Всичко у нас е колкото искаш глупаво, погрешно и неправилно: но това показва, че имаме огромно поле за изява - в борбата за промяна и обрат към доброто и разумното!

Мои "древни" снимки от морето, от младежките ми години...

Продължавам размислите (и записките) си по темата за вземането на разумни решения.

Стигнах до констатирането на несъмненото положение, че при човека умът и чувствата са душевни сили с противоположна насоченост, това, което иска умът, винаги не е приятно на чувствата (и обратно), целият проблем е как тези две основни и враждуващи помежду си душевни сили да бъдат помирени, да бъдат предразположени да заработят в синхрон, подпомагайки се, а не пречейки си. "Главата" и "сърцето" са двата полюса, в които са локализирани въпросните две душевни сили, който са способни да раздират душата на човека. Разумът пък е онази велика душевна (и духовна) сила, която успява да синтезира, да синхронизира, да обедини в едно ресурса на ума и чувствата, успява да постигне тяхното единство; постигането на тъй потребната ни разумност може да стане на почвата на философията, да, заниманията с философия ни помагат да застанем на такова едно по-високо становище или ниво, което, от друга страна погледнато, е израз на една развита, одухотворена душевност.

Разумни и мъдри решения, оказва се, са способни да вземат ония личности, чиято душа успява да балансира исканията на ума с тези на сърцето, на това се дължи и жизнената достоверност на подобни разумни и мъдри решения. Значи разумно мисли онзи, която се допитва до сърцето си, който не игнорира онова, което сърцето му иска или предлага, при такива хора умът и сърцето се намират в постоянен пълноценен диалог, те си сътрудничат, помирили са се, отдавна са прекратили враждата си. Такива хора именно мислят философски, постигнали са онова философско умиротворение, което ни е така потребно - ако искаме да живеем пълноценно, както подобава на пълноценно и смислено живеещите човеци. Съответно на това и останалите душевни сили (въображение, воля, вяра, интуиция, памет...) също подпомагат разумния Аз на такива пълноценно живеещи личности, всяка допринася за постигането на тъй потребната ни пълнота или пълноценност. Когато обаче това не е постигнато, тогава решенията ни неизбежно са ощетени, едностранчиви, едноизмерни, осакатени даже, такива грешни, глупави решения вземат индивидите, при която някой отделно взета душевна сила, било ума, било чувствата, било някоя трета, е станала хегемон, господар, тиранин в душата им, а всички останали душевни сили живеят в раздор с нея, враждуват, мъчат се да отстояват своето, но тях никой не ги зачита.

Онази душа, която свободата на душевния живот е нещо непознато, иначе казано, в която е налице такава една тирания, просто няма как да се вземат разумни, смислени или пълноценни, а това означава мъдри решения. При много хора умът е станал такъв един суетен тиранин, който самоцелно властва, поради което и решенията на такъв ум са ощететни откъм онази жизнена достоверност, която могат да ни доставят само чувствата. При други хора някакво капризно чувство (примерно завист, злоба и прочие) до такава степен е овладяло душата, че в подобна нещастна душа умът няма как да бъде чут, неговите съвети биват изцяло игнорирани; правете си сметката какви ще бъдат тези решения, разбира се, те ще бъдат възможно най-глупавите. Такъв един овладян от глупава страст човек прави грешка след грешка, която, разбира се, е очевидна за околните хора, ала техните предупреждения, естествено, не биват чути, също така са игнорирани, което води до още по-голямо затъване в неразумността.

Противоотровата на глупостта, естествено, е диалогът, разговорите, обсъжданията, дискусиите, дебатите - но нима неразумният, суетен, глупав, овладян от глупави страсти човек си позволява този разкош да участва в подобни дебати?! Не, разбира се, такава една разумност за подобни хора е непосилна, те продължават да вярват, че единствено те са прави, не слушат никой, не приемат нищо различно, казахме, тяхната емоция, тяхната заслепяваща ги страст е техен жесток тиранин, който всекидневно и най-жестоко ги изтезава. Верният подход към такива нещастни хора е да успеем някак да ги предразположим все пак към диалог, към участие в душеспасителни дебати; това обаче, от опит зная, изобщо не е лесна задача. Обичайното е такива хора да продължават да вземат своите страстни глупави решения докато си разбият главата; даже когато са се изцяло орезилили, те продължават да вървят по пагубния път, продължават да са верни на себе си, т.е. на глупостта си.

Това е не просто душевна слепота или глухота, това е крайно опасен блокаж и страшна деформация на естествения, пълноценен душевен живот, пръв признак на който, както казахме, е свободата. Наопаки на това, робуването на която и да била суетна, капризна, самозабравила се душевна сила неумолимо води до вземането на погрешни, на изцяло глупави решения. Примерно при хората, които са на власт, е най-често срещана манията, свързана с вярата в собствената изключителна "непогрешимост", просто такъв човек си е втълпил, че е най-умният, че неговите решения са винаги най-добрите, най-правилните; това, че е на власт, илюзорното чувство за всемогъщество (глупавото усещане, че властта ти дава "правото" да си правиш каквото ти скимне), подхранва ежечасно тази толкова коварна мания за непогрешимост; и такъв самозабравил се властник продължава да произвежда глупост след глупост, грешка след грешка (докато си разбие главата). Всяка мания в корена си съдържа някаква глупава страст, дължи се на капризна емоция, примерно някой те е излъгал, че си най-умният, а ти си провял глупостта да му повярваш, да му се вържеш на ласкателството. Сами знаете, че властниците обикновено са обкръжени от лакоми глутници, съставени от състезаващи се един с друг ласкатели или подлизурковци. По тази причина обикновено властниците всекидневно са насърчавани от ласкателите да вярват в своята "изключителност", в "необичайно силния" си и най-проницателен ум, в "далновидността" си и прочие, и так далее, и тъй нататък, и тинтири-минтири, и ала-бала.

Затова истинска рядкост са управниците, властниците, които успяват да си запазят трезва оценка за своя действителен умствен потенциал, всеки човек, в това число и първият властник, има някакъв разсъдък, но едва ли пък неговият ум е "най-гениалният", "най-правилно мислещият" и прочие дивотии. Действително умният човек има една-единствена страст - той обича да разговаря, да обсъжда проблемите с други умни хора, с които се обкръжава - и такъв човек все пак има достатъчно ум за да не се връзва на безскрупулните лъжи на ласкателите, на подлизурковците, които, знаем, се трудят така неуморно с едничката цел да черпят ползи, дивиденти от благоразположението на разложилия се от толкова разврат вманиачен властник. По тази причина власт изобщо не трябва да се поверява на хора, чиито душевен и личностен потенциал е скромен, да не кажа мизерен; на съблазните на властта могат да издържат само широкоскроени личности, чиито душевен хоризонт е по-голям, а това означава, че в душите им цари тъй нужната ни свобода (несвободата е ограничение, стесняване на душевния ни хоризонт). Най-коварното е обаче, че точно такива личности, които са най-подходящи за да издържат на коварствата на властта, изобщо не се стремят към власт; причината е, че властта е илюзия за всемогъщество, за мощ, докато истинската мощ е духовното превъзходство, което те и без нея си имат. Към власт по тази причина се стремят предимно индивиди с крайно скромен, да не кажа жалък умствен, душевен и изобщо личностен потенциал.

Примерно най-некадърните сред учителите, понеже нямат нужните качества да вършат тази толкова сложна духовна по естеството си дейност, имат един-единствен изход, имат едно-единствено спасение: почват да драпат с всички сили да добият някаква властчица, а да станат помощник-директор, я директор ("Ех, пей душо, че се сбъдна моята най-дълбока страст: да властвам, т.е. да мога да мачкам ония, които ме превъзхождат - и така ще им отмъстя стократно за "крещящата несправедливост" да са по-кадърни от мен!"), я... инспектор (тогава пък некадърникът ще властва над директори, също такива некадърници като него, а и директори, и инспектори, и министерски чиновници в общ единен фронт ще мачкат всичко що-годе талантливо, що е останало в толкова печалната ни образователна система!). Абсолютно същото е, предполагам, и в останалите сфери на живота, принципът, казахме, е този: към власт се стреми онова, което е така некадърно и нещастно, е толкова ощетено от живота, че без нея то е направо загинало, просто нема смисъл да живее; докато властта е единственото му спасенийце.

Правете си сами извода защо сред властниците ни почти не се срещат демократични, проникнати от един искрен демократизъм, а това значи душевно богати лидери; там обикновено се срещат предимно авторитарни нещастници, чиито душевен и личностен хоризонт е направо така жалък, че повече едва ли може да бъде. Ето една от причините нещата в такова едно общество изобщо да не вървят. И това нищо чудно да е главната причина и за бедността на такива едни общество, в които на властническия пиедестал е поставена самата некадърност, иначе казано, самата глупост! У нас пък вече масово осъзнаваме, че простаците са така многобройни, че вече узурпираха цялата власт, те са навсякъде, те дирижират положението и властват във всички звена на държавната йерархия (а и в сферите на бизнеса, предполагам, у нас нещата не са кой знае колко различно, защото в условията на пълна деморализация, деградация и корупция едва ли и в тази сфера може да оцелее и да се утвърди нещо що-годе способно, честно, чисто, талантливо, творчески мислещо, свободно, дръзновено и прочие.

Това са принципни положения, които не бива да забравяме. Понеже в тях се крие същността, прякото разгадаване на загадката, разнищването, разбулването на тайната. Останалото вече са подробности. Но и те си имат своето значение за разбирането.

Тия дни, размишлявайки по темата на настоящата си книга, се обърнах назад в собственото си минало, търсейки по-изразителни примери за решения, които сам съм вземал, които ми се е налагало да вземам. Сещам се, примерно, за унизителното положение, в което се бях оказал още в началото на своята професионална кариера, в младостта ми - когато като учител в гимназията в гр. Своге живеех бедно, под наем в една таванска стаичка, да, обаче се случи една сурова зима, в ужасните студове започнаха да спират и тока (отоплявах се в електрическа печка, която и без това изобщо не можеше да загрее стаичката ми), на мен ми се налагаше след часовете в училище да се прибирам в стачката си и да лежа в леглото покрит не само с юрган, но и с... дюшек, имаше един в повече, и него използвах, опитвайки се да се скрия от вледеняващия всичко студ! (Даже водата в бутилката замръзваше!) Нито можех да чета, нито нищо, презглава покрит, така трябваше да стоя по цял ден и по цяла нощ! Разбира се, да пътувам до София за да се движа в ужасния студ пак не беше добра възможност, да не говорим за това, че учителската ми заплата беше твърде мизерна. (Прекрасно си спомням, че началната заплата на специалист с висше образование беше 155 лева, толкова благоволяваше да отпусне на най-учените хора в държавата всемогъщата "Партия"!) Ужасно нещо е обаче студът, заради който аз не можех да си върша обичайните занимания, най-първото от които беше четенето и писането. (Опитвах се да чета някак на светлината на свещ, сложена при мен в отопляваната от собственото ми тяло "пещера", която оборудвах на леглото си, но такова едно четене беше мъчение!) И след като студовете не преставаха (каква люта беше тая зима, още настръхвам като си я спомня!), тогава аз се видях принуден да прекратя мъките си и да... напусна работа, да, по такава една глупава причина (студът!) аз се принудих да напусна училището в Своге и да се върна в родната си къща в Долна баня (където все пак беше топло, отоплявахме се с дърва; посред зима в Своге аз не можех да реша проблема с осигуряване на отопление с твърдо гориво!).

Тогава именно си намерих работа като възпитател в съседния град Костенец, а след шест месеца се явих на конкурс за асистент в Пловдив, спечелих го и се преместих да живея вече в Пловдив. (В адския студ в таванската стаичка в Своге аз изобщо не можех да се подготвя за изпитите за асистент, да не говорим за това, че в ония години въпросните "конкурси", както, прочее, и досега, в нашенските родни условия, бяха доста специфични, те биваха спечелвани винаги от хора с връзки, от хора от "големото доброутро", аз имах голям шанс, писал съм по този въпрос, но ще припомня: на самия конкурс лицето, за което конкурсът беше нагласен и проведен, беше хванато да преписва, наложи се да бъде дисквалифицирано понеже останалите кандидати, с изключение на моя милост, видели това, аз се бях увлякъл в писане и нищо не съм забелязал, по тази причина конкурсът по изключение се проведе обективно, аз спечелих най-високи оценки и макар че бях без абсолютно никакви връзки, вероятно единствено с Божията помощ, спечелих конкурса; разбира се, близо четири месеца властта в ПУ и Пловдив е разсъждавала дали да повери това място на абсолютно непознат "ничий" човек, в крайна сметка аз все пак бях одобрен от Факултетен съвет, предполагам това пак е станало единствено по Божията воля!) Такива работи. Това е едно от моите решения, за които се сетих тия дни и реших да ви пиша. А ето още едно, което е свързано с най-важния по моето разбиране проблем за избора на професия; ще разкажа как се случиха нещата с мен.

Аз бях "пълен отличник" в гимназията в Долна баня, взех диплома, в която всичко отгоре до долу беше все шестици, имах само една петица - по... пеене (заради тази петица ми дадоха сребърен медал, не златен, тогава на пълните отличници даваха и медалчета!). И дойде момента за кандидатстване за "вишо образование", абе изобщо момента за избор на това какво да уча по-нататък, какво да работя, как да си изкарвам хляба и пр. Моите родители бяха обикновени трудови хора, партийци или комунисти не са били, баща ми, Бог да го прости, беше строителен работник, майка ми, Бог да й дава живот и здраве, беше шивачка, а в един момент пък напусна шивашкия цех за кожени изделия, където работеше докато аз бях ученик понеже там заплащането беше много мизерно, горката, получаваше по 90 лева заплата, принуди се да започне работа, в която заплащането е било по-високо, а именно като общ работник, иначе казано, миячка в кухнята на столовата към рудника, там заплатата е била поне два пъти по-висока, давали са някакви мизерни пари и за нощните смени, добавки за "вредни условия" и пр.; затова аз като почнах да се готвя да кандидатствам за студент, майка ми, за да може да ме издържа (в този момент баща ми се разболя и беше вече инвалидизиран), си смени работата и започна, както казах, в кухнята към рудника; да добавя и това, че след няколко години тя израстна в професията си, стана помощник-готвачка, а в един момент и готвачка, завърши успешно съответните курсове и заплатата й още повече е пораснала. А на мен майка ми и баща ми бяха дали пълната власт да решавам сам какво да правя, какво да уча, какъв да ставам и пр. И аз следваше да реша този въпрос напълно сам. Избирах между следните варианти.

Първото, което ми се прииска да избера, кой знае защо, вероятно заради наближаващата военна служба, беше хрумването ми да искам да завърша военно училище (!); между другото моят пръв братовчед, също пълен отличник, ний с него бяхме първенците на нашия клас, завърши бляскаво военно училище, стана инженер и пр.; изглежда в ония времена и условия военната кариера е била нещо най-престижно. Да, ама мен ме препъна това обстоятелство, че бях... дюстабанлия, бях с т.н. "плоско стъпало", за огромно мое съжаление военната комисия, пред която се явявахме периодично, ми заяви, че трябва да забравя за стремежа си към военната кариера (такива като мен с плоски стъпала не можели ефективно да маршируват, представяте ли се какво ме спаси от такъв един избор?!). Аз, между другото, исках да стана не просто офицер, а... "политически офицер", причината е, че като ученик се бях прочул с това, че много бях вещ в изнасянето на беседи за "международното положение" пред класа, класната редовно ме използваше за това нещо, удаваше ми се "да разтягам локуми" за "ситуацията по света и у нас", бил съм още тогава нещо като "политически анализатор" и коментатор, какъвто, сами знаете добре, съм си и досега. Та значи съм искал да стана "комисар", така наричаха тогава политическите офицери, те си и бяха такива де, казвам това, нека да се лепне и това "петно" в моята биография (има "антикомунисти", които няма да пропуснат да ме клъвнат като змии и по тази пункт, нищо де, свикнал съм!).

Като се оказа, че "комисар" от мен няма да стане по причина на това, че съм дюстабанлия, тогава на мен ми хрумна да ида да уча за... готвач! Да, да стана готвач винаги ми се е искало, включително и в ученическите ми години, от дете даже съм готвел в къщи, и то доста хубави манджи (аз и до днес готвя много хубаво, стига да имам пари за продукти, сега обаче съм в такава финансова криза като безработен, че май ще се мре тази зима от глад... но да не се отклонявам обаче от темата си!). Та значи много исках да стана готвач, да, ама бидейки "пълен отличник" в един момент ми се е видяло, предполагам, че не бива нахалост да отиде това голямо учене, което ударих по време на гимназиалното си обучение, ето затова реших да не ставам готвач, а да опитам нещо друго. Към техниката и към математическите, точните науки нямах пиетет, имах обаче влечение към духовните неща, към науките за човека. И още тогава вече бях чел Платон, имах добър учител по философия (тогава този предмет се включваше към предмета "основи на комунизма"!), той беше интересна личност, богословие беше завършил, пък после философия, вместо да стане поп, беше станал учител, тоя човек ми повлия и ето, аз реших да ставам... философ! Да, ама друга една страна от мен, от душата ми, ме дърпаше към... правото, исках да ставам било адвокат, било съдия, било прокурор, представяте ли си?! И реших също така да пиша и правото като мой избор. Историята пък винаги е била моя страст, така че реших на трето място да пиша "История"; подредих ги така: философия, право, история. Изпитите бяха едни и същи, по български език и литература и по история (плюс по "политическа подготовка", т.е. по комунизъм, и такъв изпит държаха всички кандидат-студенти в онези блажени времена на непрежалимия комунизъм!). И аз седнах да чета здраво, спомням си, че толкова сериозно се подготвих, че сам си развих всички теми по история, ползвах едни дебели томове, издание на БАН, още пазя тия тетрадки голям формат, които години наред майка ми раздаваше на други хора да кандидатстват, сума ти народ беше приет да учи в университет с тия мои тетрадки по история!). Подготвих се така добре, пък и балът ми беше толкова висок, че се оказа, че съм приет и в трите специалности, тогава най-трудно се приемаше по философия (спомням си, че за донаборници, младежи, на които предстои военна служба, бяха отпуснати само... 7 места за цяла България, става дума за Софийския университет!), за правото имаше доста повече места, аз и там бях приет. И ето, дойде страшния момент за избор: останаха в крайна сметка философия и право. Трябваше да избирам сам какво да запиша. Мислих много. Ясно е какво избрах. Правилен, разумен ли е бил този мой избор?

Знаете, че правото е съвършено друга област в сравнение с философията. Имам предвид като тип професионално занимание. Да си адвокат или съдия и да си учител по философия - кое ли е по-доброто, кой ли избор е по-разумният?! И двата избора предопределят доста различно бъдеще и форма на живот, така да се рече. Дали съм щял да става добър юрист, дали съм щял да имам бляскава кариера, какво щях да представлявам сега ако някога бях избрал правото? Нищо не мога да кажа по този въпрос, въпреки че доста добре се познавам. Кариера едва ли щях да направя, въпреки че съм имал доста шансове. Но подлизурко от мен не става. Аз съм по душа "вятърничав идеалист". Нищо чудно да бях някакъв "келяв адвокат", който "едва връзва двата края" сега - ако бях избрал правото, най-вероятно това щеше да стане. Сега пък съм оплют и обруган от арогантните бюрократи в образованието скромен, но безработен учител по философия. Знаете, че бляскава академична кариера аз не направих, даже професорска титла не взех, нищо че в последните години тия титли ги продават евтино "на килограм". Милата ми майка много жали за това, но тя мисли по тази логика, по логиката на социалното признание. Мен пък тия неща слабо ме вълнуват. Сега съм автор на сума ти книги, това един ден може и да бъде оценено, е, поне някоя и друга книга ще останат от мен след като ме няма на този свят. Разумен ли е бил изборът ми за философията тогава? Практично мислещите хора, разбира се, ще оценят, че изборът ми е бил крайно глупав, нали така? Те иначе и не могат да мислят. Адвокат, разбира се, е по-добре да бях станал. Да, ама адвокат с "идеалистични наклонности" дали пък не е "противоречие в понятието", т.е. дали не е абсурд? Абе работата, както виждате, се заплита. И аз, "юноша бледен", пълен с романтични копнежи, разбира се, записах да уча философия. Ала първо следваше две години да бъда войник. Това е вкратце. Тогава "Партията" избираше някои неща вместо нас, всъщност повечето...

И сега... снимката е отскоро.

Спирам дотук за днес. Живот и здраве да е ще продължа друг път. В тия горещини изобщо не ми се пише, знам ли защо, но това може да е причината. Пък и екзистенциалната криза, в която се намирам (ужасно унизително е на човек на моите години да му се налага да живее без никакви пари, в принудителна и то наказателна, за непослушание, безработица, без стотинка в джоба, страшно е!), няма как, ме терзае допълнително. Ужасно е това безсилие нещо да промениш. Ето и сега ми се налага да мисля какво да правя, какво да работя, как да се прехранвам и пр. Имам купища непродадени книги и още повече непродадени списания (които съм издал предимно с изгладувани пари - от мизерната ми учителска заплата!), а сам не мога да си купя коричка хляб, представяте ли си колко голяма е такава една несправедливост? Но такъв е животът у Нашенско. У нас всичко е до крайна степен неразумно и несправедливо. Всичко у нас е колкото искаш глупаво, тъпо, погрешно и грозно.

Нищо де, това показва само, че имаме огромно поле за изява - в борбата за промяна и обрат към доброто и разумното! Поле за изява имаме, само дето повечето нямаме воля за нищо, но това е друг изконен български дефект. Хубав ден ви желая! Мислете над поставените проблеми, ако измислите нещо, информирайте ме, не мълчете като пукъли! Проговорете малко де, мълчаливци такива!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo