петък, 23 юни 2017 г.

Яви ми се идея да събера написаното за г-н Паунов на едно място и да стане книга, заповядайте, включете се, станете ми съавтори, заедно да я напишем!


Аз напоследък съм изцяло безработен човек (е, под "безработен" разбирам само това, че не ходя на работа в училището, знаете, аз съм опраскан или уволнен вече трети месец от директорката на ПГЕЕ в Пловдив, където много години вече съм работил като титулярен учител по философия) и като такъв няма какво друго да правя, освен да... пиша; писането е моето любимо занимание откакто се помня. Та и тази сутрин след като се поразходих тук-там из интернет, ме обхвана такава скука и тъга (много е скучно в нашите социални мрежи, не знам дали сте го разбрали това, пълно е със скучни хора там - или е пълно с хора, които не умеят да изразяват интересното у себе си!), че се сетих за вълненията, които ме владеят в последните дни (почина много уважаван от мен човек, инж. Венелин Паунов, Бог да го прости, вчера му беше погребението) и ето, пак седнах да пиша, и пак ще пиша за преживяванията около смъртта на шефа, на любимия наш шеф (не знам как звучи това нещо на хората, които не познават г-н Паунов и обстановката в пловдивската ПГЕЕ, може да им звучи много странно или дори тъпо, но аз ще си пиша както чувствам нещата, пък те да ги възприемат както си искат).

Даже преди малко ми хрумна: какво пречи ние, неговите приятели (той винаги се е отнасял с мен така дружески и приятелски, че се осмелявам да го нарека тук свой приятел, нищо че не съм му бил особено близък) от написаното за него да съставим една... книга (аз вярвам, че и други хора ще почувстват като мен потребността да пишат за него, за това, което си спомнят за него), която да издадем заедно в негова памет: той заслужава това! Даже ако идеята ми не се възприеме от други хора, ако не ме подкрепят, аз лично за себе си знам добре, че всичко това, което съм написал и ще напиша за г-н Паунов, ще го събера на едно място, ще направя една книжка за него - това ще бъде моят подарък за него, това мога, това ще му подаря - то обаче служи за увековечаване на паметта му. Непременно ще го направя това, това поне мога да направя, това ще бъде, повтарям, мой приятелски жест към човека, когото толкова много уважавам - и който се е отнасял толкова човечно и приятелски с мен, бидейки мой шеф и началник (което обаче съвсем не му личеше, властта него не го замайваше, което показва, че е личност от най-висока проба!).

Ето, сегашните ученици по обясними причини са подочували нещо за предишния директор на училището, но нямат пряка представа за него, нищичко не знаят за личността му: е, аз пък, бидейки учител (макар и официално провъзгласен от настоящата директорка на училището за "пълен некадърник"!) чувствам като свой дълг да предам на младите това, което знам за тази личност - защото смятам, че това ще обогати техните пък личности. Между другото аз съм толкова заклет учител (пък макар и официално да нося титлата... "пълен некадърник"!), че ето, не мога да живея без учителстване и като пиша в блога си, аз пак учителствам, изпълнявам си своя учителски и човешки дълг (да сме учители включва това да сме човеци - и обратното също е вярно), да, писането за мен в блога ми (и видеобеседите, които записвам и публикувам доста често) са моята специфична форма на учителстване: ха да видим сега как ще ме лишат от преподавателски права тия, която ме уволниха по толкова подъл параграф, именно, "не става за учител", "пълна липса на качества да бъде учител", та аз си учителствам тук, в блога, на тротоара също учителствах по време на протеста си за свобода в образованието цели 77 дена, изобщо крайно трудно, направо невъзможно е някой да ми запуши устата или да ми забрани да учителствам! Ще си учителствам, ще пиша, ще говоря, ще преподавам и пр. докато мога, докато имам сили за това, никой не може да ми запуши преди това устата! Та като пиша тия есета всеки ден в блога си по разните училищни проблеми, аз давам възможност на моите ученици от ПГЕЕ пак да общуват, макар и не непосредствено, с прогонения от директорката свой учител по философия, аз добре знам, че много мои ученици четат блога ми, е, какво излиза сега, може ли някой, като ме уволни, изцяло да ми попречи да общувам с учениците си?! Не може, нали така излиза?! Напразни са значи тия негови усилия, напразно се морите тия, дето се опитвате да ми затворите устата, поне това вече разбирате ли го?! Моя милост е също така новатор, аз обичам новостите, ето сега, бидейки опраскан, бидейки изгонен от училището, пак си учителствам, било там, на тротоара (какво ми пречи пак да се появя там тия дни?!), пак общувам с учениците си било по интернет, било даже и непосредствено, виждате ли колко тъпо е да се уволнява един учител просто ей-така, защото на някой, който има власт, му било хрумнало това?!

Ето един пример: оня ден, като чаках на спирката на автобуса за да се прибирам, стана така, че двама ученика от 12-ти клас слязоха от един автобус, а на спирката, оказа се, ги чакаха техните приятелки, момичета някакви. Забелязах, че в един момент момчетата, на които съм преподавал миналата година философия, ме видяха и в един момент, както си говореха с приятелките си, изглежда нещо им казаха за мен - понеже гледаха право към мен и оживено нещо си говореха. Аз си чаках автобуса, който можеше да дойде всеки момент, нещо много се беше забавил и явно идваше времето да пристигне. В един момент обаче тия двамата младежи (те вече не са и ученици, щото завършиха наскоро училище, сигурно и дипломите вече са си получили!) се отделиха от приятелките си и дойдоха при мен, усмихнати ме поздравиха, ръкувахме се, и таман единият от тях ме запита "Какво става сега с протеста Ви, господине, чувам, че вече не ходите да протестирате?", аз понечих, усмихнат, да отговоря, но забелязах, че точно в този момент дойде автобуса ми (който чаках от доста време), същият ученик ми рече: "Ееее, това да не е Вашият автобус?!", аз можах да кажа само: "Да, за жалост, трябва да се кача!", а те реагираха "Ееее, жалко!", но ви пиша за тази случка по причина на това, че единият от тези ученици беше от малцината, които по време на протеста ми се държаха общо взето враждебно към мен, другият обаче е мой горещ симпатизант, винаги като е минал покрай мен, е идвал, ръкувал се е с мен и ми е казвал, че ме подкрепа; вероятно двамата приятели за тия 77 дена на протеста ми, предполагам, са спорили много, ето, в резултат се е стигнало дотам, че и двамата сега дойдоха и много сърдечно се ръкуваха с мен, дори пожелаха да поговорят с мен, е, стана така, че нямаше време да обсъдим проблема, аз за малко щях да пропусна автобуса си, но пак поради горещината в последния момент все пак реших да се кача. Виждате, че не е било напразно да се протестира, аз с протеста си фактически успях да провокирам неспирен 77-дневен дебат, цялата училищна общност фактически дебатираше и то по най-важни проблеми по повод на протеста ми, което, виждаме, не е без ефект: винаги има смисъл да се дебатира! Нищо че вътре в училището има ужасна психологическа и нравствена обстановка, има цензура, няма свобода включително и на словото, но в днешно време все пак е невъзможно някой да затвори устата на всички, хората продължават да дебатират: и душевният поврат към добро иде, той е неудържим, горко обаче на тия, които пречат, които живеят с толкова вредни и остарели представи за живота!

Вчера на погребението неколцина колеги (въпреки риска да ги види директорката и да си направи "лошо заключение" за тях, което нищо чудно да се отрази даже и на... диференцираното им заплащане!) дойдоха да се ръкуват с мен, казаха ми, че много им бил харесал некролога, който съвсем спонтанно написах като научих за смъртта на г-н Паунов, поговорихме си малко това-онова, което изобщо е възможно да се каже в такъв един траурен момент, намирахме се все пак на погребение. Е, имаше учителки, с които съм бил в дългогодишни най-колегиални и приятелски отношения, които не посмяха да дойдат да се ръкуват с мен, които страхливо ме гледаха отдалеч. Но това е обяснимо, аз за нищо не ги коря тях. това, дето се вика, е "човещинка" - ала не съвсем де. Но нищо. Да ви кажа нещо даже смешно, нищо че се случи на погребението. Животът, дето се казва, винаги е многолик, а пък и покойният, милият, много обичаше шегите и закачките, та духът му, убеден съм в това, изобщо няма да се засегне като разбере в този момент за тази случка. (Между другото аз пиша тия неща и защото съм убеден, че духът на г-н Паунов е "някъде около нас", в едно друго измерение на битието, и оттам ни слуша и наблюдава, аз вярвам, че това е така, тъй че пиша тия неща и защото добре знам, че така общувам с душата на г-н Паунов, знам, че на тази негова толкова общителна душа сега й е тъжно, че не може да общува пряко с нас, ето, като пиша тия свои неща, аз по един специфичен начин фактически встъпвам и в разговор с душата на г-н Паунов, помагам й по този начин на тази душа да не й е чак толкова тъжно, според мен на душите на умрелите все пак им е доста тъжно че им предстои раздяла с този наш, въпреки всички глупости, които правим, прекрасен иначе и дори великолепен земен свят!) Та ето сама доста смешна случка, която обещах да ви кажа:

В голямата горещина вчера на погребението беше невъзможно човек да стои с открита глава под слънцето, особено пък това се отнася за хора като мен с... оперирани глави като мен (главата наистина ми е оперирана, с трапанация, и това преживях преди 4 години, слава Богу, оживях!), добре се знае от всички, че моето най-слабо място е тъкмо... главата! Та аз като излязох от Траурната зала, където хората още се прощаваха с умрелия, се запътих в един момент към сянката на едно дърво, която обаче се оказа доста рехава, не ме пазеше много от слънцето. Да, ама наблизо, на два метра от мен, под сянката на едно дърво се бяха разположили група възрастни хора, вероятно бивши учители и учителки, които аз не познавах, щото са се пенсионирали преди моето идване в училището, да са живи и здрави, щом вече повече от 17 години (откак аз съм в това училище) са вече пенсионери (някои от нас едва ли ще и доживеем до пенсия де, но това е вече Божия работа!). Та тази пенсионерска компания беше влязла в оживен дебат за някакъв си... Грънчаров, който, видите ли, "цели 10 години вече плюе по училището", ето тия думи достигнаха до моите уши тъкмо като отидох до сянката наблизо; наострих, разбира се, уши, щото тази група хора, като говореха за мен, също не ме познаваха и си продължиха оживения дебат без изобщо да се смущават от присъствието ми! Да, ама оня човек, който каза, че аз съм бил "плюл" по училището "цели десет години" (малее, откъде толкоз много плюнки у мен бе, аз не знаех, че съм се превърнал в такъв неизчерпаем, обилно бликащ извор на... плюнки!), си намери опонент, който зае друга позиция, изказа се човек, който ме защити, щото пък, от друга страна, на два пъти съм бил опраскван все пак, имал съм бил право да се защитя и т.н. Да, ама от това било страдало училището, продължи другият човек, разговорът беше много оживен, обадиха се и други! В този момент обаче при мен дойде на сянка онази дама, за която писах вчера, която била съседка на г-н Паунов по вила, била от неговата вилна зона, та в този момент аз вече престанах да слушам дебата за моя милост, който се водеше в съседство; само усещах, че той продължава с пълна скорост! По едно време май някой от дебатиращите изглежда ме позна, хората почнаха да се смеят че са се малко изложили пред мен, аз също в този момент се усмихнах, нищо че на погребение не е прието много да се усмихваме, но нищо, знаем всички, че покойникът също приживе беше голям поклонник на майтапите и на смеха, та да се надяваме, че духът му не се е обидил или засегнал като е видял, че се усмихваме. На погребения ний се държим доста странно, то е голямо изкуство да се опише атмосферата на едно погребение, аз нямам тия умения, не съм нито Шекспир, нито Данте, нито Кафка, нито Достоевски, нито... Фелини, оня същия, дето прави... "порнографски филми", пък моя милост ги прожектира на учениците в час, както пишеше в един донос до мен, който тъй авангардно мислещата ни директорка развяваше даже и по съдилищата за да докаже сърцераздирателната си теза, та станахме за пълен резил и там, добре се посмяха съдиите като разбраха, че Фелини бил правел... "порнографски филми" (а свидетелката Попова, приятелка на директорката, пък го заяви това и гласно, та шоуто в съдебната зала тогава беше превъзходно, предполагам, въпросната Попова изобщо още не знае кой е тоя Фелини!).

Признава си, седнах тази сутрин на компютъра с намерението да пиша нещо като... възвание до цялата училищна общност във връзка със смъртта на предишния и и толкова славен и обичан от всички директор. Да, обаче много неща написах дотук, почти капнах от писане, а възванието е тънка работа, не може да напиша нещо свястно ако почна да го пиша сега. Дали да не го отложа за утре?! Когато със свежи сили ще напиша, да се надяваме, нещо по-стойностно? А такова възвание до цялата училищна общност ми се чини, че трябва да бъде написано: не само г-н Паунов заслужава, но и цялата училищна общност заслужава да знае за неговата личност, а пък тази общност се обновява всяка година и ето, младите почти нищо не знаят за знаменития директор на училището. А пък най-верния подход за обогатяване на личността на учениците е точно този: да им се разказва за личности, които са от висока проба, точно като личността на г-н Паунов. Кой друг да го напише това възвание ако не аз, прокуденият и изритан от училището учител, когото именно г-н Паунов навремето взе на работа в това училище - и ми създаде най-благоприятни условия за изява и за развитие. Аз съм длъжен да се реванширам някак за добрината, която той има към мен, е, ще напиша и възванието утре, и книга цяла ще създам от моите есета и спомени за него, които тепърва ще напиша. Как тук да не изкажа и благодарност към г-жа Анастасова, настоящата директорка, която, като ме опраска и уволни, ми създаде още по-благоприятни условия ако искам за денонощно писане на компютъра, как щях да мога да пиша толкова много ако бях още на работа?! Никак нямаше да мога да пиша ако бях още на работа, ала ето, та така предвидливо ме опраска, та да мога да пиша - и това също е голяма грижа за моето, така да се рече, творческо израстване, за творческия ми разцвет, който въпреки всичко преживявам в годините на нейното не по-малко славно управление. Дотам, че ето, снощи в чата написах на една приятелка, също учителка, следните памятни думи, които искам да приведа тук:

В някакъв смисъл съм крайно благодарен на Анастасова: щото тя ме постави в съвсем екстремни обстоятелства, предложи ми такива големи изпитания, които иначе никога не бих имал късмета да преживея. А това е мощен стимул за развитието на личността. Разбира се, винаги за постигнатото се плаща съответната цена. Но ако бях в благоприятни условия дали пък нямаше да си остана една самодоволна мижитурка? Трудностите, нещастията, изпитанията спомагат за развитието на личността, имаща известен творчески потенциалец. Пък и за каляването на духа допринасят най-вече. Може би Бог ми е пратил тия всичките изпитания (който ми сервира директорката) за да ме провери колко струвам? Много ми е чудно да разбера каква ли е преценката на Бог за това, което правя до момента, за начина, по който се държа, дали одобрява Бог стореното от мен или е недоволен? Ти как мислиш по този въпрос? Много ме интересува преценката ти...

Това казах снощи на приятелката си. И виждате накрая какъв хубав въпрос се роди в разговора ни. Какво сме си говорили по-нататък е отделна работа. И вие ако искате можете да ми отговорите на въпроса. А сега ви оставям с пожеланието за хубав ден! Бъдете здрави! Радвайте се на живота, ала не забравяйте, че все пак временно сме на този свят, и може би и прав Сократ като казва, че земният живот е само нещо като училище, в което се подготвяме за другия, за истинския, за вечния живот, който започва със смъртта - когато душата се връща в своята истинска родина, а пък тук, на този свят, душата ни е само гостенка. В много случаи - нежелана и неприета от хората, които пък са толкова пристрастени към този свят, който смятат че е единствено съществуващ, че на такива аз изобщо не им завиждам какво ги чака след смъртта. Пък и самата им смърт, предполагам, не е лека. Но карай, всеки да се оправя в смъртта си според това как е живял. Всички сме и грешни, ето това усложнява проблема. Около смъртта на наши близки ние имаме шанса да се възползваме от философското настроение, което ни обзема (забелязвате ли, че българинът бива овладян от философски настроения комай само при такива печални или трагични преживявания като погребенията?), но да спирам, че май прекалих и този път. До скоро!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари: