Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

вторник, 1 август 2017 г.

Мислим не заради самото мислене, а за да решаваме толкова разнообразните и съдбовно важни практически проблеми на живота



Да кажа тази сутрин нещичко по интересуващата ме тема за разнищването на проблеми и за вземането на решения (обявих, че започвам да пиша книга по тия въпроси). "Пиша" я тази книга от доста време в главата си само обаче, изглежда наближава момента, в който ще започна да работя по-интензивно по нея - и то истински, като се захвана да пиша всеки ден. Тази настройка, потребна за писането, обаче изглежда още не е дошла, не се е появила. Но сами виждате, опитвам да я провокирам, да я предизвикам.

Човек общо взето друго не прави във своето всекидневие освен да решава проблеми - и да взема решения. Ако се замислим малко непременно ще открием това. За нас, човеците, животът е точно това: да решаваме проблеми и да вземаме решения. Иначе казано: да мислим - щото чрез мислене се осъществява дейността по решаването на проблеми и вземането на решения. Правете си сметка в такъв случай какво е животът за ония, които не обичат да мислят. И на тази основа не могат да решават проблемите си, а също така сне могат и да вземат решения. Според мен жалка картинка е животът на човека, който не умее да прави тия неща (да мисли, да решава проблеми, да взема решения). Да, трагедия е животът на човека, който не може да решава задачата на живота - защото решаването на проблеми и вземането на решения е наша всекидневна задача и отговорност. Да илюстрирам тезата си с примери необходимо ли е? Ами запитайте се какво правят хората, упражняващи някакви професии.

Да почнем от това, което първо ми идва на ума, понеже тия дни имах проблеми с личния си автомобил. Колата ми започна напоследък да прегрява - току-виж и светва лампичката на таблото за непозволено висока температура! Неприятна работа. Спирам някъде на полето и чакам машината "да изстине" (нищичко не разбирам от коли, двигатели и пр. и сам изобщо не мога да реша проблема, затова и не пипам, а само чакам). Интересно е, че колата ми се държи странно, ето, след такова прегряване (сякаш водата, антифриза де, завира!) става така, че нещата като от само себе си се "оправят", като потегля, повече лампичката не светва, успявам да стигна за където съм тръгнал; да, ама след известно време колата пак ми прави този същия неприятен номер с прегряването. Е, наложи се да я карам на сервиз (въпреки че съм безработен, нямам никакви доходи и съвсем скоро понятие си нямам как ще се справям: кредитната ми карта свършва, затъвам в дългове, абе тази моята не е за разправяне, униженията ми нямат край!). Решавам, за да ми излезе по-евтино ремонта да закарам колата на сервиз в Долна баня, в родното ми градче, там майсторите не скубят така безжалостно клиентите си - както правят това в Пловдив (пък и хората в Долна баня имат по-скромни възможности от пловдивчани, на мнозина от тях просто няма какво да им вземеш, имат твърде ниски доходи). Ето че сега ми се удава възможност да кажа добри думи за Стефан, майсторът от сервиза в Долна баня, който се намира в двора на бившето ТКЗС, току-зад кантара, вляво завиваш, там му е сервиза, човекът се отнесе много човечно с мен, обслужи ме много добре, ето, отблагодарявам му се като му правя тази малка "реклама" (грозно е да замълча името му и да не направя този малък жест към него след като се отнесе така добре с мен!). Както и да е, думата ми е, че и работата на автомонтьора се свежда до това да решава проблеми и да взема решения: дълго време майсторът Стефан, за който стана дума, обмисля ситуацията, проверява това-онова, мисли, правихме и експеримент, събра цялата достъпна информация, в един момент откри решението на проблема, поправи каквото трябваше, колата сега-засега върви чудесно (тя обаче е възстара, на 22 години е, често ми създава проблеми: бедният човек със стара кола става още по-беден заради нея - заради ремонтите по нея!).

Така. Да минем по-нататък. Аз пък, знаете, имам проблем с това, че не мога да вляза в смислен диалог с разни самозабравили се началства или администратори в образованието - въпреки усилията си да предизвикам смислен дебат с тях те мълчат и непрекъснато ме подлагат на какви ли не унижения и репресии. Аз с решението на този проблем се боря в последните шест години вече, откакто на директорския пиедестал в училището, в което работя като учител по философия, се възкачи нова директорка, имаща пристрастие към авторитаризма и антидеморатичността. По тази причина, знаете, тя силно ме възненавидя и намрази, щото пък аз не харесвам тия табиети и имах дързостта да й се противопоставя открито; за това време тя ме опрасква или уволнява два пъти и също така съм водил четири съдебни дела срещу произвола и беззаконията на директорката. Та аз този проблем (той не е обаче само мой, проблемът е на цялата училищна общност!) не мога да го реша вече шест години, нищо че водя всекидневна борба. Мнозина ми казват, че са напразни тия мои усилия: не може един човек да промени цяла държавно-бюрократична система, то е все същото да се опитваш с глава да пробиеш тухлена, каменна или циментова стена. Съветват ме да се примиря, да се покая и да се откажа от борбата си. Аз обаче продължавам. Разумно или неразумно се държа? Казват ми трезвомислещите, че в тази борба ще пожертвам себе си, здравето ми няма да издържи, вярно е, аз много пострадах, от преживяното напрежение се влоши заболяването на сърцето ми, цяло чудо е че все още съм жив.

"Остави, примири се, откажи се, капитулирай, но се спаси и съхрани! Длъжен си да оцеляваш! С цената на всичко си запази живота!" - така ми повтарят всички, които ме ценят. Аз обаче не приемам да дезертирам от борбата си. Глупаво постъпвам, така ли? Или има все пак смисъл в това, което правя - въпреки че пострадах толкова много, въпреки жестоките репресии, на които ме подлагат самозабравилите се властващи бюрократи от образованието?! Естествено е, че тук има значение и това какви са ценностите, от позицията на които съдим - или отсъждаме. Ако съм материалист, прагматик и егоист, аз, разбира се, нямаше изобщо да се заплитам в тия "изцяло безполезни борби". Аз обаче имам други ценности: за мен свободата, личността, достойнството, истината и прочие са неща, които високо ценя. Ето, на тази основа не мога да дезертирам от борбата си. Мен ме вдъхновяват някакви духовни ценности, които обаче в очите, във възприятието на "трезвомислещите" материалисти са... "нищо"! Ето, сега аз съм без работа, обиден, унижен, без средства за съществуване - струваше ли си да пожертвам всичко заради такива "вятърничави неща" като чест, истина, свобода, достойнство?

Виждате ли колко неприятна е тази ситуация? Но аз се оказах в нея неслучайно - просто защото съм такъв човек, вярвам в дадени неща, на тази основа по необходимост се оказах в тази ситуация. Тия, които не са като мен, си живуркат спокойно и безметежно, те не са способни да предприемат моите борби, моите жертви, да се подлагат на моите изпитания. Те мен ме презират и ме наричат глупак, аз, признавам си, имам също невисоко мнение за тяхната позиция и поведение. Оценявам я като безнравствена и недостойна. Смятам, че аз лично не бих понесъл униженията, с цената на които те плащат комфорта си. Е, вярно, те си получават заплатите, аз едва-едва преживявам, всеки ден ми се налага да се унижавам за да преживявам. Но въпреки това аз лично не съм способен на тяхната жертва. както и те, навярно, не са способни на моята жертва - или по-скоро саможертва. Ние с този тъй масов за нашите условия човешки тип на конформиста (нагаждача) сякаш живеем в различни ценностни светове или вселени. Между света, която аз обитавам, и техния свят няма нищо общо, това са два несъвместими, враждебни един на друг свята или светове. Вероятно всеки човек си обитава някакъв свой личен свят, вярно е обаче и това, че между световете, които обитаваме, има и някакви "общи места", освен несъвместимостите и различията. Н това е друга и то голяма тема. Да се върна сега на моята тема.

Съдията (понеже стана дума за съдебни дела, съдилища и съдии) има за работа това да изслушва страните и да отсъжда каква е истината, т.е. на основата на разнищването на проблемите му се налага да вземе разумно и справедливо решение. Лекарят също взема решения на основата на анализа, осмислянето на съответните здравни проблеми на пациентите си. Няма, не може да има човешко занимание, в което да не се прави все същото: мисли се, решава се, търси се най-разумното, най-правилното решение, избира се; а изборът, знайно е, е свобода. Човекът е орисан да бъде свободен, автентичната свобода за човека като разумно същество се основава на осмислянето, на осъзнаването на проблемите и след това на вземането на решения; да търсим изход от проблемите е наше неотменимо всекидневно занимание. Интересно е, че толкова много се пренебрегва обучението, развитието, разгръщането на човешките качества, необходими за вземането на разумни решения. Повтаряме, че трябва да се мисли, но целта на мисленето не е просто истината, а истината, възприемана през призмата на вземането на правилни, на добри, на разумни решения.

Общо взето ние мислим не заради самото мислене, а за да решаваме толкова многоликите, разнообразни и съдбовно важни практически проблеми на живота. Човекът е същество, което е обречено непрекъснато да мисли и да решава какво да прави, как да живее, кое е вярното, правилното, доброто, разумното. Да не говорим пред какви сложни проблеми се изправя държавният ръководител, решенията, които той взема, следва да са премислени и преценени многократно, с оглед да се вземе най-продуктивното, ефективно и полезно за страната и народа решение. А мнозина, занимаващи се с политика и с управление, изглежда съвсем не са наясно със този смисъл на упражняването на властта - и по тази причина съвсем не са си на мястото, по тази причина те по-скоро вредят, отколкото спомагат за развитието на процесите на живота в държавата или общността. При това те следва да мислят перспективно, далновидно, стратегически - защото последиците от техните решения са много често колосални. Властта е огромна отговорност, а не някакви благинки, пъчене на парадите и по медиите, слава, ласкателства и прочие, както си мислят ония, за които са съвсем чужди идеята и смисъла на нещото, наречено власт - и управление.

Ето, воден от тази огромна значимост на темата за разумното вземане на решения, аз решавам да пиша по тия проблеми - за да помогна на всички ония, които се чувстват загрижени за своето бъдеще, т.е. да помогна на ония, които искат да бъдат автентично свободни. При това идеята ми е да пиша така, че да съм полезен на всички, които искат да разберат - и на тази основа по-нататък сами да се упражняват в прилагането на някои твърде прости правила или принципи. Няма готови алгоритми или пък рецепти за вземане на решения, които да са годни да се използват за всеки случай, аз такова нещо не мога да обещая или пък да си позволя да изобретявам. Но има някои прости правила, които е добре да се знаят. За тях именно ще стане дума по-нататък. Като се постигнат правилата, останалото вече е въпрос на упражнения, на практикуване, на приложение.

Спирам засега дотук. Съвсем скоро ще продължа по поетия път. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари: