Продължавам размишленията си по темата за вземането на решения - как можем да се научим да вземаме разумни решения. Тази тема силно ме е заинтригувала и развълнувала напоследък, ето, взех и решения да пиша кратка и удобна за ползване книга, в която да изложа разбирането си. Постепенно се опитвам да "набера обороти" и да свърша тази полезна, чини ми се, работа; ето и сега един такъв опит.
Често казват, че всеки избор - а вземането на решение е завършващ етап и е израз на избор, в същината си е избор - трябвало да бъде "информиран", иначе казано, човек трябва да знае кажи-речи всичко (стига да е възможно) за нещата, за които му се налага да съди, да взема решение. Трябва добре да е проучил проблема или въпроса, по който му се налага да решава. Трябва да събере цялата достъпна информация, да я преработи, да я осмисли, да схване реалната картина на случващото се - и на тази база има надежда изборът или решението му да бъде най-добро или разумно. Да, но има и нещо друго: колкото повече знаем, толкова повече... неуверени ставаме: който трупа знания, трупа и печал, трупа тъга. Нашият разсъдък, умът ни (или това, което наричаме акъл, интелект, много често и разум) в един момент се заплита в противоречия, изпада в пълна нерешителност какво да прави, какво да избере, особено след като са се оформили в крайна сметка две-три алтернативи, два-три варианта за решение. Кое е правото, кое е вярното решение - какво да правим, когато разсъдъкът ни има нужните доводи и за едното, и за другото, ала като ги сложи "на везните", те се уравновесяват?! Жребий ли да хвърли? Случайността ли да реши вместо нас? Изпадали ли сте в такова едно коварно безсилие, в такава една ужасна нерешителност? Коя е истината, кое е правото, кое е доброто, кое е вярното, правилното, разумното?
Има безброй примери за такава една крайно неприятна и дори изтощителна ситуация. Знаете, а ако не знаете ще ви го спомена тук оня знаменит пример на Сартр за оня негов ученик, който идва да го пита, да иска съвет какво да прави: дали да иде с приятелите си на фронта та да се бие за родината си, за Франция (току-що е започнала войната от 1940 г. с Германия) или пък да остане при тежко болната си майка, за която някой трябва да се грижи? Младежът е обмислил нещата пределно изчерпателно: ако отиде с приятелите като доброволец на фронта ще разочарова майка си, ще излезе, че той е неблагодарен и безчувствен син, ако обаче остане при болната си майка да се грижи за нея, приятелите му ще го помислят за страхливец - и за безразличен спрямо родината, която е в тежко положение, какво да прави?! Сартр превъзходно описва тази екстремна ситуация на избор и на вземане на решение; естествено, когато младият човек го моли за съвет какво да прави, неговият учител Сартр може да му каже само това: "Сам избирай! Решавай сам!", това не е израз на бездушие или на равнодушие към чуждия проблем - нямаме право да се месим в чуждата свобода, никой няма право да решава вместо теб, трябва да зачитаме свободите си. Излишно е да казвам това колко често у нас се намират хора, които ти дават постоянно непоискани съвети, което означава, че у нас е пълно с хора, които хал-хабер си нямат що е това свобода, изобщо не разбират свободата, нито своята, нито чуждата, което именно е причина да са готови постоянно да си навират носа в чуждите работи, да дават "компетентни съвети", безапелационни мнения и т.н. Там, където в отношение встъпват несвободни, неразбиращи свободата хора, освен непрекъснатото бягане от отговорност (непрекъснато все някой друг е виновен за всичко, което се случва на несвободните!), вторият признак за тази несвобода е и това, че тия хора постоянно се месят в чуждите работи, навират си, казахме, носа, охотно дават съвети, нещо повече, опитват се да решават вместо теб, да, всичко са решили вместо теб - сякаш ти направо си излишен, ненужен!
Да не говорим за това колко много е разпространен този манталитет на несвободния човек в училищата, в образователната ни система, която, знаете вече, е система на несвободата, на неуважението на правата на другата личност, на потисничеството. В училищата учителите, сами бидейки безмълвни роби на "височайшите инструкции" (на "святата министерска правда"!), общо взето не правят друго освен непрекъснато да тъпчат личността, свободата и суверенитета на младите, на своите ученици - като издават изискващи незабавно изпълнение безапелационни заповеди, като принуждават учениците само да изпълняват, в нашите училища изразът "Решавай сам, избирай сам!" е не само непознат, той звучи като кощунство или светотатство, който си позволи да процедира с младите така, него го обявяват за... луд (точно това ми се стовари на мен на главата, знаете за моите толкова абсурдистки истории в училищната общност на пловдивската ПГЕЕ, която аз от години се опитвам да предразположа към демокрацията, към свободата - и по тази причина съм обявен официално и за "народен враг", и за "злодей", и за "ненормален", и за "пълен некадърник", и за възможно "най-лош човек", и за какво ли не още! А това да кажеш на другия човек, след като го изслушаш, "Решавай сам, избирай сам!" е нещо най-естествено и нормално, то е израз на ней-елементарното уважение на неговата свобода; да, ама у нас такова едно отношение се възприема като скандално, знаете, у нас всичко е тъкмо наопаки на правилното, на разумното, на подобаващото. Правете си сметката сами какво произлиза от това, че сме стигнали до такова едно положение: всичко у нас да е точно наопаки на правилното, на разумното, на истинското, на доброто! (Ето, и тази сутрин ми се наложи да пиша за такъв един казус, вижте примерно това: Иво Инджев и личности като него са най-страшният кошмар на олигархията и мафията ни!; в т.н. СЕМ, Съвет на електронни медии, трябва да решават кой да бъде новият шеф на БНТ, най-добрият за този пост, най-способният, именно Иво Инджев, е най-нежеланият, дотам, че той сам не вижда смисъл да се кандидатира, в същото време за поста кандидатстват одиозни, доказали недостойнството си безлични фигури, способни да служат на всеки господар!)
В страна, в която свободните, свободомислещите, влюбените в истината хора или личности изобщо не се ценят (напротив, смятат ги за "луди", да, у нас тъкмо свестните ги смятаме за луди, това са думи на Ботев!), в такава страна точно на това основание постоянно биват вземани възможно най-глупавите решения, а пък начело на такива страни биват поставяни отчайващо неспособни да мислят управници, пълни некадърници и простаци; излишно е да казвам до какво пък води това, сами се сещайте докъде води този непозволен лукс! Защото да сложиш начело на държавата един напълно неподготвен и неспособен човек, да сложиш начело на държавата един... бодигард (пожарникар, мутра и мафиот) и да му дадеш цялата власт, т.е. да го упълномощиш да взема най-съдбовните решения, касаещи живота и бъдещето на цялата нация, на твоите деца и внуци, простете, е пълен идиотизъм! Една нация, която взема такива идиотски, такива глупави решения, е не просто безразсъдна и безотговорна нация, това е нация, която, дето се казва, изцяло си заслужава жалката съдба.
Що-годе мислещият индивид се пази от това да взема глупави решения, да се опазим възможно най-лесно от глупавите решения може да стане по един начин: като всяко решение го подлагаме на напълно свободен и демократичен дебат; демократичното вземане на решения означава по всеки проблем да се водят най-задълбочени и свободни дебати; тогава именно вероятността да се вземе глупаво решение намалява толкова повече, колкото по-пълноценни и свободни са дебатите. Авторитарното вземане на решения пък ни гарантира непрекъснатото вземане именно на възможно най-глупавите решения - дори и при положение, че вземащият тези решения, да допуснем, е не дотам прост, не е немислещ човек. И тук ми хрумва един такъв превъзходен въпрос: може ли умен човек да си позволи лукса да взема авторитарни решения, да взема решенията си по авторитарен начин, без дебати, без дискусии, без обсъждания? Ами близко до ума е, че щом като авторитарният начин на вземане на решения гарантирано води до вземането на глупави решения, то един умен човек никога не би прибягнал до него. Умните хора не се страхуват от дебатите, от споровете, от обсъжданията, напротив, много ги обичат, а от дебатите се страхуват некадърниците, глупаците, немислещите. Правете си на това основание сметка кои и какви са тези, които толкова много ненавиждат демокрацията, страхуват се от демокрацията; мисля, че сами можете да си отговорите и на този толкова лесен въпрос.
Ако умните, разумните, мъдрите, свободомислещите, свободолюбивите хора почнат да задават тон в едно общество, то такова едно общество само почва да помъдрява, в такова едно общество гарантирано почват да се вземат разумни, добри решения, естествено е, че дебатите, дискусиите, споровете почват да съпътстват живота на това общество, нещо повече, те стават нещо като стожер, около който всичко се върти, те стават обичаен начин на живот на това общество. Умно, разумно живеещо, добре устроено, а това значи демократично и свободно е обществото, в което умните, разумните, мислещите индивиди и личности не са подлагани на гонения (както е у нас и то не от вчера, а от години, от десетилетия, да не кажа от векове!), а стават това, което трябва да бъдат, те са водачи, те са лидери, те са онази сила, която доминира, която задава тон, която ръководи, която задава тонуса на това общество. Ония общества, които дават простор за разгръщането на талантите на личностите и ценят свободата, такива общества точно на това основание са и проспериращи, са богати, са успешни, са човечни и пр.; сами си правете извод защо някои общества като нашето не само са отчайващо бедни, но и живеят не по-малко отчайващо недостоен, унизителен живот, живеят живот в толкова унизителни условия. Сами си правете извод защо са така бедни и унизени обществата, които всичко най-добро и кадърно, което имат, ако не го убиват, го прогонват зад граница, изпъждат го, принуждават го само да си тръгне - та да оцелее!
Нещата са пределно ясни и прости. Сега виждате ли какви са същинските, същностните измерения на тази толкова "незначителна" на пръв поглед тема: за разнищването на проблеми и за вземането на разумни решения? Темата по своя смисъл е грандиозна и потресаващо богата, но нека всеки сам решава доколко това лично за него е важна тема - и доколко не е. Всеки нека сам за всичко да решава, щото всеки има пълното право сам да се обрече било на мизерия, било на достойнство, нали така? Нека всеки сам за всичко решава напълно сам. Да, ала как да решават за всичко сами ония, които изобщо не могат да решават, а не могат да решават защото не могат да мислят, не обичат да мислят, отказали са се от мисленето и пр. Да, така е, но аз тук исках да кажа нещо друго: когато човек избира и решава, мислейки усърдно и нещата, така да се рече, в един момент биват поставяни "на кантар", какво да прави ето в този момент, нали дотук стигнахме, как да решим този проблем, когато сами сме се оказали в състояние или в ситуация на пълна нерешителност?! "Фактите" не могат да решават вместо нас, а понякога и фактите са подредени така, че се намират в пълно противоречие на истината, какво да правим тогава? Този въпрос е наистина много важен, аз ви дадох примера и с момчето на Сартр, на което той дава единственият разумен отговор: "Решавай сам! Сам избирай!", е, какво да правим тогава, когато цялата тежест на избора пада върху нас, а в същото време сами сме неспособни нищо да решим?
Ще дам тук един друг пример, избирам рисковано един пример, за който мнозина ще кажат, че силно съм ги разочаровал, щом като си подбирам "толкова несериозни примери". Слабо обаче ме интересува какво ще си каже този или онзи, мен ме вълнува единствено истината, разумността, същината на работата ме вълнува единствено. Ето и моя толкова "скандален" пример.
Аз вече писах на едно място, че съм си позволил лукса да гледам един турски сериал, да аз съобщих вече тази толкова компрометираща новина за себе си, за която "трезвомислещите" не пропуснаха случая да ме подиграят и да ме осмеят. Гледам всяка вечер с интерес турския сериал "Великолепният век: Кьосем". Е, снощи в него стана дума за един доста тежък избор, който трябваше да направи Султан Ахмед, младият султан "с меко сърце", както се изрази един негов заклет враг. Става дума за ето този случай.
На Дервиш паша (много приближен на Султана) му е устроен коварен капан: заговорниците му изпращат лъжливо съобщение, че през нощта го вика великият везир. Нищо не подозиращият паша отива при везира, на когото малко преди идването на пашата са му дали кафе с отрова; той пийва от кафето си в момента, в който пашата вече е при него. Везирът е учуден защо Дервиш паша го посещава късно през нощта (те двамата са имали спор в Дивана, минават за съперници); в този момент отровата почва да действа и везирът успява да изкрещи само "Отрови ме!" и пр. Абсолютно невинният Дервиш паша е арестуван и хвърлен в тъмница с обвинение, че е отровил Великият везир (министър-председателят на Империята). В това време Султан Ахмед не е в столицата, той е в Одрин. Като се връща му сервират тия обвинения срещу най-приближения му паша. Султанът преди известно време е установил, че Дервиш паша го е излъгал по един друг въпрос. След няколко дни е хванат заговорникът, който е отровил Великия везир, извършителят на цялата тази операция (която е по нареждане на враговете на Султана). Извикан пред Султана и в присъствието на обвинения Дервиш паша коварният заговорник изрича лъжата, че е извършил отравянето на Великия везир по заповед на... Дервиш паша! Ето на такава чудесна клевета могат да завидят всички, които много си падат по клеветите, могат да му завидят всички изпечени клеветници, нали така?! Ето, всички "факти" са против оклеветения Дервиш паша, Султанът трябва да вземе решение какво да прави с "предателя". Предстои му безсънна нощ; изобщо, ама изобщо не е лесно да си Султан, нали така?! Трябва да взема най-тежки решения, то вземането на решения не е проста работа, както се чини на някои.
Дервиш паша и близките му вече смятат, че участта му е решена, че главата му ще хвръкне. Когато е вече пред Султана, изправен пред "неопровержимите факти", самият Дервиш паша (той иначе е един хубав, с достолепна осанка мъж, изцяло предан на Султана, когото е отгледал и пазил от дете!) моли Султана сам да му вземе живота, да го обезглави със своята десница, т.е. работата по убиването му да не я върши палача. Да, ама младият, ала мъдър Султан заявява, че е взел решението си "в сърцето", заявява, че няма да помилва Дервиш паша (в това време Султанът държи една стрела, наречена "Стрела на справедливостта", всички очакват, че ще я забие в сърцето на оклеветения паша!), да, заявява, че няма да го помилва защото... няма за какво да го помилва, защото смята, че за нищо не е виновен!!! Да, сърцето на Султана му е казало цялата истина, в пълно противоречие с "фактите", с така внимателно нагласените "факти" на заговорниците, на клеветниците! И какво излиза: единствено сърцето никога не лъже, нима винаги трябва да слушаме сърцето си когато вземаме решения? Когато искаме да вземаме разумни, мъдри решения трябва да слушаме най-вече сърцето си, така ли? Чувствата си ли, иначе казано, трябва да слушаме ако искаме да не грешим? Сърцето, другояче казано, съвестта ли винаги ни подсказва най-правилните, най-разумните решения?
Разумът, мисленето или "главата" ни казва едно, а сърцето или чувствата - друго; тези две душевни сили на човека се намират в извечен неразрешим конфликт. Аз по тези въпроси много съм писал, разнищвал съм ги пределно подробно в книгите си и то на много места. Тук не ми се занимава отново с все същото. Тук ще постъпя иначе. Но нека засега да спра дотук. Просто защото ми омръзна да пиша тази сутрен, изморих се. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!
А аз ще трябва след малко да ида на две места: при омбудсмана на Пловдив, за да му се моля да помогне някак да решим проблема на бездомната, на изпъдената (от тъй мъдрите ни власти!) от собствения си дом 84 годишна жена, която спи на улицата (!!!), а ние всички гледаме като говеда на случващото се безобразие, а на второ място ще трябва да ида при болния колега Неделин Бояджиев, който още е в болницата, има някои усложнения след операцията, вчера ми се обади, ще ида да го видя днес, живот и здраве да е само! Постоянно имам за решаване какви ли не проблеми, ако не са мои, на други хора са, а аз правя каквото мога да помагам. защото човек като оставя всеки сам да решава за себе си не значи, че трябва да стои настрана напълно безучастен когато може да помогне, когато вижда други хора да се в тежко, безизходно положение. Длъжни сме да помагаме, срамота е да гледаме страдащи хора и да не си мръдваме и малкото пръстче за да им помогнем. Темата, виждате, е голяма. Чао засега! Мислете и вие по нея, няма да ви навреди, чини ми се...
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар