, които познаваме инж. Венелин Паунов, нашият всеобщо обичан шеф (както го наричахме и тогава, и до днес), сме силно развълнувани от внезапната му смърт. И не бива да сподавяме вълненията си само затова, че нашата емоция, видите ли, нямало било да се хареса на този или онзи.

Вероятно повечето от сега учещите в нашето училище нищичко да не знаят за инж. Паунов - или да са чували нещичко, но съвсем оскъдно; даже и да са го виждали да седи в кафенето, което е пред училището, възможно е и да не са го познали, да не са си дали сметка кой е този човек. А само до преди 6-7 години той беше директорът на пловдивската ПГЕЕ. В тия 6-7 години, в които той не е директор, г-н Паунов често идваше във въпросното кафене - той много обичаше училището, в създаването и за развитието на което има големи заслуги. (Той в нелеките години, в които управляваше училището, беше нещо като скала, която даже и бурното море не може да разбие, той дълги години беше твърда опора на всичко най-добро в училището, наред с други такива като него, примерно знаменитият учител и доайен на училището Жак Асса!) Там, в кафенето, г-н Паунов се срещаше с приятели, разговаряше, бидейки близо до училищния двор и до атмосферата в училището: учители като него, които през целия си професионален живот са били свързани с едно училище, няма как да стоят встрани от неговите вълнения и проблеми. Всички, които сме сядали на разговор с него там, в кафенето, добре знаехме, че той беше много критичен към поведението на новото училищно ръководство, което, както е известно, в последните години особено се прослави с това, че не само направи много грешки, но и че упорито отказва да осъзнае какво именно си позволява да прави. Зная добре, че г-н Паунов се опита да предпази с добронамерени съвети това ръководство от допускането на такива непростимо елементарни грешки, но след като разбра, че то съвсем не се вслушваше в разумните му думи, се отказа даже и да влиза в училището, което е създал. Длъжен съм да кажа и това, че г-н Паунов и г-жа Анастасова са на коренно различни позиции по най-важните въпроси на училищния живот, техните разбирания за това как следва да се управлява едно училище са диаметрално противоположни. Г-н Паунов беше привърженик на един човечен управленски подход (човечен е подходът, който не елиминира свободата на управляваните, напротив, основава се на нея), в упражняването на който той беше същински виртуоз, невероятен майсторлък имаше този човек в прилагането на властта за общото благо на цялата общност.

Това е рядко качество в условията на господстващата авторитарна училищна и образователна система. Инж. Паунов беше несъмнено демократичен лидер, разговаряше човечно и приятелски с всички, беше голям симпатяга, усмихнат, шегаджия, весел човек, беше също така постоянно открит към всякакви предложения и инициативи, успяваше не само да насърчава, но и да вдъхновява всички, и учители, и ученици за пълноценна изява на техните творчески сили. Което именно е най-важното в едно училище, в една общност, занимаваща се с обучение, с образование, с възпитание, с личностно формиране. Най-хубавото, което всички ние, които имахме щастието да работим или да учим в ерата на Паунов, беше превъзходната, проникната от истинско свободолюбие и доброжелателност атмосфера в училището. Всички тогава идвахме в училището с настроение, с желание, чувствахме доверието на директора към нас, той правеше всичко възможно тази академична по естеството си атмосфера да бъде пазена и развивана. А академичност означава точно това: свобода и свободолюбие, човечност, доброта, напълно човешки и дори приятелски отношения между всички, включително и между ученици и учители. Страх, злоба, нерви, интриги, суетности, завист, глупав авторитаризъм и прочие негативни чувства тогава в училището бяха съвсем непознати, бяха ни съвсем чужди, бяха абсолютно невъзможни. Имахме превъзходни условия за пълноценна творческа изява на талантите, а всеки човек си има свой талант, важното е обаче да не бъде обиждан, важното е да почувства признание и насърчение, г-н Паунов беше наистина същински виртуоз в това отношение, в изкуството за едно човечно, казахме, това значи свободолюбиво и толерантно към различията управление на общността. Много е трудно да опиша как непосредствено се държеше инж. Паунов, как постигаше тези благотворни за живота на общността ефекти, но ще се опитам - понеже ми се иска младите хора да разберат в какво щастливо и наистина благодатно време сме живели тогава.

Мога да разкажа много интересни и показателни случки, било случили се с мен, било случки, за които друг човек ми е разказал, но тогава рискувам това обръщение да стане съвсем дълго, а аз реших съвсем накратко да кажа с малко думи истински важното, многозначителното. Ще се постарая аналитично да изразя това, което душата ми е съхранила като спомен за онова, за жалост, безвъзвратно отишло си време. Аз по начало не съм носталгик, даже ненавиждам носталгиците спрямо миналото, но за сметка на това съм романтик. И идеалист. Което значи, че ценя най-много духовните неща. Романтизмът пък се основава на чувството, произтичащо от боготворенето на чисто човешките, морални стойности в живота ни. Романтиците са хора, които поставят на най-висок пиедестал свободата и всичко онова, което произтича от нея: достойнство, чест, доброта, красота; да, нищо не ни пречи, според романтически възглед, да се отнасяме помежду си... красиво, т.е. да правим добро, да сме честни, да не вредим никому и пр., отношенията ни да да са поставени на почвата на духовното, сиреч духовни неща като уважение на личността на другия, на неговите свещени права, на достойнството му да бъдат водещи в нашите отношения. Щом в една човешка общност има свобода и зачитане на личността (и раз-личността) на другите, на техните свещени права (правото да мислиш, да казваш гласно каквото мислиш, да живееш според разбиранията си и т.н.), то това означава, че тази общност живее според принципите на демокрацията, ето, именно такава непосредствено и практически, т.е. съвсем реално живееща демократична общност беше нашето училище в ерата на инж. Паунов. Хора като мен, които по манталитет сме демократи, т.е обичащи свободата, затова си спомняме с такова живо романтично чувство за онова прекрасно време.

Тогава, смея отговорно да заявя това, нашето училище беше напълно демократично, по всички въпроси ние, народът, т.е. учениците, родителите и учителите, водехме пределно свободни, откровени и честни дебати, всеки без никакво опасение казваше каквото мисли, а самият директор участваше най-активно в дискусиите, допринасяше за решаването на въпросите по един незабележим начин, без да се ползва от властта си, без властта му да пречи на демократичния дебат. Тогава се чувствахме оценени, насърчени, подтиквани да изразяваме себе си пълноценно, всеки според дарбите и способностите си. И онова, което е също много важно да се подчертае: активностите ни тогава не бяха казионни, бюрократизирани, с оглед само да се отчитат някакви успехи, всичко го правехме по друг начин, по верния начин, без да мислим за външните подробности, за несъществените неща. Аз вече писах за това, че директорът Паунов се отнасяше към всички най-приятелски, добронамерено, дружелюбно, човечно, дори бащински към по-младите, това предполагам ще го признаят всички ученици, които имаха късмета да учат в училището по неговото благословено време. На това основание, опитвайки се да изразя есенцията на тия незабравими години, аз обичам да употребявам такава една метафора: в нашето училище в ерата на Паунов цареше един неподправен академичен, направо оксфордски дух! Така чувствам нещата, така ги представям. Вероятно други хора изобщо не са усетили и не са били в състояние да оценят това, което аз толкова много харесвам, това е неизбежно, слава Богу, не сме еднакви!

Да, директорката Анастасова, която наследи на поста г-н Паунов, има съвършено различен подход, в корена си различаващ се от неговия; нейният подход, по моето възприятие, е пълна противоположност на неговия. По тази причина всичко онова, което беше навремето ПГЕЕ, беше погубено, съсипано, развалено, опорочено. Днес съвсем друг злотворен дух витае в училището, вие прекрасно сами усещате какъв е този дух, тук няма смисъл нищо да описвам, всичко ви е до болка познато. Възкръсна всичко онова, което преди 1989 г. характеризираше обстановката в страната ни: провеждат се разни кампании, нещата се организират външно и насила, с оглед да отчитаме "непрекъснати успехи" и "невероятните възходи", свободата и демокрацията отидоха по дяволите, като змии отвсякъде изпълзяха най-отвратителните недъзи на комунизма, т.е. доносите, лицемерието, лъжите, невъобразимите глупости, администрирането, бумащината, бюрократичното презрение към личността и нейното достойнство. Всички, които се опитахме да противостоим на тия гибелни тенденции с оглед да запазим постигнатото от ерата на Паунов бяхме посечени без жалост, по един тираничен и грозен начин. В толкова славното ни някога училище възникна непоносимо унизителна и катастрофално тежка психологическа и нравствена обстановка, която всички се принудиха (с малки изключения) някак да понасят - понеже страхът стана главен фактор на съществуването в условията на такава една тиранична власт, в такава една кошмарна обстановка. При Паунов в отношенията ни бяха на почвата на неподправената и чиста човечност, в последните години в училището ни гибелната деморализация е нещото, което характеризира, за жалост, отношенията ни. През последните години станаха невиждани ексцесии, които нито едно въображение, дори и най-мощното, не си е представяло, че изобщо са възможни в наше време. Новата директорка, както безброй пъти съм й го казвал, си позволи да приложи един анахроничен и по същество тираничен подход, основан на безчовечността и репресиите (наказанията, гаврите с личността на хората), тя живее с коварната илюзия, че това е възможно в наше време, поради което допусна куп непростимо елементарни грешки. Казах, че всички прекрасно знаете какво се случва в училището след Паунов, тъй че спирам дотук.

Г-н Паунов много страдаше, че по толкова непростимо неразумен начин се съсипва всичко онова, което той е създал и завещал. Даже имам чувството, че тия негови душевни терзания доведоха и до преждевременната му смърт. (Той почина от масивен инфаркт, а това се случва на хора, които много време са изпитвали тежка душевна болка заради безобразията, които не са могли да предотвратят: чувството за безсилие изглежда докара този инфаркт на знаменития директор на ПГЕЕ само шест-седем години след като напусна поради пенсиониране поста си.) Две седмици преди да почине се срещнах с него, това беше в предпоследния ден на моя протест - преди аз самият поради тежка сърдечна криза да ми се наложи да потърся лекарска помощ. (Аз засега се разминах с инфаркта, но нищо чудно и мен скоро да ме покоси смъртта: всички сме смъртни, но някои умираме преждевременно - защото вместо да си гледаме здравето и спокойствието сме предпочели не само прекалено много да се вълнуваме, но и да се борим за справедливост, за свобода и за човешки правдини.) В този мой последен разговор с г-н Паунов констатирах, че той изключително много страда заради това, което се върши в неговото, пък и в моето любимо училище. Този човек, който навремето ме назначи на титулярното място на учител по философия, в последните три години беше много дълбоко съпричастен към моите две поредни опрасквания (уволнения), той много ми помогна във воденето на тежкия съдебен процес, в резултат на който аз се върнах в училището, сега, при новото ми опраскване, живо се интересуваше за това с какво може да ми помогне за да си защитя правата, но уви, безжалостната смърт го покоси съвсем преждевременно...

Да, г-н Паунов беше лидер на опозиционния (на властващата в училището тирания) демократичен лагер, който се противопоставя на произвола на самовлюбената директорка и нейната самозабравила се свита. Разбира се, смъртта на г-н Паунов няма да ни обезсърчи и няма да накара да застанем със скръстени ръце, ние няма да престанем да се борим - за правда, за справедливост, за правата си, за демокрация, за достойнство. В тази връзка искам да кажа нещо лично на г-жа Анастасова, с което и ще завърша обръщението си; надявам се, че в този тежък момент тя ще намери душевната сила да се позамисли - та да осъзнае какво прави.

Г-жо Анастасова, нима не разбирате, че мъдрото битие и със смъртта на г-н Паунов Ви дава един знак? (То Ви даде такъв знак и със смъртта на г-н Хармелин Господинов, но Вие не успяхте да го разчетете.) Ето, със смъртта си г-н Паунов нещо важно ни казва, давате ли си сметка какво именно ни казва г-н Паунов със своята смърт - и със своята саможертва? Помислете старателно, моля Ви, дълбоко съм убеден, че ще успеете все пак да разчетете този знак. Аз не искам да го правя вместо Вас, но ето, задавам Ви този казус за мислене, пожелавам Ви успех в търсенето на смисъла! Добре де, г-н Хармелин Господинов умря, г-н Паунов сега също умря, какво още чакате: и аз ли да умра? Добре де, а какво ще правите ако, да допуснем, и аз скоро умра?! Давате ли си сметка в какво положение пък ще Ви постави моята смърт?! (За да пиша това в контекста на влошеното ми здраве напоследък, след 77-дневния ми протест, на който Вие не обърнахте капка внимание, аз имам нещо предвид: никой не си знае часа на смъртта, но ето аз в момента съм много зле, нима смятате, че ще издържа започващия тия дни нов и не по-малко тежък съдебен процес за отмяна на тъй абсурдната Ви заповед за моето уволнение?!) Ами ако Бог с тая поредица от смърти иска да Ви каже, многоуважаема госпожо Анастасова, нещичко, с оглед все пак да Ви помогне да се освободите от тъй злотворните Ви страсти?! (Бог, за ваше сведение, е образ на Абсолютното Добро!) Вие докога ще залагате най-вече на злото във Вашата толкова "авангардна" и "иновативна" управленска политика?! Апропо, съвестта Ви все още ли не се обадила: а как се оправяте със своята съвест - любопитно ми е да Ви запитам и това?!

Дотук беше обръщението ми към директорката на ПГЕЕ в момента. Ето няколко думи в заключение.

Приятели (така се обръщаше на Учителски съвет към нас г-н Паунов навремето, пък и към учениците!), нека се поклоним пред паметта на знаменития директор на нашето вече наистина съвсем осиротяло без него училище! (Когато г-н Паунов се пенсионира, аз написах есе за нашето осиротяло училище, с което мигновено си навлякох ненавистта на новата директорка, но ето, сега, със смъртта на г-н Паунов, училището ни този път наистина осиротя!) Г-н Паунов с живота си, с човечността и със свободолюбието си ни завеща светъл пример, в който се съдържа разгадаването на всички загадки на живота: истината е в човечността, ние, хората, без свобода и без достойнство няма как да живеем, животът без свобода и без достойнство не заслужава да се нарече човешки. Г-н Паунов по повелята на доброто си сърце решаваше най-трудните казуси на училищния живот, да, добротата на сърцето е духовната сила, която нищо не може да срази, човечността и добротата са най-мощното оръжие, за което "бронебойни патрони няма открити" (не знам откъде-накъде ми дойде в главата този глупав цитат, но и едва ли е случайно!). (Хората с големи, хората с добри сърца в този наш зъл и несправедлив свят хем много страдат, хем плащат голяма цена, хем сърцата им в един момент не издържат и се пръсват!) Но пловдивската ПГЕЕ въпреки временните провали има голямо бъдеще - аз вярвам в това! Но какво ще бъде бъдещето зависи изцяло от нас, гражданите, от нас, народът! Ние трябва да го направим това бъдеще достойно. Предстоят ни решаващи дни и месеци на борба със силите, които пречат на промяната, а оттук и на заслужения ни просперитет.

Дойде време на нравствен избор. Нека всеки решава за себе си какъв ще бъде и как ще действа, но дойде време за дела, не за думи. Никой няма как да се скрие от избора си. Аз моя избор съм го направил отдавна. Винаги ме е вдъхновявал светлия пример на г-н Паунов - и на неговия пример няма да изневеря докато дишам: станете и вие, драги ученици, последователи на примера му ! И тогава повратът към добро ще стане мигновено!

Долна баня-Пловдив, 25 юни 2017 г.

С най-добро чувство: Ангел Грънчаров

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo