Моят лозунг, знаете, е само този: "Дела, дела и само дела!": аз реализирах на дело лозунга на другаря ви Тодор Живков!

Ще пиша нещичко в своя ДНЕВНИК НА УЧИТЕЛЯ, вчера се случиха неща, заслужаващи да бъдат отразени в него. За да няма пропуск, празно място в моя дневник (който го водя от години), ето, пак започвам описанието си. За жалост, не си носех таблета и не можах да направя снимки, но ще компенсирам всичко със словесното описание.

Знаете, по предложение на Ангел Ангелов, студент по история, който, възмутен от историите, случващи се заради странното поведение на директорката на пловдивската ПГЕЕ (за които се е информирал от разказите в блога ми), предложи на въпросната администраторка среща, тя прие (във Фейсбук) предложението му, срещата беше определена за 4 юли, той също така беше уведомил директорката, че на срещата няма да дойде сам, е, вчера за да се срещнем с директорката на пловдивската ПГЕЕ и да поговорим с нея група от 5-ма граждани, водени от иницииралият срещата студент Ангелов, отидохме до портала, до "пропусквателния пункт" на сградата на ПГЕЕ, където именно се разигра, по славната традиция, една срамна сценка. Да добавя, че в нашата група беше е Людмил Попов, поет, водещ на предаването ГЛАГОРЕЦ по Пловдивската обществена телевизия, ето негова снимка:

От вчерашната публикация знаете (виж: Моето предложение за разумно решение спора ми с директорката на пловдивската ПГЕЕ, предложено й чрез съда), че предложих дълго осуетяваният от директорката на ПГЕЕ диалог или дебат все пак да се състои, макар и с посредничеството или под егидата на съда. В тази връзка аз носех хартиен вариант на въпросното мое "Становище" пред съда, което пак вчера трябваше да внеса в Районен съд в Пловдив в случай че се окаже, че предварителният сондаж на мнението на директорката на ПГЕЕ не е плодотворен. (Моята идея беше, че в случай, че тя самата е узряла, така да се рече, за преговори, за диалог, за постигане на извънсъдебно споразумение и решаване на спора, тогава изобщо да не занимаваме повече съда с нашите проблеми, ами да седнем на една маса и самостоятелно, с общи усилия, да изнамерим взаимно-изгоден и разумен изход от така създалата се ситуация.) Ще си кажете като четете това: абе, Грънчаров, как може да си такъв наивник бе, то бива идеализъм, бива, ама чак толкова не бива, как може да се надяваш, че след като години наред вие с директорката на ПГЕЕ на намерихте начин да почнете да разговаряте нормално и човешки, сега, когато всичко се провали, когато единственият начин за решаване на проблемите е съдът, да се надяваш, че директорката ще благоволи да седне на масата на преговорите и да поведе този толкова желан от теб продуктивен диалог?! Е, нека да съм наивник, нека разни хора да ме възприемат като... глупак (у нас за мнозина идеализъм е равно на глупост!), аз, виждате, направих каквото трябваше, пък то стана една, която не е за разправяне! Стана нещо срамно и недопустимо, даже аз, със своето иначе мощно въображение, не съм си представял, че точно такова нещо ще стане. Какво стана ли? Ето сега ще ви разкажа.

Пристигаме значи ний до вратата на ПГЕЕ и там най-строгият охранник ("Борето") мигновено скочи да посреща изненадалата го с визитата си група от активни, незаспали като останалите българи граждани (аз вече ви казах че предприех мерки в тази посока, вижте публикацията със заглавие Да, не ми се иска заради нечии капризи – Ваши и на тъй войнствените Ви охранници, госпожо Директор – да ме покоси някой инфаркт!, в нея всичко е казано). Като казахме, че имаме уговорена среща с директорката, той мигновено каза "Не може! Директорката е заета!", пък като настояхме, той заяви, че според регламента трябва да ни запише, поиска личните ни карти. Аз си дадох личната карта, той записа най-напред мен и понеже му казах, че идвам по друга работа (в касата бях поискал да ми подготвят един документ за съда, дойдох най-вече за това да си го взема, а иначе пристигнах с групата щото, не крия, ми беше интересно да наблюдавам какво ще се получи от тяхната инициатива, задача или мисия ("Мисия НЕВЪЗМОЖНА" изглежда е подходящо заглавие и за вчерашната случка!), възстрогият намръщен и важен охранник ме записа в тефтеря и ми заяви, че може да тръгвам към касата да си взема документа (фактът, че за разлика от друг път сега така лесно ме пусна в толкова строго охраняваната зона на сградата на ПГЕЕ ми говори, че нищо чудно е да е бил предупреден от височайшото началство, че "лицето Ангел Грънчаров", официално и писмено обявено за persona non grata за територията на въпросното учебно заведение, този път може да бъде допуснато, по изключение, на тъй строго охраняваната територия на училището!). Аз тръгнах нагоре, а в това време се породи спор понеже един от гражданите (няма да му казвам името по негово желание) заяви, че няма да си даде личната карта да бъде записван понеже смята, че с личните му данни може да бъде злоупотребено; този спор щеше да продължи дълго, по тази причина аз реших първо да ида да си свърша моята работа, пък после ще се върна и ще се присъединя към групата, удостоена с честта да получи официална аудиенция при нейно превъзходителство тъй демократичната иначе директорка на пловдивската ПГЕЕ, видимо решила този път, по изключение, да разговаря "с народа", с "простия народ", така да се каже.

И значи аз тръгнах към стълбите, да, ама не, в този миг забелязвам, че директорката очевидно вече е предупредена за визитата на активните граждани и спешно е тръгнала нанякъде "по работа", разбира се, да не си помислите, че е тръгнала да обядва, не, такава мисъл изобщо не трябва да ви минава през ума! Та значи ний двамата с директорката, бидейки толкова "непримирими врагове", изведнъж и съвсем неочаквано се оказахме лице в лице; аз кимнах за поздрав към нея, тя също кимна и изобрази на лицето си гримаса на силно учудване, че ме вижда на територията на владенията си, аз така разчетох тази гримаса. По тази причина, заради въпросната изразителна гримаса на лицето й аз реших да я уведомя, че ето ония там граждани искат да се срещнат с нейна милост; понеже допуснах, че гражданите изглежда изобщо не знаят как изглежда по лице конкретната властваща особа (е, може да са виждали нейни снимки в блога ми, но не бях сигурен да са запомнили физиономията й), аз тръгнах с директорката и уведомих също така и гражданите, че ето, това е директорката, ала тя е тръгнала очевидно да излиза. Гражданите това и чакаха, те наобиколиха директорката и почнаха любопитен диалог с нея, който аз тук не мога да пресъздам (за проклетия не си взех таблета да го запиша за историята!); жалко е, че погубихме това богатство, ала каквото си спомням, че що изобразя тук с думи, вярвам, че и другите участници в тази памятна среща ще си кажат спомена и впечатлението, та със съвместни усилия да можем да я възсъздадем и да я съхраним за признателното потомство.

Първо директорката рече, че бърза за някакво "работно съвещание", аз си мисля, че тя употреби тази дума, макар че не съм много сигурен, че точно този израз използва; бързала извънредно и нямала възможност да приема никого. Не каза да я почакат или нещо такова, а направо се запъти към чакащата я наблизо служебна кола и шофьор (нашето училище изглежда единствено в страната е екипирано със служебна директорска лека кола и също така щатен служебен шофьор, особено приближен и изцяло верен, то се подразбира, на директорката). Групата обаче тръгна с нея и в ход, така да се рече, се опита да поведе някакъв диалог или спор. Аз също излязох извън сградата, щото, не крия, бях любопитен да разбера как ще свърши тази напълно импровизирана аудиенция на двора. Ето няколко реплики, за които моето уморено от толкова впечатления съзнание е съхранило спомен.

Първо директорката строго изгледа стоящия насреща й възрастен поет Людмил Попов (той, милият, беше облечен в къси панталони заради горещините!), смръщи лице и каза, че не може да ги приеме и по причина на това, че са дошли за приема с "неугледен външен вид"; тази реплика принуди поетът Людмил Попов, понеже е известен със страстната си полемичност, да поеме, така да се рече, директорката, той встъпи с нея в словесен дуел, и двамата, така да се рече, са литератори, което обещаваше спорът му с директорката да бъде интересен и впечатляващ. Той й каза, че е крайно учуден, че е посрещнат с такива думи, констатира също, че директорката по този начин показва "впечатляваща недиалогичност" и прочие, не мога точно в момента да си спомня и останалите термини, с които охарактеризира иначе толкова показателното й държание с гражданите. Спомням си само това, че директорката не му остана длъжна и му отвърна, че не приема "такъв стил на общуване" с нейната височайша персона и още по-решително се запъти към чакащата я с отворени врати кола и към превития отдве от чрезвичайна почит служебен шофьор; он пък без капка неудобство демонстрираше, че е готов на всичко за да защити любимата си началничка от "нашествието на тия тъй нагли врагове". Студентът Ангел Ангелов се опита да обясни на директорката, че тя самата е насрочила такава аудиенция, че го е поканила, иначе казано настоя, че срещата трябва да се проведе. Директорката го погледна с присвити очи и му отвърна, че тя може и да е казвала нещо за среща, но положително не е имала предвид срещата да е с "цяла тайфа" (в интерес на истината не съм сигурен, че точно този израз използва, но със сигурност си спомням, че изразът, който използва, беше не по-малко пищен и звучен от използвания от мен израз), ако изобщо ще приема някого, то трябвало да е поединично, а не общо, не с цяла група. Ето по този начин протече диалога, аз като видях, че няма надежда да се случи нещо по-интересно или впечатляващо, се повърнах да ида в касата, та да си взема документа за съда. Какво по-нататък се е случило не мога да кажа, след това ми беше разказано от възмутените от поведението на директорката кандидати да бъдат поканени на аудиенция с нея, но не ща да разказвам от тяхно име случилото се, всеки сам има възможност лично да каже възприятието си, аз няма нужда да го правя вместо него.

Да оставим сега спорещата на двора група граждани да си продължава да спори с директорката, да тръгнем с мен да видите какво се случи с мен по-горе, на първия етаж, където са кабинетите на чиновниците. Аз съобразих, че понеже директорката много държи отношенията й с мен да текат по "законните процедури", ще ми се наложи първом да ида при секретарката на директорката, която да ми покаже резолюцията на моята молба за въпросния документ. Секретарката като ме видя, много се изненада, че моята особа е на забранената за мен територия на училището, после се овладя, попита ме защо идвам, отвърнах й, че съм писал на имейла молба, става дума за един документ за съда и пр.; тя каза, че понеже е много заета нищо не знае за имейла, не сколасала да отвори пощата, от което аз заключих, че ми предстоят известни мъки докато се сдобия със заветния документ. И ето, мъките се отпочнаха: секретарката мигом ми заяви, че директорката вече си е тръгнала, по причина на което не може да резолюира моята молба! Аз й отвърнах, че директорката ме срещна и нищо не ми каза по този въпрос, от което съдя, че тя самата може да е видяла имейла и да няма нищо против за ми бъде издаден въпросния документ; не крия, позволих си тази хитрост защото имам голям, твърде богат опит в отношенията ми с разни бюрократи, знам добре, че стената, която те мигом издигат пред гражданина, следва да бъде съборена с мощен оръдеен залп, иначе в тия стени ще се въртиш ако не с часове, то даже с дни! Като излъгах по тази начин секретарката, тя принтира молбата ми, заведе я във входящата книга (ний спазваме всички процедури щот сме най-изрядното в бюрократично отношение училище!), после реши да бъде един вид експедитивна (щот зърна молбата и прочете там, че ако ми се създават препятствия това може да доведе до... инфаркт просителя, имам предвид моя милост, дето съм толкова изстрадал от разните бюрократични изгъзици, че повече не се търпи; та с този ход аз успях да впечатля самата секретарка на директорката (която не крие неприязънта си към "толкова лошия субект Грънчаров" - щот аз лично съм й създавал толкова работа, че ако мен ме немаше на белия свят, животът й щеше да бъде нещо като песен!) та значи постигнах с този си ход това, че самата секретарка на директорката тръгна да пита главната счетоводителка дали документът, който искам, може да бъде изготвен. Аз обаче, дето съм врял и кипял в тия игрички и знам прекрасно табиетите на родната ни бюрокрация, бях предвидил този ход и бях подканил лично по телефона счетоводителките да подготвят документа; те си бяха свършили работата и се оказа, че документът е готов, само дето секретарката "не знаеше къде се намира", порови се из разните папки по бюрото си и, слава Богу, в един момент го откри, и то, представете си, дори подписан от самата директорка! Очарован от това невероятно щастие, което ме осени така неочаквано, аз с радост си тръгнах, държейки заветния документ в ръката си! (По пътя ми разни колеги-учители, с които съм работил много години, като ме виждаха, от чрезвичайна уплаха се фащаха за сърцата си и тръгваха търтешката да бягат из коридора - за да не би да им се наложи да ме поздравят, а пък това да се види по камерите от самата директорка, което вече ги грозеше, предполагаме, с ред неприятности!) Абе какво да ви говоря повече, психологическата и нравствената обстановка във въпросното училище е на висота, думи нямам просто за да я опиша!

Моите приятели и активни граждани ме чакаха навън, под сянката на едно дърво и оживено обсъждаха преживяното и видяното, а също така и чутото от тях! Оказа се, че ония сред тях, които си мислеха, че с моите описания в блога моя милост е преувеличавала случващото се, сега се увериха, че нищо не съм преувеличавал, че ситуацията е точно такава, каквато съм я описвал, иначе казано е плачевна. Понеже приятелите ми бяха извънредно развълнувани от посрещането на директорката, те решиха да седнат на една маса в намиращото се току-до входа на училището заведение (но не онова, в което непрекъснато се пече скара и се лее бира, до което аз проведох своя 77-дневен граждански протест за свобода в образованието, а едно друго, което се намира до другия вход на училището!) и там, на тази маса, стояхме близо три часа, чакайки завръщането на тъй трудолюбивата ни директорка! Тя обаче повече не се върна, а ако се е върнала, е предприела мерки това да стане незабелязано от нас, т.е. използвала е другия, пешеходния вход на училището, ний това не знаем. Проведохме си хубава дискусия на тази маса, Алтернативното училище на протеста и вчера заседава, говорихме оживено по разни теми, но най-много обсъждахме темата на за това има ли Бог, оказа се, че в компанията ни има и заклети атеисти; но моя милост специално реши да не прави прекалено разгорещен разговора, поради което си мълчах, от опит зная, че е много трудно вярващ атеист атеист да бъде разколебан във вярата си, иначе казано - в неверието си. "Бог... няма, Бог е нищо, аз вярвам, по тази причина, в нищото!" е солиден аргумент, няма що, нали така? Та дискусията ни беше все пак оживена, дотам, че в нея се включи с интерес и любознателното момиче, което обслужва това кафене. Което показва, че нашето Алтернативно училище спечели още един свой фен!

Като се убедихме, че директорката явно е загазила много с това "работно съвещание", на което отиде неизвестно къде, очевидно "заседанието" й няма да приключи изобщо, ний по едно време решихме да си ходим. Забелязахме, че доста учителки пушат на крак наоколо, не смеейки да дойдат в кафенето, но внимателно ни наблюдават, от което съдим, че щом сме си тръгнали, те по телефона са съобщили на горката директорка, че тъй "опасната тайфа граждани" си е тръгнала, от което можем да заключим също така, че морната директорка по някое време все пак се е върнала (щото от друг източник знаем, че тя беше насрочила "оперативка" в 16.00 часа, ний си имаме шпиони в това училище, които за всичко случващо се ни информират!). Това е в общи линии. Аз после ходих в съда да внеса документите, които носех, и от прекомерните вълнения забравих... да се подпиша под своето Становище, дори забравих да внеса другите документи, но днес пак ще отида, ще ги довнеса днес, още повече, че точно днес от София очаквам да пристигнат ония 9 брой свитъци, съдържащи всички ония писмени доказателства за съда, които подготвих. С това скромно мога да заявя, че моите писмени доказателства за съда по обема си надвишават онази близо... половинтонна папка с документи, които другата страна по дялото, именно директорката, вече предостави в съда: моите 9 свитъка, всеки от които е от около 100 страници, нищо чудно да се окаже, че тежи... цял тон, щото броят на листата е над 900! (Но пък моите документи са разпечатани двустранно, от което съдим, че нашата папка все пак ще тежи по-малко, сиреч, иначе казано, два пъти по-малко дървета са били отсечени за да се изработят нашите бумаги!)

Ами спирам дотук. Това се случи вчера. Изморих се да пиша, ще се махам от компютъра, само чакам да ми се обади куриера с печатните продукти от София (в Пловдив печатници дерат яката кожите на клиентите си, поради бедност моя милост е принуден да ползва услугите на софийска печатница!) и ще тръгвам отново към сградата на съда. Така тече моят живот: от съд на съд и от съдебно дяло към съдебно дяло! Докато мърдам, така ще е. Моят лозунг вече, знаете, е само този: "Дела, дела и само дела!", аз реализирах на дело лозунга на другаря ви Тодор Живков! Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo